сряда, 8 април 2009 г.

АВТОРЪТ С РЕНТГЕНОВИЯ ПОГЛЕД

Един от най-известните разкази на Светослав Минков е „Дамата с рентгеновите очи”, но всъщност не героинята, а самият писател има рентгенов (в смисъл на проницателен и задълбочен) поглед върху отрицателните герои на новите времена, върху крайностите на техническата цивилизация, която превръща хората в роботи или в марионетки, управлявани само от суетните си и егоистични влечения.

Светослав Минков е създател и майстор на българската сатирична фантастика. Наричат го „екзотично цвете” в българската литература поради новаторския му начин на писане, който няма нищо общо с нашата традиционна класическа художествена проза.
Той е странен и любопитен писател. Пише двусмислено и многозначно, с тънка, язвителна ирония, със загадъчно въображение и с артистична лекота. Към героите си гледа отдалеч, от голяма дистанция. В нито един от тях не разкрива своята душевност, не изповядва своето собствено верую. Той или им се надсмива, или жестоко ги подиграва, или ги следи с ужас и отвращение, като привидно демонстрира равнодушие и безучастие към нелепото им поведение.

Модернизацията на градския бит и нрави (Светослав Минков не пише за българското село, а само за столицата и за провинциалните градчета) го разсмива и забавлява със своята изостаналост от културата на Европа. Вижда нелепите прояви на еснафщина, на недопустима наивност и глупост. Самият писател няма нищо общо със своите герои; той е толкова високо над тях, че дори не може да ги съжали, не може да им съчувства за лекомислието, дребнавостта и пустотата на съществуванието им..

Изумен от човешката безразсъдност, от катастрофалното поражение на здравия разум в съвременния свят, Светослав Минков се настройва скептично и саркастично към всичко, което претворява в чудноватите си разкази. Проницателният му „рентгенов поглед” открива парадоксалното, фантастичното безсмислие в живота на градските парвенюта (разказа „Дамата с рентгеновите очи”).

Светослав Минков разказва странни и невероятни истории за времето между двете световни войни, в което живее и твори. Това е епохата на българския модернизъм, когато писателите не описват реалистично и подробно народния живот, избягват битовите детайли и фактите от конкретния обществен порядък. Предпочитат, като Светослав Минков, фантастиката пред реалността. Освен модернист той е и един от създателите на българската сатирична научна фантастика, .която през втората половина на XX век се наложи като много популярен вид литература и масово нахлу във визуалните изкуства. Светослав Минков има богато въображение, с което забавлява читателите, измисляйки абсурдни и смешни събития. Героите му стават носители на чудновати качества - както се случва в разказа „Това се случи в Лампадефория”, където гражданите се превръщат в овце; или пък в разказа „Човекът, който дойде от Америка”, където домашният прислужник е робот, изпратен отвъд океана.

През 20-те години на XX век Светослав Минков пише страшни разкази (наречени диаболични, което значи сатанински, дяволски), в които разказва демонични случки с призраци или със садисти и психопати. Мястото на действието е в тайнствени хотели, в гробищата, в мрачни градски помещения, в тесни и тъмни улички.

В своите страшни разкази писателят внушава безсмислието на човешката екзистенция, страха от лудостта и смъртта, описвайки постоянно ужасите на обезумяването. В тези диаболични творби той подражава на редица модерни тогава европейски писатели на ужаса. Сам бързо се отказва от този неоригинален начин на писане и още в края на 20-те години започва да иронизира призраците и страшните персонажи и случки (например в разказа „Къщата при последния фенер”).

В разказите от 30-те и 40-те години Светослав Минков изобразява комично и сатирично, с фантастични средства, бездуховността в средите на градските парвенюта и на корумпираните търгаши. Той предупреждава хората за опасността да се механизират и да загубят човешките си чувства. Героите му се превръщат в безсърдечни същества, заприличват на марионетки и роботи.

Фантастично-сатиричните разкази на писателя съдържат изненадващи събития, загадъчни явления, комични в своята повърхностност и бездушие персонажи. Странните хора в този въображаем свят са с празни души, трагични самотници или мошеници, скучаещи суетни дами, лъжеизобретатели и псевдоучени с големи претенции.

В разказа „Дамата с рентгеновите очи” маестро Галфоне измисля най-неочаквани козметични изненади в гримовата техника и хирургия. В своя прочут Институт за разхубавяване той така променя кривогледите очи на своята пациентка Мими Тромпеева, че те се превръщат в рентгенови и започват да виждат само скелети и черепни кутии с минимално количество мозък. Тъй като героинята се движи само в средите на хайлайфа, тази очна повреда не й пречи. Важното е, че хайлайфните дами завиждат на новите й красиви очи и че в нея се влюбва „най-пленителният мъж” - Жан, който знае само улични песни и разговаря за „ефекта на различните парфюми и за чистенето на зъбите с клечка при официалните динета”. Възторгът на Мими Тромпеева от кухите глави на „аристократите” се дължи на разликата им с останалите хора от простолюдието, които притежават мозъчно вещество.

В този разказ подигравките със софийския хайлайф стават все по-саркастични, успоредно със засиленото рентгеново зрение на героинята. „Аз се движа сякаш из някакво живо гробище. И интересно, че не изпитвам никакво неприятно чувство от това. Напротив, най-голямото ми развлечение е да се взирам във всеки минувач и да изследвам неговата анатомия”- възкликва новопроизведената красавица, чиято най-голяма гордост е собствената й безмозъчност.

Целта на Светослав Минков тук е да представи сатирично един абсурден и фантастичен в своята бездуховност свят на марионетки от хайлайфа. Неговото отношение към този свят е не само изцяло отрицателно, но и изпълнено с отвращение, с погнуса и изумление от крайната степен на човешкото падение и самоунижение. Героите не си дават сметка за своята духовна катастрофа. Те не притежават нито интелект, нито мозък, нито душа, нито съвест. Затова авторът използва фантастиката на абсурда, измисляйки вълшебните капки „рентгенол” и тяхното чудодейно въздействие върху зрението, за да докаже безсмислието на съществуванието на хайлайфа и обществената вреда от парвенющината.

Неговият „рентгенов преглед” прониква в същността на бездуховната човешка екзистенция. Фантастичното, уж „научно” откритие на маестро Галфоне е само средство за сатирично разкриване на пошлостта, тъпотата, бездушието и престъпното лекомислие. Той е решен, след сполучливия експеримент с Мими Тромпеева, „да пусне в обръщение първата пробна партида от дами с рентгенови очи”. Писателят сатирично осмива не само хайлайфа и лъженауката, но и масовото про-изводство на опасни продукти.

Не можем да не се запитаме: какви са условията на живота, които правят възможни пороците на бездуховността? Неизбежна и съдбоносна ли е покварата, която носи светкавичното развитие на техниката и на научните изобретения? Разбира се, че науката и техническите постижения допринасят повече полза отколкото вреда на хората. Благодарение на развитието на науката и техниката ние имаме все повече и повече време и възможности да се развиваме като разумни и духовни същества. Това косвено внушава и сатирикът Светослав Минков, който отрича псевдонауката, липсата на познание и истинска научност и защитава най-важното в нашата човешка същност: ДУХОВНОСТТА и РАЗУМНОСТТА.

Няма коментари:

Публикуване на коментар