събота, 18 септември 2010 г.

Човешкото страдание в цикъла "Зимни вечери"

Човешкото страдание е основен мотив в една от най-популярните творби на Х.Смирненски – цикълът „Зимни Вечери”. Съдбите на лирическите персонажи са пряко зависими от последиците и от живота в големия град. Творбата е наситена с много болка и съчувствие, състрадание и зов за човешката милост
В цикълът З.В. ясно се открояват картините на живота в крайните градски квартали – един свят, сравним само с ада. В тези предградия властват отчаянието, мъката, бедността и мизерията. Изгубени са радостните емоции в живота. Страданието е всеобщо.
Още в началото на творбата С. сравнява града с „черна гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Епитетите „пуст и мрачен” се наслагват в/у определението „черна гробница” и безотказно внушават невъзможността да се забележи някаква следа от жизненост в това пространство. Всичко тук е замръзнало и статично. Глъхнещите сгради с „жълти стъклени очи”, оскрежените дървета и жици създават не само впечатление за призрачност и изоставеност, но и за един скован и безсмислен свят, в който човекът е излишен и ненужен.Драматизмът на ситуацията в бедното предградие е последица от социалната принадлежност на човека, лишен от естественото право на труд и възможност за препитание. Определението „безхлебен” е израз на печалния резултат от несполуката в живота на бащата. Безпомощен и отчаян от повтарящото се всекидневие, той достига до мисълта, че животът му е „непотребен”. Пренесена в семейството, тази социална безперспективност се превръща в чов. трагедия, чиито жертви са децата и майката. В този дом липсват уютът и топлината, а градът не само , че не дава закрила на социално онеправданите, но ги и лишава от опора и смисъл в живота.
Дори тогава, когато се трудят, хората от соц. низини не живеят щастливо. Дори метафората „златни сълзи” не носи послание за нещо възвишено и красиво, а по-скоро насочва смислово към тъжната участ на хората на черния труд.
Животът на хората в тази част на големия град задушава всеки техен порив и устрем, унищожава всяка обзела ги надежда и възможност за спасение. Присъствието на мъглата е неизменно и неотлъчно. Всепоглъщащата мъгла е еднозначна с живота, отреден за соц.слабите хора, за онези, които са притиснати от жестокостта на света, част от който са и самите те. Към тях лир. Аз се обръща с дълбоко съпричастие и с непринудена чов. близост : „Братя мои, бедни мои братя – пленници на орис вечна, зла....”. всичко се поглъща от хаоса, от скръбта и от смразяващия студ сякаш единствената възможна светлина е тази на свещите, запалени край ковчега на младото момиче. Смъртта е властна господарка над безпомощните с/у нея обитатели на бедните хижи. Безчовечната мизерия белязва жертвите със знака на смъртта. Молитвата със словата, отправена към Бога е осъдена на безответност, защото всичко в този обречен свят бавно, но неумолимо тлее и се претопява в небитието – така, както изчезват ледените цветя докоснати от целувката на „свещите бледни”.
Мъглата и бедността шестват в поемата като две родни сестри: едната – видима, а другата – невидима, но затова пък – убиваща безотказно. Не случайно мъглата се появява многократно и винаги нейната дреха е в различен оттенък: „сива”, „гъста”, „бледосиня”, „непрогледна”, „жълтопепелява”. Плътната й завеса трудно може да бъде „продрана” и макар никога да не успява да скрие от погледа на развълнувания и страдащ лир.герой картините на страданието и нещастието, тя оставя неизличимия си отпечатък в/у всичко и в/у всеки в призрачния нощен град. Дали това ще бъде слепия старец, който се връща от просия с натоварено до него дете, дали ще са други нещастни жертви – двете деца без детство, които треперят , опрели гръб до стълба с уличния фенер – няма значение. Техните силуети бродят, мяркат се и се стопяват в морето от мъгла, вихреща се в своето „зловещо пространство” . Чистите детски мечти и надежди за мъничко радост и за по-добро бъдеще се стопяват в уличната кал, подобно на снежинките, които падат в черната локва.
Движението в пространството на града е осмислено като демонстрация на протест с/у неговите соц.язви и антихуманна същност, съотнесена към съдбите на социалнонеоправданите. Неслучайно и в края на поемата се повтаря мотивът за „вечната бедност и грижа” , които „гледат през тъмните стъкла”. Социалното зло е вездесъщо за хората от „смълчаните хижи”, където „злорадствени песни/ напяват незнайни беди”.
Цикълът „з.в.” на х.с. лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човешката несрета на своите герои „пленници на орис вечна,зла”. Мизерията, която ги убива и страданието , което ги измъчва от люлката до гроба, което вгорчава и съкращава техните дни, им носи не само физическо унищожение , но и насилие над личностното начало у тях.

