Радичковите послания в разказа “Нежната спирала”

Радичковия свят е странен, необичаен, изпълнен със знаци, които внимателният читател трябва да разчете,за да вникне в една разнолика действителност и да разбере правилно авторовите послания.Писателят се вълнува трайно от проблемите за отношението на човека и заобикалящия го свят,за естествената сира на природата и насилието на човека над нея,за хармонията в света.Като любител на природата и ловец,Радичков познава в детайли полята,равнините и планините,и с опитното око на голям художник забелязва промените, които все по-често и по-трайно се виждат в околния свят и които събуждат основателната му тревога за оцеляването му.Човекът ,откъснал се от корените на вековната земя,заживял сред техниката и отчуждението на големите градове,все по-рядко се замисля за ценността на природата с нейните живителни сили и все по-неразумно и безотговорно унищожава нейните ресурси.С метафоризма на разказите си Радичков събужда размисъл за високомерието на човека към околната среда и за скритата заплаха,която таи природата-спокойна,изчакваща,но вечно будна.

Разказът “Нежната спирала” е представителен за Радичковото творчество.Той поставя въпросите за отношението между човека и природата и за съхраняването на вечните духовни стойности.В повествованието отношението към шипковия храст и простреляната птица се превръща в мярка за човешка нравственост.
На пръв поглед в този разказ е една обикновена ловна история.Групата се връща от лов в Лудогорието.Пътуването е тягостно и неприятно,защото ги заобикаля една негостоприемна,дори враждебна природа.Това е първият сигнал за нарушена хармония между човека и заобикалящия го свят.Преобладаващия свят създава мрачно тягостно предчувствие:”Небето над нас бе сиво,вляво от шейната сивееше гора”…В същото време околността е жива и одухотворена по особен начин. Радичков има необичаен поглед за видимия свят.Нетрадиционно е движението наоколо:”Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас,смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад,най-близките дървета подтичваха бързо,по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзията,че гората бяга назад с хиляди крака…”Създава се едно особено,тайнствено,приказно усещане у читателя.Природата наоколо е във вечно движение.Така “внезапно” пред хората изниква шипковият храст.Необичаен с многобройните си червени плодове на фона на бялата равнина,този храст поразява ловците,събужда недоумение,уплаха,странни усещания,размисъл,вглъбяване в собствената душа.Шипковия храст е едновременно обикновен,традиционен,заплашителен, тайнствен.Безмислено и безотговорно конярят го удря с камшика си.В този момент шипковият храст като че придобива друга ,свъхестествена сила и особено значение.Той трябва да се защити-оживява и излъчва скрита заплаха.Храстът оживява ,за да се запази от ненужното насилие.Човекът изведнъж разбира ,че природата може да бъде гостоприемна,така и недружелюбна,когато я обидиш и нараниш..Храстът таи скрита неподозирана сила.Той гледа хората с хиляди червени очи,а човекът изтръпва под този проницателен поглед.”Туй ще е някой вампир”- това си мисли един от ловците.Обвинителния поглед на шипката като че събужда чувство за вина у хората.Те не могат да се скрият ,не могат да забравят тази вина,защото храстът отново и отново се явява ,непрекъснато е пред погледа на хората,независимо от разстоянието.До края на разказа шипковият храст ще стои сред бялата пустош и ще гледа хората обвинително,ще дразни тяхната съвест и ще напомня за тяхното лекомислие и безотговорност.
