вторник, 14 април 2009 г.

МОТИВЪТ ЗА САМОТАТА В „МАЙЦЕ СИ”

С елегията „Майце си” Ботев поставя началото на гениалното си творчество. Стихотворението е написано в Одеса и излиза през 1867г. във вестник „Гайда”, редактиран от Петко Славейков.
Един Чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трагателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подрепа и разбиране. Образът на майката се налага и в други Ботеви творби и този факт свързващ не само с дълбоката духовна близост между майка и първородно чедо, но и с особеностите на народната песен, към която поетът изпитва неподправено преклонение.
Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение „мале” отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три години клела,
та скитник ходя злочестен ази...
Еднаквите синтактични конструкции, думите от народната лексика и най – вече мотивът за майчината клетва отвеждат към красотата на народното творчество. Но това усещане е привидно, защото зад всеки ред мощно се налага чисто ботевските, индивидуално и неповторимо като преживяване.
Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на лирическия герой за разбита младост.
...та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне...
Удивителната метафора отвежда към една младост, уязвена от лични неудачи и от мисълта за тежкото положение на народа. В болката на поета откриваме и несдържан гняв, който в по – късните творби ще се трансформира в една страшна омраза:
...и срещам това, що душа мрази!
Действителността не удовлетворява този „скептик злочестен”. Той се чувства самотен дори сред „мили другари”. Безгрижността и непринудеността в отношенията им е привидна:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея.
Простите човешки радости са несъвместими с робския живот, който унищожава полета на мечтите още в зародиша им. Лирическият “Аз”, надраснал идейно сънародниците си, осъзнава причините за своето страдание:
...но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
Това, което не знаят другарите, е длъжна да знае майката. От нея търси героят не само съчувствие, но и разбиране. Онова, което не може да сподели с „мили другари”, ще сподели с майката.
...кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.
Още в първата си творба поетът разкрива титаничната мощ на своите копнежи - „мечти и мисли”, които не само изява на въображението му. Това са вече оформените в съзнанието му идеи, свързани с националното и социалното освобождение на народа. И точно тези идеи – повели на времето, в което живее, го разкриват като самотник в обществото. Със своето прозрение Ботев остава неразбран: „Приятел нямам...” признава той и това увеличава чувството на изолираност и самотност. Необикновеното приятелство между млади хора търси героят, а оня приятел, който е преди всичко съмишленик, съидейник. И понеже не намира такъв около себе си, а и защото е възмутен от пасивността на обществото, поетът се обръща с трогателна жалба към майка си, като изплаква наранената си душа:
Освен теб, мале, никого нямам...
И не само това: освен че търси съчувствие, героят иска да приобщи майка си към своите идеали, към съкровените си копнежи:
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Неразбран от обществото, Ботев търси опора в семейството и по-точно в майката, която е негов стожер. В общуването между майка и син душата на самотника ще се пречисти, от нея ще избяга злобата и неудовлетворението:
Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба...
Личи влиянието на романтизма. Но като се има предвид дълбоката неудовлетвореност на лиричния „Аз” от живота, неговата идейна самотност и разочарование, това предсмъртно желание става разбираемо, тъй като отвежда към едно драматично, трагическо изживяване.
И все пак лирическия герой, въпреки страданието и уязвената си младост, съвсем не се осъзнава като победена от живота личност. Болката и чувството за самотност са една мъжествена изява, те са зов за борба, вяра в народните сили, в освестяването на пасивните и безразличните, както и предчувствие за неизбежната саможертва.
Тази първа Ботева творба поставя началото на една съществена особеност в неговото творчество – единството между съдбата на поета и участта на народа, подчертано от силни чувства, непознати дотогава в нашата поезия.

“ПИЯНСТВО НА ЕДИН НАРОД” ”Под игото” – Ив.Вазов

Израстването на народа и духовното му освобождение. Интерпретация на текста на главата “Пиянство на един народ”