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”

РОДЪТ И ИНДИВИДЪТ

*

Заглавието на разказа „Дервишово семе” на Николай Хайтов насочва към родовата принадлежност, която трябва да намери словесен израз. То говори за приемствеността между поколенията, която се осъществява чрез определени ритуални жестове.

Като се има предвид значението на думата „дервиш” (мохамедански монах), ясно се откроява темата на произведението. Тя е свързана с разминаването между реалния път и фикционалния стремеж на героя Рамадан да бъде истински щастлив с човека до себе си (със Силвина). Но както става ясно от повествованието, да направиш добро, не-винаги носи щастие на индивида.

Сюжетът на разказа „Дервишово семе” кореспондира пряко с останалите произведения от сборника „Диви разкази” на Николай Хайтов преди всичко чрез акцента, поставен върху родовите ценности. Главният герой има нравствената и духовна сила да защитава докрай интимния избор на живота си: „Бях й се врекъл”, - да остане верен на дадената клетва. Природата провокира спонтанното проявление на чувствата: „ Спряло се онова лятно слънце мързеливо на средата на небето и не слиза. Пет пари не дава, че невеста имам аз в село, та ми идва да подскоча и да го брулна с кривака.”

Две са сюжетните линии в разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе”. Едната очертава сблъсъка на родовата система с индивидуалните чувства на персонажа, а другата - мотива за любовта и брака. Повече от очевидно е, че става дума за налагане на чужда воля: „ала на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши, и дядо взря очите си в мене да ме жени. Мене не попита. За такива работи тогава не питаха, дето се женеха, старите си ги правеха сами.” И само по случайно стечение на обстоятелствата се поражда искрена и чиста любов между младите, видели се за първи път след сватбата. Но много житейска мъдрост ражда това изживяване, белязало за цял живот Рамадан, въпреки премеждията, през които трябва да премине любовта му към Силвина: „Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза - не е никакъв мъж! Макар че кога сърцето ще се размисли за жена, то не пита ни главата, ни брадата, както се случи и с мене. Докато се развивахме със Силвина и побивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се набивало, набивало и богато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.”

Времето в разказа „Дервишово семе” присъства активно и обхваща период от 40 години (колкото и лаконично да са пресъздадени пред неизвестния слушател те от Рамадан). То е разкрито чрез конкретни посочвания в текста („много отдалече”, „тогава”, „веднъж”, „в сряда и четвъртък”, „в петък”, „Докато”, „Един ден”, „до заранта”, „не сега”, „Сетне каквото се случи ”, „ И денем, и нощем ”, „ на третия ден ”, „Отначало” , „ И се занизаха дните все такива”, „Много пъти”, „ Преди месец и нещо”, „ От четиресет години”, „А сега”, „А времето, агов, лети”, „Мисля си понякога”, „втора година”). Синтактичните конструкции също са подчинени на представата за протяжност и необратимост на времето.
Редуването на годините за Рамадан не означава отдалечаване от любовта, а все по-плътно доближаване до нея. Дори преброяването на еднотипно течащите години не му носи успокоение: „И се понесе тъй животът, ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали децата ми, ако не бяха се оженили и народили свои, нямаше и да зная колко години са минали. ”

Разказът на Николай Хайтов поставя важния въпрос за възможността (или невъзможността?) човек да наруши законите на родовата общност тогава, когато всички очакват от него да ги изпълни.

Основният конфликт в разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе” изразява сблъсъка между разума и чувствата, между инстинкта и съзнателното поведение. Неслучайно до края на повествованието човекът, приел с възторг и благоговение даденото му „момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета”, не иска и не може да забрави Силвина: „Ето, в това е главният катран. Искам под една черга да легна с нея като мъж с жена, а че тогава да става каквото ще... Жена, деца и цяла камара внуци ще прекрача и при нея ще отида... На това кръстопьтче тъпча и не виждам накъде да хвана.”

Разказът на Николай Хайтов „Дервишово семе” показва, че правото да избира и налага волята си в рамките на родовата общност има мъжът - но този от старото поколение, защото единствената му цел е да бъде продължен родът. На практика никой не се интересува от чувствата и симпатиите на младите, защото хем не се доверяват на опита им, хем ги задължават да пораснат твърде бързо. Но природата не търпи насилие. Родовите закони търсят нови пътища за изява на духовното начало, което променя човека и неговото съзнание. В любовта героят на Хайтов разпознава себе си и своята родова същност, която му дава сили да отстои избора на сърцето. Той е неговият „път” към корените на рода, но и „път” към индивидуално неповторимото у човека.

