четвъртък, 9 април 2009 г.

Героите в простронството и времето на „Железният светилник” на Димитър Талев

В началото на 50-те години на нашия век, сред мътния поток от проиводствени, кооперативни, партизански и пр. романи, в българската литература се появат два романа, които постовят началото на тенденцията към лиризация на прозата – „Тютюн” на Д.Димов/1951г./ и „Железният светилник” на Д.Талев/1952г./. Чрез тях се осъществява пробив в гасподстващия монологичен тип роман, разбиран като тип романова структора с един разказвач /автора/, повествуващ от своята гледна точка; с постъпателно действие, вклъващо завръзка, кулминация, развръзка финал; с монолитни герои , в които няма вътрешни противоречия; роман, градащ единна непротиворечива представа за света и човека. В „Тотюн” – и още повече в „Железния светилник” – повествователя не снема изцяло гледните точки на своите герои в своята гледна точка, героите му носят в себеси вътрешни противоречия, обуславящи външните им дийствия, те търпят развитие, както търпи развитие представата им за света и човека в него; особен интерес за разказвача представлява техният вътрешен, психичен мир; епическата дистанция е скъсена, често пъти гласът на повествователя и на неговите герои се сливат /най-често в конструкциите с полупряка реч/. Тенденцията към лиризацията се задълбочава в следващите романи от тетралогията на Д.Талев.