Място на главата в сюжетно-емоционалната и композиционна структура на творбата
1. Поставена непосредствено след “Новата молитва на Марка”, тази глава играе роля на философско-есеистично обобщение на пробуждането, преминало през съзнанието на отделния човек и намерило отражение в революционния кипеж на масите чрез метафората на пиянството.
2. Стилистично главата има подчертан публицистичен характер и изразява отчетливо позицията на повествователя, говорещ от позицията на “историческата истина”, за да придаде достоверност на убеждението, че не е останал човек или прослойка от българското общество, които да не са докоснати то “огнения серафим” на духа на свободата. Достоверността, която кара повествователя да се върне назад в историята, не противоречи на реторическия патос, който проявява и който като че ли пренебрегва отделни факти от романовото действие, чийто смисъл не съвпада с подобно обобщение.
Смисъл на заглавието:
Липсата на определителни членове в заглавието заявява намерението на повествователя да се откаже от определеност по отношение на завършеност и фиксираност на метафората “пиянство”. Това е метафора, която отвежда към представата за преобърнатия свят, в който робът не е вече роб и свободният духом човек оспорва правото на досегашния господар да бъде господар.
Анализационни моменти в текста:
1. Вметнатата в началота на първото изречение дума “наистина” осъществява смисловата и емоционалната връзка с предходната глава и представя речта на повествователя като продължение и потвърждение на размислите и прозренията на чорбаджи Марко. Това, от своя страна, придава усещане за съпреживяване и по-дълбока емоционалност на последвалата философско-есесистична реч.
2. Текстът продължава с един внушителен образен паралелизъм между промените в природата през пролетта и революционното кипене. Сходството между ставащото в природата и в душите на хората извежда идеята за опиянението извън сферата на бита и търси причината за нея в нещо висше, подчинено на трансцедентен порядък.
3. Мотивът за пиянството се доизгражда по линия на сакралността чрез алегоричното уподобяване на българските събития с евангелските, внушено на текстово ниво чрез наситената с библейски смисъл лексика в първия абзац / забележка: при интерпретацията в този момент трябва да се цитират отделни думи или фрази/. Природното време – пролетта- и Христовото разпятие не е случайно съвпадение и обяснява метафоричното сравнение с българския кръст, който народът понася към своята Голгота.
4. Следващият абзац ретроспективно представя времето преди “двайсетина години”, споменава името на Раковски и има за цел да обоснове разбирането на повествователя за логическия и предопределен ход на историята, в която метаморфозите на народния дух не са плод на случайно стечение на обстоятелствата, а са чудо, което десетилетия се е творяло. Изгражда се образът на всеобщото опиянение с помощта на перифраза на отделни стихове от одата “Левски”, изгражда се представа за географския, социалния и нравствения облик на този подем
5. Третият абзац с множеството си метафорично натоварени художествени детайли представя живота като театър с декори и артисти, които наистина създават история. Тук може да се потърси аналогия с алегорията на “представлението” като своеобразен живот извън установените норми и уседналите граници на бита.
• Роля на поличбата – помага да се приеме промяната, когато още разумът не може да я приеме; това е инстинктивно търсене на опори в ирационалното, за да може българинът да приеме промените в себе си и в това, което става около него, за да го осъзнае.
• Автоцитатът на последното двустишие от одата “Каблешков” е поетическото обобщение на повествователя на идеята за пиянството, обхванало целия народ, и начин да напусне обективното романово време и да придаде на мотива епическа широта и измеримост с най-високите нравствени образци от българската история.
• Митологичните измерения на събитието придава усещане за святост и връща миналото към образа на Крали Марко – в образния език на главата това е приобщаване към началото на робството и придава на героизма една основателна хиперболизация и елемент на самовъзхищение.
• Отношението на турците иронично представя несъстоятелността на факта, че те подценяват този народен подем, минимализират го до сравнение със “заешка тупурдия”.
6. Удивлението на потомството в последната част на главата е сравнено с прогнозираната от повествователя бъдеща неспособност на историята да рационализира и подреди събитията от пролетта на 1876 година, защото те са движени от “ентусиазма – плява, която пламва и гасне, и илюзията – призрак, който става нищо”. Повествователят задава основателните въпроси за това трябва ли ентусиазъм, за да се разбере и приеме новото, необходима ли е онази поетическа лудост, за която Вазов говори в главата “Пробуждане”. Тук отново повествователят припомня пропитото с горчивина, но и с много разум метафорично сравнение на Марко, че в съдбата си народът ни е сврян в “черво адово” и трябват много сили и дух, за да се излезе на широкия и райски друм на историята.
• появилият се скептицизъм в размислите на повествователя обяснява следващите думи, но насочва към художествените задачи, които Вазов преследва с написването на романа. Важна е историята на промяната, самият обрат в историята и съдбата все още не се е състоял, но духовното пиянство е факт. Запознат с историческите обстоятелства около Априлското въстание, Вазов не може да скрие огорчението си от реалното му несъстояване, но това ни най-малко не му пречи да види гигантските усилия, положени от хората и категорично заявява че “историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост”, че това е “умствено опиянение, ...сюблимно безумство на народа....”. Тази конкретизация на метафората на пиянството получава своето обобщение и абсолютизиране в думите: “Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...”

Образът на лиричния герой в поемата „Хайдути”

В тежките години на робство много поети възпяли прочути и обичани народни закрилници ,отдали живота си за свободата на Родината.
Основна мисъл в Ботевата поезия бил копнежът му за свобода,която изразил в поемата „Хайдути”. Задачата на поета била да възхвали хайдутството,да събуди в сънародниците си желание и воля за свобода.
Поемата „Хайдути” е посветена на подвизите и саможертвите на един от най-прочутите народни закрилници-Чавдар войвода. Той бил с неспокоен дух и легендарна смелост.
Поемата започва с думите към народния певец:

„Я надуй ,дядо ,кавала,
след теб да викна-запея
песни юнашки хайдушки,
песни за вехти войводи”.....

Той иска да възпее подвига на хайдутина-закрилник на поробения народ, да вьзпее бьлгарската майка раждала юначни синове.
Чавдар войвода бил смел защитник на сиромасите и страшен за турците, а славата му се разнасяла по цялата земя.
Той израстнал в семейство на хайдутин и от малък искал да бьде с татко си и дружината. Но майка му го пратила ратай-на чужд хляб да се научи. Той понасял тежко униженията на вуйчо си и отправил упрек към нея. Чавдар се измъчвал не от работата, а от господарското отношение на вуйчо си:

....”Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е ,майко казвам ти
не ща при него да седя”....

Чавдар много обичал майка си и скьрбял, че тя ще остане сама, но в сьщото време се радвал, че ще отиде в Балкана при татко си:

....”Рипна ми Чавдар от радост,
че при татка си ще иде,
страшни хайдути да види
на хайдушкото сборище”....

С поемата „Хайдути” Христо Ботев отправил послание към следващите поколения, да се борят за щастието и свободата на своя народ.

Иван Вазов - "Под игото" "лудост" и "нормалност" в романа

В романа си "Под игото" Иван Вазов разкрива духовно-психологическите измерения на най-драматичното историческо събитие преди Освобождението - Априлското въстание, превърнало се в един от звездните мигове в бъгарската история. То показва, че колективният български дух е достигнал своята зрялост и е готов на най-върховното проявление - саможертва в името на свободата. Но малцина са тези, които са готови да жертват живота си в името на народната свобода. В романа "Под игото" Априлското въстание е често е определяно като "лудост", "поетическо безумие" и "пиянство". В основата на всички тези определения стои идеята за някакво отклонение, за внезапен и труднообясним изблик на смелост и енергия. Моделът на романа обхваща пътя на българина от неговата обикновенност и трезвост до "пиянството" на нажеджата и вдъгновената жертва за свободата. В този нелек път всеки от образите в романа прави своята малка крачка към "лудоста", но тази крачка е неимоверно трудна, именно защото е малка, защото е направена от обикновени хора, приели нормите на поведение на роба, примирили се с подчинението и отказали се от истинска, човешка самоличност. Обикновеният българин позира в нуждата от ново духовно пространство за всички, разбира необходимостта от жертви.

