сряда, 8 април 2009 г.

Образът на Ирина „Тютюн”

Много драматичен е образът на Ирина.Тя е най-вълнуващото превъплащение на предишните Димови ероини – Елена Петрашева, Фаби Хорн. В нея са заложени черти, присъщи на българката- Йенственост, мекота на формите,благороден дух. Ирина има вроден вкус към красивото, към изящното.Това излъчват облеклото и, общуването и с хората. Не й е чуждо и милосърдието. И не не само като професионален дълг. Възпитана под зоркото патриархално око на Чакъра, тя не се отнася презрително към семеиството си, към наложение в него ред, макар да е еманципирана жена. Конфликтите между нея и Чакъра са неминуеми, но преди всичко като конфликт на поколенията – на вкусове, стандарти, стереотипи. И рина е човекс изтънчена, крехка чувствителност, която невинаги й позволява да защити себе си. Сам писателят неведнъж е споделял пристрастията си към този образ. Той е психологически най-трагичният, поради неорекъснатото цамонаблюдаване и самоанализиране на героинята. Като никой друг Ирина разбора драмата на хората около себе си , както и собствената си драма. Към края на романа тя се е оставила съдбата и случаят да управляват живота и. Изпарило се е дори желанието по женски да наказва, да възмездява заради наранената си лубов с цената на изневярата. Последният и волеви жест е решението да сложи край на живота си. Ирина ама произнася и сама изпълнява присъдата над себе си. Не само в красотата и, но и на в смъртта и има нещо антично, нещо от епичните жестове на древните, които са държали смъртта да бъде достоен завършек на живота.
Може би драмата на Ирина произтича от неспособността и да преодолее краха на илюзиите. Светският живот в столицата с неговите балове, разговори за изкуство, със спектаклите в театралните и оперни салони е само лукс, което малцина могат да си позволят. Тойе плод на ромнтична незащитена чувствителност, на сантимантално възпитано въображение, родено в моминската и стаичка от жадно погълнатите романи за страстни любови и пътешествия в екзотични страни. Тази розова накоза, която в наше време опиянява не само добродушните съпруги-домакини, но и неспокоините читателки на ученическа възраст, наистина е в състояние да възпалли нечие инфантилно въображение и да доведе до състояние на пароксзъм. Точно тогава пред Ирина се появява малдият Борис. Той наистина е различен от другите. Различна е и тя; проницателният поглед на бъдещият тютюнев магнат забелязва одухотворената и хубост. Но за разлика от нея не я взема за принцеса от приказките. Обяснението е просто – той чете други книги. Д. Димож се е постарал още в началотона романа да ни запознае с библиотечния фонд на двамата герои. Тази книжна срляда предизвиква удивлвнието у Ирина от интересите на Борис към такава съха материя, каквато е, да го кажен ма съвременен език, икономическата статика и прогностика, а у Борис – ироничната, високомерно разбираща усмивка на прагматика към книжните утописки на миминската възраст. И за да не бъдем съвсем сурови, нека припомним, че махленският провинциализъм на Ирините съученички не се съгласява дори с подобни увлчения. Така тоталната, лепкава миризма на тютюн намира своя сладникав опонент в лицето н апривдно главната героиня. Преживяла любовно разочарование, прозряла истината за моралната същност на Борис, Бимби, Зара, Фон Гайер, за фалшивия блясък на така нареченото висше общество. Ирина сякаш си самоотмъщава за илюзиите по борисморевски. Както впрочем и Борис на себе си с помоща на алкохола. Романтичният жест на самоубийството в края на романа като че ли остава единствено възможния начин Ирина да напусне абсурдната драма на досегашния си жъ=ивот в сянката на „Никотина” и да се потопи в отвъдния спомен за прекрасния принц, който ще я отведе в страната на щастието...

Няма коментари:

Публикуване на коментар