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”

ИЗПОВЕДТА - СПОДЕЛЕНО СТРАДАНИЕ ЗА ЧОВЕКА И НЕГОВАТА НРАВСТВЕНОСТ

Душевното страдание е най-изпепеляващата и самоунищожителна болка, която разяжда човека отвътре, променя погледа му към света, нещата и хората, изправяйки го пред дилемата да избира между доброто и злото при своята реакция към тях. Неслучайно повечето творци, оставили име в литературата, разнищват човешката душа именно 6 миговете на страдание, когато човек е раздвоен и е длъжен да направи своя избор за по-на-татъшния си път. Универсалната валидност на това състояние на духа обаче се изживява различно от героите на отделните автори в зависимост от тяхното светоусещане, духовна нагласа, манталитет и ценностна система. Ако в моменти на върховно изпитание и на страдание болезнено-чувствителните и гравитиращи към крайностите герои на Достоевски избират самоунищожението, то в българската литература при героите на Йордан Йовков например, страданието пречиства, извисява и нравствено преражда човека. Николай Хайтов избира друг ъгъл на полезрение към страданието - като към предизвикателство, което пробужда неподозирана сила у човека. Героите му от „Диви разкази” преодоляват мъката си с достойнство, с гордост и с непогрешим усет за вечните закони в природата и в човешкия живот. Техният житейски кръстопът неведнъж е белязан от безизходицата 6 даден момент, но способността им стоически да носят своя кръст им помага дори в раздвоението между прошката и възмездието да остават нравствено монолитни личности.

Финалната сентенция на разказа „Дервишово семе”: „На това кръстопътче тъпча сега и не виждам накъде да хвана”, съдържа целия трагизъм в живота на главния герой Рамадан. Той плаща висока цена на родовата традиция и на усилията да запази човешката си индивидуалност. Не само в края на разказа, когато е принуден да избира дали да отмъсти на човека, погаврил се с любовта му, или да остане Верен на същата тази любов, но и в целия разказ Рамадан най-често е на кръстопът. Душата му е разпъвана на кръст още по време на неизживяното докрай юношество, когато в ролята си на преждевременно станал съпруг избира влюбването и нежността пред насилието над крехката Силвина. Драматичното противоборство у него се развихря с опасна сила, след като не успява да опази любимото момиче от чуждото насилие. Заставен от дядо си под клетва да отложи отмъщението си с години, той си налага с нечовешко усилие да изпълни дълга си към семейно-родовите закони и да продължи рода. Дълъг път извървява Рамадан до последния кръстопът, пред който го изправя неговата трагична любов и на който той -добрият и високо нравствен човек- ще остане вероятно дотогава, докато съдбата се разпореди.

Рамадан е типичен Хайтов герой, който в твърде ранна възраст и в много сгъстен интервал от време трябва да понесе силата на първата си любов и изключително жестоката раздяла с нея и с надеждата си за щастие. В истинския смисъл на думата той и Силвина са жертви на родовия морал, изрично защитаващ преди всичко интересите на общността, а не чувствата на отделната личност. Онова, което за семейно-родовата общност е безсилие на невъзмъжалото момче да изпълни съпружеските си обязаности, от чисто човешка гледна точка и особено от позициите на съвременния читател, е всъщност отрицание на грубата сила и отказ от насилие над момичето, в което се влюбва за цял живот. Още при този пръв кръстопът в живота си юношата Рамадан проявява своята чувствителност и доброта, разминаващи се рязко с общоприетото и осветено от родовия морал консуматорско отношение спрямо жената. За него Силвина не е вещ, не е средство за продължение на рода и за запазване на толкова таченото от дядо му „дервишово семе”, а любимата девойка, излязла сякаш от приказките и от мечтите му. Колкото по-възторжено, чисто и светло е любовното чувство между двамата съпрузи-полудеца, толкова по-поругаваща и убийствена е продажбата на Силвина от по-големите й братя и последвалото й отвличане. Страданието и потресът от раздялата превръщат Рамадан в мъж, и то безкрайно озлобен и нещастен, доста по-рано от естественото му физическо възмъжаване.

При първия си кръстопът в живота - между любовта и примитивното консуматорско отношение към жената - Рамадан избира нестандартния за средата си път и скъпо заплаща за това. Той отказва да препотвърди безусловно традиционните повели на семейно-родовата общност, и не само в душата си, но и с цялото си същество въстава срещу тях. Докато дядото е загрижен единствено за продължението на рода, Рамадан отстоява и изстрадва правото си на любов, на личностно предпочитание и на свободата, ако не веднага, то поне в бъдеще да се разпорежда сам със себе си и със своите чувства. Той временно тръгва по отъпкания от предците си път, временно се подчинява на изискванията на родовия морал и на волята на дядо си да запази и да пренесе през времето с потомците си „дервишовото семе”. Жертвата е пренесена, повторната женитба без любов е осъществена, новият наследник на рода се появява на бял свят, а в предсмъртния си час дядото му връща свободата да отмъсти на Руфат за кражбата на Силвина.