Лудостта в контекста на Вазовите творби означава безрезервно посвещаване на идеала - свободата на отечеството, нарушаване на установения от робските векове ред "луди" са хората на екстаза на смелостта, на готовността за саможертва. "Лудостта" изключва мисълта за лино щастие, спокойствие, сигурност и уют. Тя означава вяра в свободното бъдеще, безкористна отдаденост на борбата и осъзнато приемане на смъртта. Изразява се с понятия като идеализъм и патриотизъм. Без подобно полудяване не е възможно разрушаването на робската действителност. Лудите герои от Вазовия роман изграждат във въображението си една друга свободна действителност и по този начин сами се преобразяват, стават различни, свободни.

Издигането на народа от обикновеното, битовото и нормалното до пространството на новото, не познатото, "другото" опияняващото желание и вяра за свобода и убедително разгърнато чрез странната метаморфоза у чорбаджи Марко, разкрито в "Новата мотива на Марка". Героят сблъсква на всяка крачка с "полуделите" си съграждани и се опитва да осмисли ставащото, да прецени неговата "нормалност". Така той постеепенно надмогва страховете и притесненията на предвидливия стоманин и неусетно минава на страната на "лудостта". С други думи, проблемът за лудостта и нормалността поставя преди всичко въпроса за способността на човека да бъде свободен. Този проблем за свободата на духа поставя и Ботев в стихотворението си "Борба" с думите: "свестните у нас считат за луди..."

Героичният модел на поведение задължително изисква отказ от общоприетата мярка на живота. Героят нарушава правилата на живеенето, за да създаде нови. В този смисъл самото състояние е символично разрушаване на един приет за нормален, житейски ред. Романът изследва именно как хората от света "под"иго съумяват да създадат нови представи за чест и достойнство и да се впуснат в първата кървава епопея на героичните дела. Домове горят, села и градове запустяват, но от тях като феникс ще възкръсне, макар и не точно сега, нова Българрия.

Не е случаен фактът, че именно чорбаджи Марко е героят, които трябва да осмисли 'лудостта', нейните залози и последици. Преди всичко той е героят стопанин, човекът на дома и семейството. Неговият житейски опит и дълги години го е учил на предвидливост и предпазливост, на великото изкуство да се оцелява в условия на робство, Той добре знае, че всяко усъмняване и трицание на нормата е съпроводено о тжестоки наказания - господарите обичат сигурността и своята власт. Именно това знание го прави 'неверен Тома' за разпалените въображения на поставените ентусиасти. Главта 'Новата молитва на Марка', както и предшестващата я 'около един труп', представят бавното преображение на 'трезвата глава' и на невзярщия.

За да се разбере и приеме 'лудостта', трябва да се преоцени самата 'нормалност'. Как става тази преценка? Пазител на норммите на критериите за 'нормалност' е общността. Болшинството от хора в Бяла черква с въодушевление пренерегват старите нормми и се отдават на опиянението от близкоочакваната свобода. Във всеки фрагмент от бита, какъвто наприемер е случаят с хорото, чорбаджи Марко вижда 'революционният елемент'. Това е много съществен аргумент в убеждаването на героя. Именно тази глава от романа - 'новата молитва на Марка', ни дава най-пълна представа за превръщането на човека от нормален в луд. Той изгражда преценката за себеси по отношение на другите. След като всички са полудели, значи наистина старите норми са в упадък и вървят към отмиране. Чоржаджи Марко още веднъж се убеждава в в това, когато открива натрупания оръжеен арсенал на синовете си в собствената си къща.

Вторият съществен аргумент е откроен чрез безпримерната постъпка на Безпортев - унижаването на турчина. Вова е сцена, в която вековните статуи на роба в поробителя са пренебрегнати. Безпортев е пиян в буквалния смисъл на думата, но това пиянство се вписва в цялостното романтично опиянение на народа в дните на Априлската епопея. Дълбокият смисъл на неговата луда пияна постъпка е не просто отмъщение и гавра с поробителя, а символичното потъпкване на робската норма на живота. Унизената и потъпкана норма може да възкръсне само в реки от кръв, Точно това се случва при потушаването на въстанието - нормата е пренебрегната от всичким тя е публично унизена. Да се живее в такава реалност е вече възможно. Чорбаджи Марко ще произнесе прочутата си реплика: 'Лудите, лудите - те са живи!', за да потвърди тази възможност. Той минава през всички етапи на колебанията на скептичния и невярващ българин и действително извървява пътя на неверието и съмнението, но не е способен да прекрачи границата към истинската вяра и да приеме всеобщата борба като своя съдба и част от житейския си път 'Марко беше всъщност партизанин на приготовлението, не на въстанието.'

Повечето от героите изявяват себеси в опиянението на подготовката. Не са готови за борба, защото не са способни на жертвеност и всеотдайност на всеобщата кауза. Мисълта, че свободата се постига с жертви, не става част от техния светоглед. Но все пак малцина, които достигат до лудост, са Бойчо Огннов, Соколов, Кандов, Рада, кака Гинка и дякон Викентий. Те успяват да запалят искрата за свобода и у другите жители на Бяла черква. Новата молитва на Марко идва да покаже, че България е вече онзи нов свят, в които единствено може да се живее истински -- според мярата на свободата и достойнството.

