Образа на Борис Морев и образа на Ирина в романа “Тютюн” на Д. Димов

Героите на Димов живеят в суров свят, който унищожава идеалите , затваря в клетка мечтите и в замяна дава на хората миражи “празни надежди”. Лирическият герой на поета излиза от низините, стреми се към щастие, бори се в името на една идея и умира в името на общочовешкото щастие, на общочовешкото бъдеще, което никога не настъпва. Героите на Димов се стремят към личен успех, към лично доволство, към лична печалба, постигат ги и умират,разбрали , че цял живот са вървели към миражите, че сами нищо не са спечелили, а само изгубили надеждите, мечтите , романтиката.
Двата романа “Тютюн” са различни по художествено мислене. Първият роман е аналитично-психологическо изследване на човека, на личността, вторият носи всички черти на епическото мислене на 50-те год., на типичния обемист роман-епопея- с много герои, с групови портрети, с класово партиен анализ. И във втория вариант големият майстор е успял да изгради художествено-естетически и аналитично-психологически образи на героите, да изследва техните идеи, техните души, да проследи пътят им в обществото, да ги покаже на част от тълпата, от класата, а като личности - оригинални и запомнящи се.
Основни запомнящи се герои в романа са Борис и Ирина. Техният път, техните срещи и раздели са маркирали и централната линия на сюжета. Борис е млад, амбициозен провинциалист, знаещ какво иска, можещ да го постигне, успял да пресътвори идеите си в реалност. Този образ е исторически и психологически достоверен, художествено най- пълно изграден, убедителен и оригинален при цялата си типичност. Роден в бедно семейство , той не желае да избяга в нереалния свят на баща си – в света на ограничението и самозалъгването. Борис уважава майка си само поради факта, че му е майка. Той не обича никого наоколо си, защото умее само да мрази. Мрази малкия град, мрази хората му, мрази съдбата, мрази успелите,имащите, мрази нямащите. Борис живее с момента, да улови мига, да намери място за реализацията си, да рискува точно, премерено, убедително. Борис е “усоен , мрачен, саможив”, “би продал душата си на дявола, за да изплува над сганта”. Тази омраза към света не е превърнала героя в психопат, а е успяла да стабилизира един хладен, пресметлив ум, жесток характер (жертва и брат си в името на своя успех), силна воля, нечовешка липса на страсти ( преотстъпването на Ирина на фон Гайер, женитбата с Мария). Борис е дяволски красив, с бледо надменно лице, с остър, враждебен към околните поглед. Всъщност зад този демонски вид се крие един нещастен, страхлив, ограничен човек. Борис се бои от евентуален неуспех, бои се от чувствата си, бои се от самоналожената самота. Любовта му към Ирина е своеобразно бягство от себе си, от собствената си целенасоченост - нормалните човешки чувства нямат място в него, те са пречка към избрания от него път. Борис обича Ирина като спасително гнездо, като заслон от света и от фасадния Морев- самоуверения, знаещ и можещ тютюнопроизводител и специалист. Всъщност нещастието на Борис е в самоограничението. Той е човек с ярка липса на интелигентност не познава и не се интересува от културата изобщо, чете само специализирана литература, затваря се в света на тютюна, отблъсква всички опити на Ирина да разшири кръгозора му. “Никотина” го привлича не толкова с възможността да покаже уменията си, колкото с възможността именно там да покаже какво умее, да напредне да се издигне. Борис е преценил и слабостта на татко Пиер, и перспективата да завладее наивната, но романтична Мария, и шанса да покаже на себе си в силна фирма, опиращ се на изграденото преди него. Миражите пред него са много – да завладее света на тютюна, да се издигне в обществото, да получи това, което съдбата не му е дала. Колкото повече успява Борис, толкова повече тези миражи се превръщат в “празни надежди”. Защото за затворения свят на българското висше
Общество той си остава парвеню, пришълец, натрапник. Тютюневият свят е завладян в България, но се оказва, че той е само частица от световната система, че всесилният фабрикант е в подчинено положение към големите европейски акули. Богатството, което завоюва с труд и измама , не му носи удоволетворение - в стремежа си към върховете Борис е изгубил вкуса към разкоша, превърнал се е в част от голямата машина на тютюнопроизводството, автоматизирал е живота си.
