сряда, 8 април 2009 г.

Една невъзможна любов сред ужасите на войната

Повестта "Крадецът на Праскови" ни запознава с изпитанията пред човешката същност по време на тежката и студена война, както и с изпитанията пред универсалните човешки ценности и най-вече с главната от тях - любовта. Онази истинска и съдбоносна любов, която се среща веднъж в живота.
Такава е и любовта между жената на полковника Елисавета и сръбския пленник Иво Обретенович - дълбока и искрена, но за съжаление в тези година на война тя е и драматична, и невъзможна.
В центъра на повестта любовта е поставена на фона на войната. Фон, който я прави невъзможна.
От една страна е противоречието между нуждата на човека да е отговорен към себе си, като изяви своята същност, и нормите на патриархалния морал, за който изневярата е престъпление. Постепенно авторът ни разкрива образа на главната героиня като наследница на видно, но обедняло семейство, което я подтиква да търси брак, отговарящ по-скоро на общественото положение на рода, отколкото на нуждите от човешка близост и любов. Но по-късно, когато тя действително се влюбва, разбира че връзката между нея и съпруга й е по скоро формална, отколкото истинска: "Той беше виновникът за пропиления й живот, той беше я излъгал, беше я купил с офицрския си чин и блясък, с обещанието да й създаде щастлив и сигурен живот". Донякъде нуждата и внушаването на родителите й, подтикват младата и неопитна учителка Елисавета да се омъжи за "бляскавия" офицер. Но след като прекарва известно време като негова съпруга тя прозрява истината, че живота й не е пълноценен: "В самотните часове, които прекарваше всеки ден тя изпитваше най-силно това неизказно чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени пред прага на старостта". Точно в този момент я връхлита любовта към Иво - любов, свързана както с душевна и духовна близост, така и със сетивната наслада от собственото тяло, от скрития в него живот. Така в един миг Елисавета става някак двойнствена: "...душата й бе разделена на две същества, едното - примерната, угнетената жена, чакаща пристъпващата на среща й старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото - непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо". Това към което се стреми всеки човек - свобода и щастие - две от най - важните човешки ценности.
Срещу тях обаче се възправят не само нормите на закостенелия патриархален морал. Втората група пречки пред невъзможната любов на Елисавета и Иво е омразата наоколо. Омраза, възникнала на националистическа основа - цялото действие на повестта се разгръща по време на война, - но скоро преминава в лична ненавист. Защото войните, националните вражди и следващите от катастрофи засягат личния живот на човека, изкривяват и променят съдбата му. "Той (полковникът) презираше румънците и диво мразеше сърбите, "коварните и подли съюзници" от Балканската война, които го бяха ранили и провалили военната му кариера". По - късно, с напредването на войната и приближаването на очакваното поражение, ненавистта на полковника към сърбите достига невероятни размери.
Всъщност това е характеристика не само на полковника - пленниците, "чуждите", са гледани от всички с лошо око, предразсъдък. За да успее да убеди Елисавета, че всека има пред себе си не диво животно, а човек, старият учител съсед се принуждава да го представи като "колега, учител по музика". Едва тогава подозрението към човека, принадлежащ към враждебната група на "сърбите", се изправя, защото се оказва, че той принадлежи към приятелската група на "учителите". Малко след това конфликтът се изрича и на глас: "Защо да не бъдем малко по - човечни? - възрази тя горещо". А полковникът отговаря: "Не виждаш ли, че няма хляб, няма дрехи. Войниците ходят боси и се бият гладни, а ти си се загрижила за робите! Я остави тия даскалски приказки!". От една страна са "нашите", към които трябва да се проявява цялата грижа и отговорност, а от другата са "робите" незаслужаващи и капка съчувствие. Всичко друго са "даскалски приказки" - непрактични, насочващи към отвлечени принципи като човечността.
Дискретно това отношение се внушава и чрез начина, по който в повестта се назовава Иво. Той е наречен по име само два пъти. Веднъж, когато го питат как се казва и той трябва да го изрече гласно, и втори път, когато единствено името му може да го разграничи от другите пленници. Но и тогава той е наречен само "Обретенович", сякаш за да се спази казарменият начин за назоваване на хората. Във всички останали случаи повестта говори за него като за "пленникът". Истински човек в него вижда единствено Елисавета - за другите той си остава само пленник.
Тези обществени преразсъдаци обаче не биха били може би фатални, ако към тях не се прибавяше и третата група причини - чисто психологическите, човешките. Когато всеобщата ожесточеност се съчетае с личните и родови комплекси на някой отделен индивид, сместа може да стане взривоопасна. Основният герой, носещ в душата си подобна смес, е ординарецът прекият извършител на убийството. На пръв поглед, като че ли застрелването на пленника е последица от заповедта на полковника - лозето да се охранява строго, дори и с цената на човешки живот. Но ако проследим внимателно развитието на сюжета, ще забалежим едно постепенно сгъстяване на напрежението, което възниква между Елисвета, Иво и ординареца. Ролята на вярно куче, пазещо къщата, прави ординареца неволен свидетел на зараждащата се връзка, за която той може би няма категорични доказателства, но изпитва оправдани съмнения. Елисавета непрекъснато усеща неговото презрение и лоша осъдителна усмивка. Но дали това презрение и осъждане идва само от лоялност към началството и от зачитане нормите на обществения морал? Всъщност дълбокият мотив на ординареца е по - скоро личен. Той е описан като наскоро овдовял селянин, който сигурно не е останал равнодушен към женската привлекателност на господарката. и в същото време ясно осъзнава, че няма никакви шансове пред нея. Откровената мъжка ревност и силното съзнание за малоценност, особено пък когато "съперникът" е някакъв си "роб", сгъстяват взривоопасната психологическа смес до крайност. И е нужна само една искра...
И така от едната страна са човешката нужда от любов, от свобода и щастие, от пълноценно живеене - основна отговорност към себе си. От друга страна са отговорностите към семейството и обществото. Конфликт достатъчен, за да засили драматизма на ситуацията до крайност. Но към него се прибавят националната омраза, преминаваща в лична, човешките предразсъдаци, комплексите за малоценност и неравенство, подсилени от същите тези предразсъдаци, за да стигнем до един истински трагичен възел, който няма разплитане. В тези обстоятелства любовта е невъзможна. Защото хората не са просто индивиди, а същества, принадлежащи към различни групи, между които съществуват непреодолими прегради. Тези прегради могат да се разрушат само от любовта. Но понякога този героичен опит завършва със смърт. Но тъй като наистина само любовта е в състояние да разруши преградите, повестта вдъхва повече светло и оптимистично чувство отколкото отчаяние. В крайна сметка невъзможната любов все пак побеждава.

Няма коментари:

Публикуване на коментар