ХРИСТО БОТЕВ - „ХАДЖИ ДИМИТЪР”

Поемата „Хаджи Димитър” е творба, в която конкретността на българско именно назоваване скрива космическото бездъние на лично твор¬ческото и колективно митологичното съзнание. Праисторическата древна болка на човешка¬та душа пред вечната безкрайна и безначална проекция на инобитието ражда конкретния вик на Ботевото желание за възкресение:
Жив е, той, жив е!
Сегашният миг на пророческо заклинание-повторение актуализира при всеки досег с Ботевия стих универсалната поривност на човешкото съзнание да преодолее мимолетността на тлен¬ното си битие. Сегашният миг на мисловен проблясък е вече безкраен полет към вселенските дълбини на един космически разум и съзнание, които в чисто български, национален аспект имат измеренията на митологично-баладичното и героично-съдбовното.
Викът на болка: „Жив е, той, жив е!”, е вик на ужас от смъртта, от нейното вездесъщо трансцедентно битие в съзнанието на човека. Човеш¬кият глас е връзката между реално и имагинерно. Дистанцията между лично, „А3”-ово съзнание и реално колективно битуване в мита на българс¬кото съзнание Ботев очертава чрез условното легендарно извисяване на третоличната бези¬менна форма „той” във фолклорно-песенното пространство на героизъм и смърт- „там”, кон¬кретизирано от родните материални обеми на българския национален символ - Балкана.
Само в един стих: „Жив е, той, жив е! Там на Балкана”, Ботев разкъсва естествената хронологическа верига във времето и в човешкото съз¬нание нахлуват прадревни гласове, сякаш дош¬ли от отвъдното, за да напомнят за качеството на българина, завинаги съхранено в предадена¬та легенда и песен:
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана.
Дълбоки и здрави са корените на приемстве¬ност и унаследени традиции в българската народопсихология. Анафората: „...юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка”, е доказателство за естествен преход между ле¬гендарно минало и трагично-героично настояще, в което безбрежният бяг на времето разрушава битовите реални на българската национална екзистенция: „очи тъмнеят, глава се люшка”, по¬тапяйки колективния национален „АЗ” - леген¬дарно извисен до третоличното „той” - в кос¬мическата художествена дълбина на вечното баладно безсмъртие: „очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла Вселена!” Българският национален жертвеник е осветен от Ботевото проклятие за вечна национална саможертвеност като личен избор: „В редовете на борбата да си найда и аз гробът!” („Моята молитва”)
Сякаш събраната от дълбините на отвъдното юначност на отминали поколения в митичния об¬раз на юнака разчита в родната българска висина трагичните знаци на съдбовното настояще. В небитието изтича нишката на български наци¬онален живот. Мигът спира.
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Между родната висина на духа и тъмната неизбродна глъбина на българската земя, жертвено съхранила спомена за легендарния чутовен юнак, застава песента - гласът на българското трагич¬но настояще:
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни!...
В човешкия глас, в дълбината на неговата бол¬ка и тъга се срещат поколенията. Нахлуват свет¬лините на помръкнали човешки желания, на угас¬нала, несбъдната национална мечта. Трагичният пламък на неугасимо народно страдание гради светлината на постоянен символ в българската народно-песенна традиция - „слънцето”.
Ботев променя знаците на националната сим¬волика. Живителната струя на небесното свети¬ло потъва в черната тъмна сянка на безсмисле¬ната национална саможертвеност. И сякаш ед¬на мъртва, застинала светлина залива съзнани¬ето на българина, предричайки вечна робска участ и трагично национално настояще:
...Грей и ти, слънце, в тази робска земя!...
Липсата на перспектива е в поетичната прокоба за юначната смърт:
...Ще да загине и тоя юнак...
Ботев променя традицията. Протяжният плач на погребалната песен, леещ се от векове като национална прокоба над българската земя, е за¬менен с нова, баладна трактовка на героичния мит:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...
Безименната извисена героика на третолич¬ното „той” защитава реалната жертвеност на ко¬лективния национален „АЗ” в мига на личен из¬бор, когато свободата на духа устремява погле¬да на предците ни към високата небесна вие на национална саможертвеност. Това е мигът, в който националното величие на саможертвата слива вечните стихии на земя и небе, за да изп¬лете благодарствения песенен благослов на звяр и природа: „... него жалеят земя и небо, звяр и природа...” Изконно-българското - като небесна вис и земна твърд- гради олтара на националното без¬смъртие: „и певци песни за него пеят”.
Песента на родните български стихии - земя, небе, звяр и природа - е новият жречески ри¬туал, който не оплаква, а езически извисява тленното до баладната висина на героичното безсмъртие.
Ботев променя и символиката на цветовете. Денят - дневната светлина - стават израз на духовно-баладичното, което търси материализация в психологическото равновесие между материално-земното и духовно-жертвеното като овладяна природна стихия. Изживяната болка посте¬пенно преминава в стилизирания възторг-преклонение пред националния жертвеник. Нахлува веч¬ната светлина на безсмъртието и знаците на пра-езическата тотемна сила на почит и величие - орлицата, вълкът и соколът, очертават двуполюс¬ния вертикален модел на национално безсмър¬тие: „Свобода или смърт! ”
Реално пространство за българската свобода се оказва трагично отчуждената родна земя - жестока и страшна като хищник в своето изкон¬но, природно-стихийно отмъщение. Далечният тотемен знак на вълка символизира тези раз¬войни, народокултурологични процеси в Ботевата метафорика.