С думата лудост романът 'Под игото' назовава заличаването на робските норми, взривяването на робската 'нормалност'. Смисловият акцент на тази глава от романа - 'Новата молитва на Марка' е точно това - как един герой на съмнението се преобразява във вярващ в идеята за свобода и как дава своята благословия за 'лудостта'.

"Лдостта" присъства и реално в романа - в образа на Мунчо. Той 'следва' главния герой Бойчо Огнянов от самото начало на повествованието. Очевидец е на среднощно убииство във воденицата и присъства като сянка на героя във всеки важен момент.

Оценката на Вазов е, че 'лудите' изигравят своята огромна роля, защото те са тези, които пробуждат народното съзнание и предопределят духовните промени и съзраването на българите.

Романът на Иван Вазов "Под игото" описва труния път към свободата. Тази свобода има национални измерения, но и своите индивидуални измерения. Различните герои ни представят различни възможности да се пътува към свободата 'лудостта' е привилегированият път към свободата в този роман на романтичния бунт. За да се освободи България, трябва да има достатъчно 'луди глави' и 'смели сърца'. Необходимо е всеки да достигне до своята изстрадана молитва за родината: "Той мълваше някаква молитва, която не съществуваше в светчето му.. Той се молеше за България!..."

ХРИСТО БОТЕВ - „ХАДЖИ ДИМИТЪР”

Поемата „Хаджи Димитър” е творба, в която конкретността на българско именно назоваване скрива космическото бездъние на лично твор¬ческото и колективно митологичното съзнание. Праисторическата древна болка на човешка¬та душа пред вечната безкрайна и безначална проекция на инобитието ражда конкретния вик на Ботевото желание за възкресение:
Жив е, той, жив е!
Сегашният миг на пророческо заклинание-повторение актуализира при всеки досег с Ботевия стих универсалната поривност на човешкото съзнание да преодолее мимолетността на тлен¬ното си битие. Сегашният миг на мисловен проблясък е вече безкраен полет към вселенските дълбини на един космически разум и съзнание, които в чисто български, национален аспект имат измеренията на митологично-баладичното и героично-съдбовното.
Викът на болка: „Жив е, той, жив е!”, е вик на ужас от смъртта, от нейното вездесъщо трансцедентно битие в съзнанието на човека. Човеш¬кият глас е връзката между реално и имагинерно. Дистанцията между лично, „А3”-ово съзнание и реално колективно битуване в мита на българс¬кото съзнание Ботев очертава чрез условното легендарно извисяване на третоличната бези¬менна форма „той” във фолклорно-песенното пространство на героизъм и смърт- „там”, кон¬кретизирано от родните материални обеми на българския национален символ - Балкана.
Само в един стих: „Жив е, той, жив е! Там на Балкана”, Ботев разкъсва естествената хронологическа верига във времето и в човешкото съз¬нание нахлуват прадревни гласове, сякаш дош¬ли от отвъдното, за да напомнят за качеството на българина, завинаги съхранено в предадена¬та легенда и песен:
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана.
Дълбоки и здрави са корените на приемстве¬ност и унаследени традиции в българската народопсихология. Анафората: „...юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка”, е доказателство за естествен преход между ле¬гендарно минало и трагично-героично настояще, в което безбрежният бяг на времето разрушава битовите реални на българската национална екзистенция: „очи тъмнеят, глава се люшка”, по¬тапяйки колективния национален „АЗ” - леген¬дарно извисен до третоличното „той” - в кос¬мическата художествена дълбина на вечното баладно безсмъртие: „очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла Вселена!” Българският национален жертвеник е осветен от Ботевото проклятие за вечна национална саможертвеност като личен избор: „В редовете на борбата да си найда и аз гробът!” („Моята молитва”)
Сякаш събраната от дълбините на отвъдното юначност на отминали поколения в митичния об¬раз на юнака разчита в родната българска висина трагичните знаци на съдбовното настояще. В небитието изтича нишката на български наци¬онален живот. Мигът спира.
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Между родната висина на духа и тъмната неизбродна глъбина на българската земя, жертвено съхранила спомена за легендарния чутовен юнак, застава песента - гласът на българското трагич¬но настояще:
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни!...
В човешкия глас, в дълбината на неговата бол¬ка и тъга се срещат поколенията. Нахлуват свет¬лините на помръкнали човешки желания, на угас¬нала, несбъдната национална мечта. Трагичният пламък на неугасимо народно страдание гради светлината на постоянен символ в българската народно-песенна традиция - „слънцето”.
Ботев променя знаците на националната сим¬волика. Живителната струя на небесното свети¬ло потъва в черната тъмна сянка на безсмисле¬ната национална саможертвеност. И сякаш ед¬на мъртва, застинала светлина залива съзнани¬ето на българина, предричайки вечна робска участ и трагично национално настояще:
...Грей и ти, слънце, в тази робска земя!...
Липсата на перспектива е в поетичната прокоба за юначната смърт:
...Ще да загине и тоя юнак...
Ботев променя традицията. Протяжният плач на погребалната песен, леещ се от векове като национална прокоба над българската земя, е за¬менен с нова, баладна трактовка на героичния мит:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...
Безименната извисена героика на третолич¬ното „той” защитава реалната жертвеност на ко¬лективния национален „АЗ” в мига на личен из¬бор, когато свободата на духа устремява погле¬да на предците ни към високата небесна вие на национална саможертвеност. Това е мигът, в който националното величие на саможертвата слива вечните стихии на земя и небе, за да изп¬лете благодарствения песенен благослов на звяр и природа: „... него жалеят земя и небо, звяр и природа...” Изконно-българското - като небесна вис и земна твърд- гради олтара на националното без¬смъртие: „и певци песни за него пеят”.
Песента на родните български стихии - земя, небе, звяр и природа - е новият жречески ри¬туал, който не оплаква, а езически извисява тленното до баладната висина на героичното безсмъртие.
Ботев променя и символиката на цветовете. Денят - дневната светлина - стават израз на духовно-баладичното, което търси материализация в психологическото равновесие между материално-земното и духовно-жертвеното като овладяна природна стихия. Изживяната болка посте¬пенно преминава в стилизирания възторг-преклонение пред националния жертвеник. Нахлува веч¬ната светлина на безсмъртието и знаците на пра-езическата тотемна сила на почит и величие - орлицата, вълкът и соколът, очертават двуполюс¬ния вертикален модел на национално безсмър¬тие: „Свобода или смърт! ”
Реално пространство за българската свобода се оказва трагично отчуждената родна земя - жестока и страшна като хищник в своето изкон¬но, природно-стихийно отмъщение. Далечният тотемен знак на вълка символизира тези раз¬войни, народокултурологични процеси в Ботевата метафорика.
Смъртта и свързаните с нея тотемни символи на духовната небесна вие - орлицата и соколът, се оказват много по-естествена среда за худо¬жествена изява на героична, юначна саможерт¬веност. Статиката в полето на двете царствени птици доказва спирането на мига, в който наци¬оналната духовност - женското начало - орли¬цата, преодолявайки трагическото отчуждение на родната земя, достига до високото баладично пространство на героика и красива жертвена смърт, когато човек и символ се сливат. Тога¬ва символ и тотем - юнак и сокол - стават на¬ционален символен знак на реално безсмъртие:
Денем му сянка пази орлица
и Вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Сякаш родовият корен, като пророчески то¬темен знак на жрицата - майка (орлицата) е за¬бит дълбоко в инобитието на духовната небесна вие. Историческата нишка на съдбата минава през кървавия делник на страшния национален избор, в който човек за човека е вълк, а родна¬та земя - отчуждена и страшна в хищната болка на страданието - ражда високата духовна про¬екция на подвига и саможертвата, за да може духът български да извърви отново пътя на де¬дите и незнайният чутовен юнак да се побрати¬ми със сокола - царственият тотемен знак на праотците, оживял в Ботевото баладично прос¬транство на оцеляла и възкръснала саможертва. Вертикалният митологичен разрез на духовно-баладичното: ОРЛИЦА ВЪЛК СОКОЛ - разкрива страшната инобитийна картина на спрялото време, в което вечното движение на болката разлива границите между минало, нас¬тояще и бъдеще.
Безначалието и безкрая в психокосмоса на чо¬вешката душа Ботев обективира чрез природни¬те усети на една древна национална душевност:
месец изгрее...
звезди обсипят...
гора зашуми...
вятър повее.