Този тайнствен храст “почти като човек”,събужда “натрапчив спомен” за друг подобен шипков храст”загледан също тъй втренчено със стотиците си червени лъскави очи”.”Срещата” на Методи Андонов,известна творческа личност,с този обикновен, традиционен за нашата природа храст,който се превръща в неговото въображение в тайнствен обект,криещ необикновени,трудно уловими послания,е въведена в ретроспекция.Какво точно търси нетрадиционното му творческо въображение-силата и неразгадаемостта на природата или господството на човека над нея;особените знаци,които дават обикновените неща,или заплахата,която крие обидената,наранена,разгневена природа? Като чме ли шипковия храст кара човека да се вгледа навътре в себе си,да търси своите истини за нещата от живота.”В съдбовния поглед” на Методи Андонов се открива желанието на човека да вникне в тайните на природата ,да усети нейния пулс,да разгадае неразгаданите истини,да избяга от отчуждението иградската суматоха,да стане част от тази природа,да разбере живота.
В характерния си стил Радичков не дава готови отговори на големите въпроси, а само ги поставя по един ненатрапчив начин;читателят сам трябва да достигне да интересуващите го истини.Всеки човек има своя шипков храст,който го гледа,преценява,осъжда,одобрява,играе ралята на коректив на съзнанието и поведението му.
Човекът и природата се дебнат и изучават,дават си взаимно уроци,държат съзнаните си будно и нащрек:”Втренчени един в друг”..
Остава тревожният въпрос за хармонията и нейното съхраняване,за съжителството на човека и заобикалящиа го сват.”Ако поисках да намеря нещо,трябваше пак в себе си да се рове”-тези думи на автора отвеждат към стремежа за себепознание,което е най-ценния човешки опит.Трябва да се опази нравствеността ,да се съхранят моралните ценности в съвремието.Това е идеята ,която носи и третата среща ,разказана от Радичков-срещата с ятото диви гълъби,които “се зараждат” в “сивото небе”.Лекомислено ,без никакъв смисъл ,без нужда човекът убива една от птиците.Неволно ставаме свидетели на последния полет на гълъба .Полета към смъртта.Нарушена е хармонията в природата,но човекът откъснал се от своите естествени корени,не разбира и не усеща това.Хората са свикнали да се изживяват като господари на природата и да вземат от нея това,което пожелаят.Капките аленееща се кръв ,които описват спирали в снега ,изведнъж се превръщат в символи-знаци,които природата дава на човешкото съзнание.Те са безсловестно обвинение при което разказвачът и другите ловци остават безмълвни.Хората усещат,че стават свидетели на нещо необичайно-на предупрежденията ,които природата отправя чрез смъртта на птицата.Дали ще разчетат правилно знаците,дали ще се всушат в тревожния глас на земята-това зависи от запазването на хармонията и света като цяло: “Всеки случай никой не посмя да пристъпи напред,за да разкъса или да понатъпче аленеещите нежни спирали на птицата” Хората са изправени пред нещо необикновено ,но съдбоносно,което не разбират напълно.Гората като че ли е още по-недружелюбно сива,изчезналия шипков хаст застава на своя пост,червените капки кръв ярка се открояват върху девствено белия сняг,всички знаци-символи на предупреждаващата природа се събират заедно. Тревога будят нежните спирали на убитата птица,която е оставила”своето последно четмо и писмо върху бялата равнина”.Авторът задава първия и последен директен въпрос в разказа:”Може би тази фраза съдържа проклятие;може би съдържа някакво завещание към другите птици;а може би е само отпечатък на един внезапен финал?”
Човечеството трябва да се научи да чете знаците на природата,ако иска земята да бъде негова майка и в бъдеще.Авторът ни кара да отправим поглед навътре в себе си,да търсим истината,като отстояваме значимото и стойностното.Безразличието и лекомислието са събудили неговата тревога:”постепенно започнах да чувам,че освен звърчетата звъни и откънтява тихо и нещо друга в душата ми,подобие някакво на небесна червена сълза,на шепот от стреснат шипков храст, и че душата ми започва да чертае и да усуква неясни,но нежни кръгове и спирали…” Дали природата ни проклина или предупреждава;дали ни поучава или ни кара да учим нейния език,за да се върнем към корените си,които са дълбоко в нейната същност,и да се чувстваме не като владетели, а като частица от нея-струва си да се замислим върху това.