В тетралогията си, вклучваща „Железният светилник”/1952г./, „Илинден”/1953г./, „Преспанските камбани”/1954г./ и „Гласовете ви чувам”/1966г./, Д.Талев повествува историята на едно семейство като част от историята на многолетните борби на македонските българи за национална идентичност, национално освобождение и национално себеопределяне. Повествованието е пространствено ситуирано измесления град Преспа /за прототип на който автора признава, че е имал родния си град Прилеп/ и неговия район, макар да прескача и в пределите и на новосвободината в Българско княжество/„Илинден”, „Гласовете ви чувам”/. Същевременно то е и темпорално ситуирано във времевия отрязък между1833г. И 20-те години на ХХ век. Така то съвпада с едни от най-важните събития и процесив новата българска история – Възраждането, борбата за църковна независимост, Освобождението на България, Балканската и Първата световна война. Романите обаче не повествуват пряко за тези събития, а по-скоро за тяхното отражение в живота на рода Глаушеви и града Преспа. Тези романи „текат в историческото време, без да са исторически”/Симеон Янев/. В тях историческото е изтласкано от битово-потриархалното в окрайнините семантичното ядро, трансформирано е и е изгубило определящото си значение. Взаимоотношенията в семейството, в рода, в общината стоят на преден план и определят романовите събития. Същевременно тези събития са повлияни от общия исторически процес, те са негов отглас в едно конкритно определено простронство и време.
Специално за „Железния светилник” може да се каже, че в него романовото действие се задвижва на тласаци, разсредоточено между общозначимото и личното, но и сякаш подтиквано от противодействието на тези две различни начала. Епически спокойното и непроменливо време внезапно се ускорява, нещо важно и дори съдбоносно се случва, за да се влее пак в спокойния, бавен и истановен ход.
Физическото време в „Железният светилник” обхваща 31-години – то края на зимата 1833г. до началото на 1865г. Ромнът започва с бягството на двадесет годишния Стоян Глаушев от село Гранче в град Преспа, след като е убил хрътката на бея. И завършва със свадбата на неговия син Лазар Глаушев. От друга страна, писателят очертава главния обществен проблем – животът на българите под турско робство, техните борби въжделения, т.е. всички онези фактори, които ще доведат постепенно до ноционалното осъзнаване на бългрския народ.
Много по-интензивно, но и натрапчиво е психическото, индивидулно-субективното време на героите. Често пъти повествователят представя големи отрязъци от времето с няколко или доро с едно изречение. Например Лаазар Глаушев и Андрея Бенков учат в Охрид три години, но писателят съобщава за това някак между другото: „Климент Бенков заведе двете момчета в Охрид…” и „Лазар, по-малкият син, ходи да се учи още две годи в Охрид и беше сега най-ученият младеж в Преспа”. В други епизоди отделни детайли са разтеглени да краен предел, разказани са прекалени подробности – наприлмер боледуването на Лазар или смърта на сестра му Катерина. Там се създава впечатление за много бавно протичане на психическото вриме, стигащо подчти до замиране.
Двояко и пространството в романа – то е ту пределно обективирано показано като обществено, ту е строго индивидуализирано/напр. домът на Стоян и Солтона Глаушеви/. В общественото простронство безпорно основен герой е Лазар Глаушев. Той е избраникът на Талев и по тази причина неговата съдба не толкова лична /дори личното в много отношения отстъпва на втори план/, колкото обществена - тя е съдбата на българите, които търсят и намират себе си като народ. Затова и много, от епизодите, които показват Лазар, го представят в широкото обществено пространство – църквата, общината, читалището – тава са местата, къто той се изявява като водач на българите в Преспа, като техен учител и възпитател. Битовия живот в индивидуално-личностното простронство почти не е позното на Лазар. Там – в дома си, в семейството, докяна на своя баща – Лазар е не нея мястото си, дори безпомощен. В индивидуално-личностното простронство но романа владее Султана Глаушев. От началото на края на „Желедният светилник” тя носи идеята за порядък, за организирания по собствени закони и затова усвоен патриархален свят – в нейната къща „всичко беше изчистено, подредено, всичко беше на мястото си”. Тя следи за стриктното спазване на установения порядък в дома си и всяко негово нарушаване води до санкция за нарушителя /нарушилата реда Катерина е принудена да абортира, което довежда до смъртта и/.
Чрез смесването взаимодействието на психическото и физичиското време, на обществено и индивидуално-личностното простронство в процеса на повествованието, осъществявяни посредством взаимодействието взаимодействието и взаимното въздийствие на героите, всекидневния порядък в битовия живот на българите постепенно прераства в порядък на националния живот, битовите форми приемат очертанията на общозначимото, до материалното се наражда духовното. Идеята за порядъка, носена от Султана Глаушев, е подета от нейните синове – по-голмият, Кочо , е изряден в битово-всекидневния и професионалния живот /„Той си е редовен човек”, казва за него Султана/, а Лазар – и в публичния обществен живот, в който вече изцялоафишира българското и неговите надлични и извънбитови параметри. Порядъка, който цари в семейно личните отношения, Лазар пренася и върху обществените и те стават в основата си национални. Лазар формулира идеята си за нова църква като „наша си църква, наш общ, народен дом”. Освен това „всицки еснафи се установиха според наредбите, които написа Лазар”, той е ратник на идеята да се пее в църквата на български, подема борбата за българско училище, създава читалище „Просвета”…