В своя път нагоре Борис се превръща в типичен успяващ хищник. Той въвежда нови правила в бранша, правила, които носят печалба и прогрес, но смазват хората, унищожават искриците надежда в бедния им живот. Както характеризира Зара : “ той е същински демон, който не познава милост”, а Ирина го нарича “ страхливец и филистер”. Постигнал желаното, Борис разбира, че е изгубил всичко, за което е мечтал. Смъртта го заварва изгубил управлението над тютюневия свят, сам, без жена, без любов, без близки и роднини, разбрал, че миражите са непостижими, усетил, че животът му е минал напразно.
Красива е физически и Ирина, дъщерята простия градски стражар Чакъра. Тя живее в ограничено семейство, бедно поставило се извън обществото на градските несретници, но и далеч от богатите. Ирина е не само красива( “Духът и тялото й излъчват някаква топлота, която кара мъжете да забравят пороците й.”), но и умна начетена, романтична девойка. Тя се влюбва във филмовите герои, чет много, желае да завърши медицина и да помага на хората с уменията и добротата си. Този романтичен мираж Ирина не преследва дълго. Тя среща Борис и се влюбва в него, защото го вижда като целеустремена, реалистична личност на победител – такава каквато тя не е. Борис носи и друга привлекателност за младото момиче – той е дошлият при нея романтичен принц, знаещ и можещ млад човек. Ирина не обиква Динко – той е близък, познат, типичен за обстановката в градчето младеж, носи в себе си духа на беднящината и утопията. В София младото момиче живее затворено ( “романтично и саможиво”), като все повече се подава на влиянието на хайлайфа, на мечтата си да заживее като съвременна принцеса. Невъзможността да влезе в този свят като законна съпруга я кара да търси други пътища . Ирина се примирява да бъде любовница, да бъде продавана, да стане част от бита на Борис. Безразличието все повече я обхваща, изхабява хуманизма й, унищожава някогашните й стремежи и страсти. Понякога внезапно и неочаквано за околните, тя става отново предишната романтична Ирина – напуска новогодишното празненство заради едно болно дете, помага на Лила, мъчи се да спаси Динко. Ирина разбира , че е станала своеобразен паразит, че е наказа за греховете си като смоковницата от евангелието – утробата й е безплодна, тя не може да се радва на най-голямото женско щастие- майчинското. Завършила медицина в столицата, станала любовница на богаташа Борис, спечелила място в обществото на богатите, Ирина си остава момичето от малкото градче, бюргерска девойка с манталитета на Гьотевата Маргарита. Тя е мечтаела за дом, за семейство, за деца. Не е получила нито едно то трите. Изгубила е и никога невидяната в реалността любов на Борис. Останала сама Ирина слага край на мъките си – защото за нея по-нататъшното съществуване е мъка, носене на житейски товар, гаснене в един нов и враждебен свят. Ирина не успява да достигне миражите си, не успява да превърне мечтите се в реалност. Разбрала , че миражът е само лъжлив образ, фалш и желание да вървиш напред, да не виждаш пясъците наоколо си? Защото Ирина живее сред миражи – общество, което носи маска на благополучие, хора, които като в огромен карнавал крият лицата си зад думи и възприети маниери, любим който е чужд съпруг, и сводник и търгаш.
Д. Димов и в този си роман си остава психолог, изследовател на неизбродимите тайни на човешката душа, носител на европейското в родната класика. Затова и партийно-социалните критици не са успели да унищожат силата на романа – проследяването на стремежите към духовните миражи, анализа на страстите и идеите на човешките личности.