В подсъзнанието на българския дух, като веч¬но жива, съхранена болка, изгрява надеждата -„месец изгрее”. Родната духовна висина се из¬пълва с тайните красиви помисли, озарени от вътрешната светлина на духовния порив, на меч¬тата: „звезди обсипят сводът небесен”, понесе¬ни като обещание в приглушения поетичен на¬пев на легендата и мита.
Древното инобитие на родовия дух оживява в странното затишие на природните стихии в мига, предвещаващ буря. Отново времето спира. Епо¬хите и поколенията сменят местата си. Странна древна тишина настъпва в психокосмоса на бъл¬гарската душевност. И тогава гласовете от древ¬ната българска старина оживяват, запяват в оду¬хотворената природна стихия на родното: „гора зашуми... ”
Вятърът понася песента нагоре към висинето, към Балкана - Ботевият смисъл на национална жертвеност - като песенен жертвен зов на ре¬алната човешка болка, достигнала прага на веч¬ното като безкрайно космическо измерение на безсмъртието:
гора зашуми, вятър повее
Балканът пее хайдушка песен!
Последен зов, последен вик на душата преди тя да полети в безкрайната тишина на национал¬ното духовно инобитие.
Бяла самодивска нишка свързва реално и има¬гинерно в красивия свят на Ботевите песенни визии. Материалните обеми на родното изчез¬ват. Съзнанието гасне, но в безмълвното безплътие на инобитието идва ритуалната песенна раздяла с живота. Звуците на родното се изпъл¬ват със светло духовно безмълвие. Песента е материализирана не в тон, не в глас, а чрез цвят. Бялото безплътие на самодивата и зелената жиз¬неност на българската земя изплитат инобитийната същност на песента, с която юнакът, пред прага на вечното, обръща последен про¬щален взор към родното: „И самодиви в бяла пременяна, чудни, прекрасни, песен поемнат, -тихо нагазят трева зелена и при юнакът дойдат, та седнат.” Смъртта, като нечакана годеница обгръща съз¬нанието на героя. Студената тръпка на страха от срещата с отвъдното присъства чрез фолклорната естетизация на постоянни песенни метафори: „вода сту¬дена”. Това е все още живата тръпка на болката, която води юнака на среща с безсмъртието, ко¬гато човекът избира смъртта и се венчава зави¬наги с духа на българската земя:
...и той я гледа - мила, засмена!
Светлина облива прокълнатата душа на героя. Той се е докоснал до вечното. Извисил е духа си до безсмъртно-жертвеното. Остават знаците на реално-трагичното - Балкана и красивата като легенда юначна смърт.
Ботев ни завещава болката чрез светлината на саможертвата:
... юнакът лежи,
кръвта му тече,
... и слънцето пак пече ли - пече!
Символите на национална жертвеност изграж¬дат нова наследствена традиция в духа на бълга¬рина красивата героична среща със смъртта, като нова наследствена традиция за поколенията след Ботев, става във високото баладично пространс¬тво на националния жертвеник - Балкана, където звучи неистовото Ботево:
Жив е, той, жив е!