Когато героите на романа се отклонят към общия стремеж към порядъка, те стават ненужни, нефункционални за романовото действие. Някак много бързо след женидбата на Султана умира баба и хаджи Серафимица, Божа на Бенковица също умира, сякаш за да освободи Лазар от дадената дума, тъй като му желае Ния. Най-показателен е обаче споменатият случай с Катерина, най-малката дъщеря на Стоян и Султана. Тя умира от „чарето” дадено от нейната собствена майка, защото е сторила грях, отклонила се е от едията за изначалния ред, движеща останалите герои. Следователно нейното съществуване е невъзможно и непродуктивно в нататъшното рованово време и пространство. И ако Лазар обема в пълната идея за пълноценно обединяване на лично-всекидневното с общественото персонално време, то трагичната съдба на Катерина, предшествана от патриархалните норми любов с майстора резбар Рафе Клинче, е абсолютизирано само на личното, което според голямата концепция на Талев няма живот, ако по някакъв начин не се съвместява с общото русло на традициянта. В този смисъл в романа са представени личните и на приемствеността /традицията/, и на отричането на тази приемственост, без обаче втората линия да е продуктивна на сюжетно-композиционно равнище. Линията на отрицанието се проявява повече като контрапункт на идеята за порядъка като сблъсък между тях трябва да внесе вътрешен драматизъм в героите – например у Лазар/раздвоението между Божана и Ния е раздвоение и между обществения дълг и личните чувства/, у Султана/трагичния вътрешен конфликт между майката и патриархалната българка/. Според основното теза на Талев, в своята индивидуална съдба персонажът трябва да илюстрера общите тиндинции на истрическото време. Индивидуалнато и общественото в романа са постоянно единство. Дори нещо повече – за Талев всеки персонаж има място и значение, ако по някакъв начин се свързва с голямата идея за национално осъзнаване на български народ в Македония. П този механизъм се появяват и „изчезват” героите на романа. Симптоматичен в това отношение е образът на майстора Рафе Клинче – изпълнил обществената си функция да съэдаде иконостас за новата църква, той трябва да напусне пространството на тетралогията – с него завършва „Железният светилник”, но в следващите романи Рафе Клинче не се появява. В процеса на изпълнението си на обществената си функция в романа, майсторът има право на лични чувства и преживявания, на своя собствена гледна точка за човека и света, но след това става излишен и „изчизва”. В В образа на Рафе Клинче е въплатена идея за изключителността на таланта, на художника, осъден да остане неразбран от обществото /Султана го опредея като „нередовен човек”/. Той остава в романа без корен и без „гранки”, дошъл е от никаде и се е запилял някъде – за разлика от всички останали герои, които във всички случаи са брънки от една семейна и обществена верига. Рафе Клинче е свободен неокован дух, който се рее из македония, оставяйки отподире си своите прекрасни следи – съвършенните и неповториме иконостоси на българската църква. Чрез отворения финал на „Железния светилник” гледната точка на майстора Рафе Клинче остава извън, встрани от авторовата гледна точка, тя не се снема в гледната точка на Талев и остава автономна – фкт, недопустим за класическия тип монологичен роман, но в лиризираната проза на Д.Талев съвсем логичен и въэмежен.
„Железният светилник” гради модели, които в слевдващите три романа се повтарят на нови нива. Досега от персонважите, от сюжетните ходове, от стилистичните прийоми на „Железния светилник”; позицията на Лазар Глаушев в началото на „Преспанските камбани” напомня за поведението Климент Бенков в предишния роман; Ния в доста отношения поема функцията, изпълнявана от Султана Глаушева в „Железния светилник” и т.н. Тази повторителност е значеща, тя представя глоболната теза на повествователя, водеща цялостно романовото действие от първия до четвъртия роман: историята на един народ като повторителност през годините, но на ново равнище. Това всъщност е отрицание на вече случилото. Онова, което е било, се появява пак в живота на един народ, но в нова светлина, по друг начин.
Ето защо и „Железния светилник”, и следващите романи са творби за трайното, устойчивото в българския характер, и в същото време те са размисъл за новото, което постепенно покълва в душата на българина, готов от поробена рая да се нарече гражданин в своя собствена държава – нещо, с което историята не се съобрази, до живеещите в Македония българи. Същевременно романите на Талев, илюстрирайки тенденцията на лиризация на българската проза от 50-те и 60-те години на ХХ в., постепенно се превръщат в традиция. Започналото в тях разпадане на монологичния тип роман ще продължи в българската литература в творчеството на А.Дончев /чрез идеологизираното на историческото във „Време разделно”, 1964г. /, на Е. Станев/умножаването но повествователските гледни точки „Антихрист”, 1970г./, на Г.Стоянов /чрез силното психологизирано на историческото в „Цената на златот”, 1975/. По такъв начин, от тенденцията към традицията, българската литература преминава през различните етапи от своето развитие. В този смисъл може да се твърде, че тетралогията на Д.Талев е важен етап от развоя на българската романистика.

Няма коментари:

Публикуване на коментар