Освобождението от дадената клетва и възстановеното равновесие в рода оставят обаче Рамадан сам с нещастието му, с озлоблението и с нечовешкото страдание да гледа в съседния двор тържеството на съперника си и трагедията на любимата жена. Вторият кръстопът в живота на Рамадан е още по-болезнен и по-продължителен от първия, защото е изцяло под сянката на злото и жаждата за отмъщение. Рамадан изживява тайно и мъчително своята драма, когато ден и нощ наблюдава през пробитата от него в плевнята дупка бурното съпружество на Руфат и Силвина и когато злото все повече изпълва душата му. В горестната си изповед пред разказвача, героят сам се сравнява с „чучело, пълно със слама”, само че неговата слама е злото, което единствено го държи на крака, кара го да яде, пие, оре и работи подобно на другите, но душата му в това време се разтерзава. Може би в това образно сравнение Хайтов перифразира мисълта на Балзак, че „страданието е железният прът, който скулпторите поставят в глинената маса, и че то я поддържа, то е силата.” Във всеки случай, „сламата-зло”, изпълваща и измъчваща Рамадан, не го довежда до престъплението и не го опустошава в нравствено отношение. Родовите ценности за семеен дълг, приличие и морал, поне докато децата му са още малки - го спират пред решителната крачка. Оказва се че дори когато героят ги проблематизира, оспорва или подлага на преоценка, той пак не ги отхвърля, защото те са дълбоко вкоренени у него.

Животът обаче постепенно променя ситуацията и в развитието на действието в разказа Рамадан стига до третия, пак драматичен, но в същото време и парадоксален кръстопът. Той е искрено убеден, че трябва да отмъсти на насилника, който навремето му е отнел любимата жена и му е погубил живота. Рамадан е в пълното си право да се разплати най-после с него, защото така му диктуват и поруганата незабравена през годините любов, и нещастната съдба на измъчваната от съпруга си Силвина, и вроденото му чувство за справедливост. Отмъщението се превръща в единствен негов нравствен императив и се препокрива освен това и с представите на родовата среда за чест и дълг, които не се афишират открито, но се подразбират. Съдбата обаче решава друго- престъпникът Руфат тежко заболява и остава напълно безпомощен на ръцете на Силвина. От любов, милост и състрадание към нея Рамадан започва отново да отлага отмъщението си и самоотвержено й помага да се грижи за съпруга си. Любовта му към Силвина се оказва по-силният нравствен императиви надделява над жаждата за отмъщение. Той не може да отмъсти на насилника, защото повече от всичко държи на някогашната си любима, която през всичките тези години е била и е останала смисълът на живота му.

Когато душата е на кръстопът - особено на кръстопът като този, пред който застава Рамадан в навечерието на старостта, човек проявява своя истински морален облик. Любовта не би имала такава решаваща и притегателна сила за героя на Хайтов, ако този герой не е високо нравствена и благородна личност, подчиняваща се на висшия етичен закон да прави добро, а не зло, дори на врага си. Всъщност не е ли най-голямото възмездие за стореното някога зло да пренебрегнеш и да изоставиш възможността за отмъщение? Руфат е по своему наказан, защото е изпаднал до положението да дължи своето съществуване на грижите и милосърдието на човека, на когото цял живот се е надсмивал и когото е наранявал. В странната си мисия на болногледач на Руфат, Рамадан неведнъж се доближава до съдбоносния кръстопът на отлаганото и незабравеното отмъщение, в който то си оставало-ясната наглед посока. Тогава му се приисква да възтържествува над повалилия се от болестта насилник или поне да му демонстрира любовта си към Силвина, но тя го спира. Силвина се оказва достойна за благородството и вътрешната сила на човека, когото тя също не престава да обича през изминалите страшни за тях години. Думите й: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!", скрепяват още повече любовта и единомислието, които ги свързват. В устата на Силвина и в поведението на Рамадан повествователят сякаш потвърждава известната мисъл на Марк Аврелий: „Истинският начин да отмъстиш на врага си е да не приличаш на него.”

Героят на Хайтов завършва своята пълна с отчаяние изповед със съзнанието за безизходицата, в която е изпаднал, но от изминатия до този момент път става пределно ясно, че Рамадан не ще кривне към злото. Нравственият му избор вече е сторен и той няма да се размине с любовта, добротата и опрощението в тяхно име. В „Дервишово семе”, както й във всички останали разкази от сборника „Диви разкази”, трагизмът и величието на необикновените в своята духовна чистота герои ги приближават към идеала за човечност и дори ги митологизират, но това не буди съпротивата на запленения от тях читател.