Смърт и безсмъртие в поезията на Ботев

В ботевите стихотоворения “На прощаване в 1868г.” “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски” най-ясно може да се отчете мотивите за смъртта и безсмъртието. Тези стихотворения са израз на преодоляването на “естествената” ограниченост на човека – смъртта, както и като изказ на смисъла на това преживяване, тоест – обезсмъртяването.
Превъзмогването на смъртта Ботев получава, чрез запазване на смисъла на “смъртта юнашка” в незаличими следи, каквато е и един човешки живот, отдаден на Отечеството. Въпреки това, всяко едно от стихотворението носи нов смисъл на саможертвата и ни разкрива различна гледна точка от мирогледа на лирическия герой.
От една страна в “Хаджи Димитър”, юнакът е представен като митичен образ, наред със самодивите, Балкана и гората. В това стихотворение, самата смърт е израз на безсмъртие, смъртта е невъзможност и е представена като амбивалентно цяло с живота. Ботев приобщаването лирическия герой към понятията, които са залегнали в съзнанието на хората като вечни:

“И самодиви в бели премена”
“...гора зашуми, вятър повее –
Балканът пее хайдушка песен.”

По този начин се постига овековечаването на геройската постъпка и поставя юнака в съзнанието на българите, като по този начин го обезсмъртява. Самата смърт като нещо физическо и обозримо, се превръща във вечен живот в съзнанието на цял един народ. “Хаджи Димитър” е стихотворение, което “вярва” в постигането на свободата, смисъла на саможертвата и безсмъртието на героичността.
В “Обесването на Васил Левски” визията за смъртта е тотален крах, пълна безпомощност и безнадеждност. В по-общ план тя може да бъде разгледана и като абсолютно отсъствие и лишаване на света от памет. Цялата тази представа се изгражда в читателите, чрез символи:

“Гарванът грачи грозно, зловещо”

Присъствието на гарвана през цялото развитие на творбата е основния мотив, който изгражда идея за пустота. В народното мислене птицата е символ на злото и на смъртта. Тя се асоциира и с определенията: “проклета”, “черна” и “грозно”. Картината се подсилва и от глаголите “грачи”, “вият”, “плачат”, “пищят”. Въпреки наличието на толкова много глаголи, картината която Ботев рисува си остава стационарна, което подсилва чувството за подтиснатост. За разлика от другите две стихотворения, тук смъртта не е нещо желано, мечтано. Тя е неизбежната реалност пред, която дори и природата е безсилна.
Ако проследим развитието на сюжета в “На прощаване в 1868г.”, откриваме доста по-различна представа за смъртта. Смъртта като израз на свободата. Именно в тази творба заветните думи “Свобода или смърт!” са трансформирани в “Свобода и смърт юнашка”. Свободата като цел и мечта за всеки един революционер е свързана със смъртта – неизбежна реалност, щастлив завършек на един живот. Тук безсмъртието е реализирано в щастливото завръщане в “бащиното огнище”. За лирическия герой е ясно че тази картина е почти невъзможна, затова я рисува последна. Нейното значение е символична. Завръщане, чрез разказите за героичната смърт:

“послушай ... как съм загинал,
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружината ...”

Чрез своята поезия Ботев разкрива нови представи за смъртта, героизма и безсмъртието, като идеали които да следваме и като награда която да очакваме. Стихотворенията задават нови нравствени и морални норми, които бъдещите поколения да следват, за да продължат делата и да станат част от героичността на своите предшественици.



Амбивалентност – 1) съществуване на взаимно изключващи се, противоположни чувства или мисли за един и същ обект. 2) Двойнственост, двузначност, противоречивост.

Елегията "Обесването на Васил Левски"