Смъртта и свързаните с нея тотемни символи на духовната небесна вие - орлицата и соколът, се оказват много по-естествена среда за худо¬жествена изява на героична, юначна саможерт¬веност. Статиката в полето на двете царствени птици доказва спирането на мига, в който наци¬оналната духовност - женското начало - орли¬цата, преодолявайки трагическото отчуждение на родната земя, достига до високото баладично пространство на героика и красива жертвена смърт, когато човек и символ се сливат. Тога¬ва символ и тотем - юнак и сокол - стават на¬ционален символен знак на реално безсмъртие:
Денем му сянка пази орлица
и Вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Сякаш родовият корен, като пророчески то¬темен знак на жрицата - майка (орлицата) е за¬бит дълбоко в инобитието на духовната небесна вие. Историческата нишка на съдбата минава през кървавия делник на страшния национален избор, в който човек за човека е вълк, а родна¬та земя - отчуждена и страшна в хищната болка на страданието - ражда високата духовна про¬екция на подвига и саможертвата, за да може духът български да извърви отново пътя на де¬дите и незнайният чутовен юнак да се побрати¬ми със сокола - царственият тотемен знак на праотците, оживял в Ботевото баладично прос¬транство на оцеляла и възкръснала саможертва. Вертикалният митологичен разрез на духовно-баладичното: ОРЛИЦА ВЪЛК СОКОЛ - разкрива страшната инобитийна картина на спрялото време, в което вечното движение на болката разлива границите между минало, нас¬тояще и бъдеще.
Безначалието и безкрая в психокосмоса на чо¬вешката душа Ботев обективира чрез природни¬те усети на една древна национална душевност:
месец изгрее...
звезди обсипят...
гора зашуми...
вятър повее.

В подсъзнанието на българския дух, като веч¬но жива, съхранена болка, изгрява надеждата -„месец изгрее”. Родната духовна висина се из¬пълва с тайните красиви помисли, озарени от вътрешната светлина на духовния порив, на меч¬тата: „звезди обсипят сводът небесен”, понесе¬ни като обещание в приглушения поетичен на¬пев на легендата и мита.
Древното инобитие на родовия дух оживява в странното затишие на природните стихии в мига, предвещаващ буря. Отново времето спира. Епо¬хите и поколенията сменят местата си. Странна древна тишина настъпва в психокосмоса на бъл¬гарската душевност. И тогава гласовете от древ¬ната българска старина оживяват, запяват в оду¬хотворената природна стихия на родното: „гора зашуми... ”
Вятърът понася песента нагоре към висинето, към Балкана - Ботевият смисъл на национална жертвеност - като песенен жертвен зов на ре¬алната човешка болка, достигнала прага на веч¬ното като безкрайно космическо измерение на безсмъртието:
гора зашуми, вятър повее
Балканът пее хайдушка песен!
Последен зов, последен вик на душата преди тя да полети в безкрайната тишина на национал¬ното духовно инобитие.
Бяла самодивска нишка свързва реално и има¬гинерно в красивия свят на Ботевите песенни визии. Материалните обеми на родното изчез¬ват. Съзнанието гасне, но в безмълвното безплътие на инобитието идва ритуалната песенна раздяла с живота. Звуците на родното се изпъл¬ват със светло духовно безмълвие. Песента е материализирана не в тон, не в глас, а чрез цвят. Бялото безплътие на самодивата и зелената жиз¬неност на българската земя изплитат инобитийната същност на песента, с която юнакът, пред прага на вечното, обръща последен про¬щален взор към родното: „И самодиви в бяла пременяна, чудни, прекрасни, песен поемнат, -тихо нагазят трева зелена и при юнакът дойдат, та седнат.” Смъртта, като нечакана годеница обгръща съз¬нанието на героя. Студената тръпка на страха от срещата с отвъдното присъства чрез фолклорната естетизация на постоянни песенни метафори: „вода сту¬дена”. Това е все още живата тръпка на болката, която води юнака на среща с безсмъртието, ко¬гато човекът избира смъртта и се венчава зави¬наги с духа на българската земя:
...и той я гледа - мила, засмена!
Светлина облива прокълнатата душа на героя. Той се е докоснал до вечното. Извисил е духа си до безсмъртно-жертвеното. Остават знаците на реално-трагичното - Балкана и красивата като легенда юначна смърт.
Ботев ни завещава болката чрез светлината на саможертвата:
... юнакът лежи,
кръвта му тече,
... и слънцето пак пече ли - пече!
Символите на национална жертвеност изграж¬дат нова наследствена традиция в духа на бълга¬рина красивата героична среща със смъртта, като нова наследствена традиция за поколенията след Ботев, става във високото баладично пространс¬тво на националния жертвеник - Балкана, където звучи неистовото Ботево:
Жив е, той, жив е!