Елегията "Обесването на Васил Левски"

Елегията „Обесването на Васил Левски” се отличава със строга монилитна комозиция,която обединява чувството на непреодолимо и безкрайно страдание на родината,на народа,на поета.Тази последна поетическа творба на Ботев е класически пример за психологически драматизъм и за силен интензитет на една и съща емоция- неутешима скръб от загубата на Апостола на свободата.Затова,въпреки че поетът,оставайки верен на своето многообвхатно възприемане на нещата,назовава и самотността като причина за мъката на майката родина,това тъжно състояние остава да обитава само периферното текстово пространство.
В творбата думата „родина” се появява като висша еманация на родното, но навлиза в текстоео и поле с родовото понятие „майка”- архетипен образ на домашното пространство,което му придава интимност.Обръщението „майко”,епитетът „мила”, както и обстоятелствините пояснения „жално” и „милно” извеждат лексемата „родина” от сферата на отвлечените понятия и я приближават и до поета,и до читателя,без тя да загуби оререола си на святост.Родината се пшоявява с основната характеристика на майката в Ботевата поезия- нейните плачещи очи.Този художествен детайл от образа и е дълбоко трагичен- с горчиви сълзи майката родина оплаква своя син.Епитетът „черен” в метафоричния образ „черна робиня” е получил смислова обемност,каквато има и в народните песни.
В другите Ботеви поетически творби родината присъства чрез народа,чрез планините и полетата си и чрез битови детайли,но тук тя е индивидуализиран образ и не се припокрива дори с народа.Докато към народа си,когото обича и на когото състрадава,поетът си позволява да бъде остро изобличителен дори сатиричен,пред родината се прекланя и коленичи.Нейната болка е и негова: като нея и той е изпитал страдание сред свои от самотата на словото,от безответност на гласа си,като нея и тои безутешно страда от загубата на Левски.
С изостреното си чувство за смисловот значение на думите поетът не си позволява към родината друго обръщение освен „майко”- тук простонародните форми „мале” и „майноле” са неподходящи,независимо,че си дава право на диалог с нея,защото я чувства кръвно близка.Както на родната майка,така и на майката родина той,поради психологическото си проникновение,дава право на скръб и безпомощност.В „Обесването на Васил Левски” това се внушава в глаголната форма „плачи”.
Страданието на родината се експлицира като силно и непреходно чувство благодарение на изострения усет на Ботев за композирането На строфите и на стиховете в тях.Чрез втората смислово емоционална част на началния куплет:
Гарване,и ти,птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?
Се получава силе контраст с първите два стиха по отношение както на образите,така и на настроението.Докато образът на майката родина се възпприема като архетипен образ на святост и милосърдие,гарванът присъства в националното ни съзнание като символ на зловещо предчувствие и носител на трагична вест за невъзвратима загуба.Интересно,че и в четвъртата строфа,в която навлизат все образи в множествено число,думата „гарван” остава в единствено- проклета птица,дошла за душата на героя.Оксиморонното римуване „плачеш-грачеш”е най-зловещо и най-трагично наситеното римуване в българската поезия, и емоционално най-силното.
Присъствието на национално обагрената лексема „проклета” определя ужаса като общобългарски.
Настроението в четвърта строфа се носи преди всичко от глаголните форми- „грачи”, „вият”, „молят”, „плачат,пищят”.Разположени в средата на стиховете у сдвоени в последния стих, те създават визуална представа за безсмъртния паметник,който българинът е издигнал в душата си за своя Апостол на свободата.Още в първия куплет с образа на гарвана се появява и представата за черния цвят,който доминира в творбата- един цвят символен за смъртта,съзвъчен с българското съзнание и българските възприятия за нея.
Събирателният образ на народа:старци,жени и деца- е трагичен в скръбта и безсилието си.Ситуиран някъде далеч от лобното място на Левски,той присъства не със зрителни детайли,не и чрез действие и слова на протест,а единствено със звукуве на страданието и безсилието: молитва,плач,писък,които се сливат със звуковете на зловещото и страшното-грачене на гарван,виене на „псета и вълци”- все знакови образи на смъртта.
Като образ Левски не е представен пряко,нито е разгърнат,но духът на героя доминира със своята непобедима сила-жив и след смъртта му.Поставянето му в централната трета строфа позволява от него да се излъчват емоционално-смислови импулси,които да обясняват и обединяват образността в цялата елегия.Глаголната форма в сегашно време „виси” завинаги оставя Левски на бесилото като обвинение срещу робството,отнело живота на личност,която има мясро в световната история,и като напомняне,че свободата е безценно благо,което трябва да се пази от посегателства,като пример за себеотдаденост.В тази строфа се конфронтират географската точност на мястото на трагичното събитие- „Там близо край град София”- с метафората „виси на него със страшна сила” като израз на силата на духа и характера на Левски,от които Ботев искрено и дълбоко се възхищава.Затова,въпреки безмерната скръб,Ботевият текст се възприема не само като израз на тотално обезверяване,а и като надежда,че и чрез смъртта,както чрез дейността си,името на героя ще продължава да импулсира за саможертва в името на свободата и за вярноро и служене.Първото характеризиране на Апостола става посредством епитета „един”,който в съзнанието на българскиа читател се трансформира в „единствен”.Поетът благордно поставя над себе си Апостола на българска свобода.Както пред България,той скланя глава в знак на уважение,почит и преклонение и така го сакрализира и митологизира.Епитетът „един”, благодарение на присъщата на Ботев поетична дарба да придаде експресивност и обемност и на най-неутралната дума,в контекста се изпълва и със смисли като най-достоен,най-всеотдаен,най-обичан,незаменим,неприжалим.Истината за самотата на героя в предсмъртния му час и на бесилото е исказана дискретно, но болезнено- чрез близостта единсвено на гарвана,вестител на смъртта му.
Във веригата от елегични мотиви,в която директно или индиректно присъстват словосъчетания с прилагателна форма „черен” – „верен гарван”, „черна робиня”, „черно бесило”,контрастно и по непряк начин се появява белияр цвят, но не като образ символ на нравствена духовна чистота,както е в християнската религиа,а отново ужаса от смъртта:
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Безнадеждната родина остава скръбна зрителка на вилнеещото робство над нейната земя,превърната в територия на ледени вихри, на скръбта, на сълзите и плача.