Елегията „Обесването на Васил Левски” се отличава със строга монилитна комозиция,която обединява чувството на непреодолимо и безкрайно страдание на родината,на народа,на поета.Тази последна поетическа творба на Ботев е класически пример за психологически драматизъм и за силен интензитет на една и съща емоция- неутешима скръб от загубата на Апостола на свободата.Затова,въпреки че поетът,оставайки верен на своето многообвхатно възприемане на нещата,назовава и самотността като причина за мъката на майката родина,това тъжно състояние остава да обитава само периферното текстово пространство.
В творбата думата „родина” се появява като висша еманация на родното, но навлиза в текстоео и поле с родовото понятие „майка”- архетипен образ на домашното пространство,което му придава интимност.Обръщението „майко”,епитетът „мила”, както и обстоятелствините пояснения „жално” и „милно” извеждат лексемата „родина” от сферата на отвлечените понятия и я приближават и до поета,и до читателя,без тя да загуби оререола си на святост.Родината се пшоявява с основната характеристика на майката в Ботевата поезия- нейните плачещи очи.Този художествен детайл от образа и е дълбоко трагичен- с горчиви сълзи майката родина оплаква своя син.Епитетът „черен” в метафоричния образ „черна робиня” е получил смислова обемност,каквато има и в народните песни.
В другите Ботеви поетически творби родината присъства чрез народа,чрез планините и полетата си и чрез битови детайли,но тук тя е индивидуализиран образ и не се припокрива дори с народа.Докато към народа си,когото обича и на когото състрадава,поетът си позволява да бъде остро изобличителен дори сатиричен,пред родината се прекланя и коленичи.Нейната болка е и негова: като нея и той е изпитал страдание сред свои от самотата на словото,от безответност на гласа си,като нея и тои безутешно страда от загубата на Левски.
С изостреното си чувство за смисловот значение на думите поетът не си позволява към родината друго обръщение освен „майко”- тук простонародните форми „мале” и „майноле” са неподходящи,независимо,че си дава право на диалог с нея,защото я чувства кръвно близка.Както на родната майка,така и на майката родина той,поради психологическото си проникновение,дава право на скръб и безпомощност.В „Обесването на Васил Левски” това се внушава в глаголната форма „плачи”.
Страданието на родината се експлицира като силно и непреходно чувство благодарение на изострения усет на Ботев за композирането На строфите и на стиховете в тях.Чрез втората смислово емоционална част на началния куплет:
Гарване,и ти,птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?
Се получава силе контраст с първите два стиха по отношение както на образите,така и на настроението.Докато образът на майката родина се възпприема като архетипен образ на святост и милосърдие,гарванът присъства в националното ни съзнание като символ на зловещо предчувствие и носител на трагична вест за невъзвратима загуба.Интересно,че и в четвъртата строфа,в която навлизат все образи в множествено число,думата „гарван” остава в единствено- проклета птица,дошла за душата на героя.Оксиморонното римуване „плачеш-грачеш”е най-зловещо и най-трагично наситеното римуване в българската поезия, и емоционално най-силното.
Присъствието на национално обагрената лексема „проклета” определя ужаса като общобългарски.
Настроението в четвърта строфа се носи преди всичко от глаголните форми- „грачи”, „вият”, „молят”, „плачат,пищят”.Разположени в средата на стиховете у сдвоени в последния стих, те създават визуална представа за безсмъртния паметник,който българинът е издигнал в душата си за своя Апостол на свободата.Още в първия куплет с образа на гарвана се появява и представата за черния цвят,който доминира в творбата- един цвят символен за смъртта,съзвъчен с българското съзнание и българските възприятия за нея.
Събирателният образ на народа:старци,жени и деца- е трагичен в скръбта и безсилието си.Ситуиран някъде далеч от лобното място на Левски,той присъства не със зрителни детайли,не и чрез действие и слова на протест,а единствено със звукуве на страданието и безсилието: молитва,плач,писък,които се сливат със звуковете на зловещото и страшното-грачене на гарван,виене на „псета и вълци”- все знакови образи на смъртта.
Като образ Левски не е представен пряко,нито е разгърнат,но духът на героя доминира със своята непобедима сила-жив и след смъртта му.Поставянето му в централната трета строфа позволява от него да се излъчват емоционално-смислови импулси,които да обясняват и обединяват образността в цялата елегия.Глаголната форма в сегашно време „виси” завинаги оставя Левски на бесилото като обвинение срещу робството,отнело живота на личност,която има мясро в световната история,и като напомняне,че свободата е безценно благо,което трябва да се пази от посегателства,като пример за себеотдаденост.В тази строфа се конфронтират географската точност на мястото на трагичното събитие- „Там близо край град София”- с метафората „виси на него със страшна сила” като израз на силата на духа и характера на Левски,от които Ботев искрено и дълбоко се възхищава.Затова,въпреки безмерната скръб,Ботевият текст се възприема не само като израз на тотално обезверяване,а и като надежда,че и чрез смъртта,както чрез дейността си,името на героя ще продължава да импулсира за саможертва в името на свободата и за вярноро и служене.Първото характеризиране на Апостола става посредством епитета „един”,който в съзнанието на българскиа читател се трансформира в „единствен”.Поетът благордно поставя над себе си Апостола на българска свобода.Както пред България,той скланя глава в знак на уважение,почит и преклонение и така го сакрализира и митологизира.Епитетът „един”, благодарение на присъщата на Ботев поетична дарба да придаде експресивност и обемност и на най-неутралната дума,в контекста се изпълва и със смисли като най-достоен,най-всеотдаен,най-обичан,незаменим,неприжалим.Истината за самотата на героя в предсмъртния му час и на бесилото е исказана дискретно, но болезнено- чрез близостта единсвено на гарвана,вестител на смъртта му.
Във веригата от елегични мотиви,в която директно или индиректно присъстват словосъчетания с прилагателна форма „черен” – „верен гарван”, „черна робиня”, „черно бесило”,контрастно и по непряк начин се появява белияр цвят, но не като образ символ на нравствена духовна чистота,както е в християнската религиа,а отново ужаса от смъртта:
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Безнадеждната родина остава скръбна зрителка на вилнеещото робство над нейната земя,превърната в територия на ледени вихри, на скръбта, на сълзите и плача.

“Железният светилник” е първата книга от тетралогията на Димитър Талев, посветена на живота и борбите на българите от Македония за просвета, църковна

“Железният светилник” е първата книга от тетралогията на Димитър Талев, посветена на живота и борбите на българите от Македония за просвета, църковна и национална свобода. Героите от романа сами осъзнават истината, ре родовото е част от общобългарското, което обединява всички, изповядващи една вяра, говорещи един език и имащи една култура. Писателят се обръща към миналото, защото според него историята, спомените са незаменими източници на вълнения, на естетически изживявания. От друга страна, в интереса си към Македония писателят е ръководен от непреодолима носталгия. Носталгичното чувство е основният двигател, който импулсира неговите творчески търсения и открития.
Романът е съставен от четири части. Първата, озаглавена “Хаджи Серафимовата внука” въвежда в епохата, в обстановката, запознава с главните герои Стоян Глаушев и Султана и тяхното свързване в едно семейство. Тук вниманието е насочено върху субективното начало в историческия процес – върху отделните личности, чрез действията на които историята се самосътворява.
Втората част – “Тъмни времена” – измества повествованието от семейно- битовия план върху обществената действителност: борбите за съграждане на нова църква, за духовници и учители.
Третата част – “Народът се пробужда” – предава първите открити сблъсъци в една борба за духовно освобождение.
В последната част – “Корени и гранки” – социалният план е сменен от битово - семейния. Множи се многолюдното Стояново семейство. Един след друг се задомяват синове и дъщери. Раждат се внуци, семейството преживява и първата трагедия – смъртта на Катерина. Ния и Лазар свиват гнездо.
Животът в Преспа тече като река, дълбае нейното корито, преодолява препятствията или ги заобикаля, проправя нови пътища. И навсякъде в началото бавно и незабележимо, но неумолимо идва новото и се налага чрез борби и конфликти. Султана прегазва законите на родовата традиция и въпреки волята на вуйко си Тасо, въпреки съпротивата на преспанските чорбаджии се жени за селянина Стоян. Нейната постъпка отеква като истински гръм в тихия и еднообразен живот на града. Решително и твърдо Султана брани правото си на лично щастие, на семйство и деца. Тя презира шушукането и подигравките, чорбаджийското високомерие, за да създаде свое семейство. В този момент тя се оказва над остарелите традиции. За Талев – художника, Султана е не само рушителка на една остаряла традиция, но в по-нататъшния ход на повествованието самата тя става пречка, задръжка на новото. На тази черта в нейния характер- властен и суров, плашещ околните - става жертва Катерина. Макар и да се обявява против традициите на рода, Султана ги носи дълбоко в себе си и ги отстоява с цената на престъплението. В образа й писателят открива раз рушителни сили и инстинкти, които водят началото си от родовата нравственост, от патриархалния морален кодекс. Ето защо престъплението на Султана е социално неизбежно. Защото, макар сама да въстава в родовата традиция, за да защити личното си право на щастие, тя я носи в своя нравствен свят. Драмата й се задълбочава от факта, че тя има ясно съзнание за престъплението си, защото е майка. И ако посяга на живота на своето дете, то тя го върши в името на честта и родовата традиция. Талев я моделира с черти, които на пръв поглед са несъвместими – Султана е сурова и властна, дори жестока- непреклонна в решенията си, а същевременно е нежна и любяща майка и съпруга, разумна и грижовна стопанка. В духовните лабиринти не нейния свят обаче тъмнината се разкъсва от железния светилник. Неговата светлина е все още слаба и треперлива и в борбата с мрака на средновековието не винаги надделява. За победата на светлината Султана трябва да отгледа Лазар, а заради родовата чест на семейството трябва да прати на смърт дъщеря си.
След нейната смърт тя видимо се променя. Султана не е някакъв демон, който умъртвява децата си без угризения, без да изпитва страшната сила на греха. Тогава тя влиза в конфликт с най-близкия си, със снахата. Авторът противопоставя двете жени по един великолепен начин: срещу властната, сурова и непреклонна воля на възрастната жена се възправя с мекота и изящество красивата Ния. Стъпка по стъпка тя ликвидира монопола на Султана и удържа победа. Нейните предложения са по-разумните, затова се подкрепят от всички. Като добър познавач на човешките души писателят никъде на прекъсва родовата връзка между Султана и младите. Тя тъгува, тя се противи на новото, което иде, без да се съобразява с нейните планове за бъдещето на децата й. Времената са се променили, а тя е останала там, където е била, когато е срещнала Стоян. В тази нейна консервативност се оглежда стремежът да се съхрани българският бит, обичаи, вярвания, морал.
В образа на Ния писателят влага продължения на Султанината преданост към мъж и семейство, към рода и българщината. Тя е красива, с чувство за такт и собствено достойнство, разумна не на годините си. Принадлежи към хармоничните натури, които природата сякаш е създала за утешение на останалите. В крайната цел на нейните стремежи и желания стои непобедимото влечение към красивото. Нейният образ е един от най-обаятелните женски образи в националната ни белетристика.
Чрез образът на Лазар авторът разсъждава за смисъла на историческото развитие на човешкия живот изобщо. Лазар е човек с обществена кройка. Той бавно зрее за собственото си предназначение. В постъпките му се отразява т историческите повели на епохата. Той съчетава в себе си типичните черти на народния водач от епохата на националното възраждане.
Всички образи в романа – главни и епизодични – взети заедно, създават неповторима атмосфера на автентичност и патриточтична приповдигнатост. За този роман, а и за цялата тетралогия, може да се говори много. Едно обаче е несъмнено: материалът на романа е попаднал в ръцете на майстор, в чиято душа носталгията е стигнала до предела на страданието, за да се преобрази в единствено възможната форма на художествено познание. Затова, след Вазов и Загорчинов, авторът на “Железният светилник” отбелязва нов момент в развитието на българския исторически роман.

Образът на Лазар в “Железния светилник” на Димитър Талев

Близкият приятел на Д. Талев, другото голямо име в българската историческа проза – Емилиян Станев нарича Д. Талев “последния възрожденец” – заради дълбоката и непосредствена връзка на вътрешния живот на Талев с битието на народа и родината. Самият Димитър Талев споделя, че народът и родината са “два живи образа”, които човек носи в съзнанието си, в кръвта си”, че единението с живота и съдбата на народа и родината е извор на творчеството му, превръща по неговите думи природната му дарба в “жива сила”. “Станах писател – казва той, защото чувствах нужда да разкажа нещо за Македония”. Същевременно той вярва, че писателят трябва да проникне в “дълбините на човешката душа”. Талантът му се разгръща особено мощно в досега с драмите на силни духом хора, предани на дълга и – нравствен и патриотичен.
Синът на Глаушеви, чиято съдба ще въплъти българското в неговите надлични и извънбитови форми, е Лазар, водачът на българите в Преспа, техен учител и възпитател. Ако миналото е “като сказка от далечно, тъмно време”, то настоящето придобива конкретност в идеята за новата църква, определена от Лазар като “общ народен дом”. Оня порядък, който цари в семейно – личните отношения, Лазар сякаш пренася и върху обществените отношения и те стават в основата си национални. Битовият живот почти не му е познат и не му е интересен. Там, в дома си, в дюкяна на баща си, Лазар сякаш не е на мястото си, дори е безпомощен. Още като юноша той започна да се подготвя за народополезна дейност, бавно узрява за собственото си предназначение – отначало се готви за духовник, след това за учител, докато накрая стига до решението – “Аз искам да бъда учител на целия народ!”.
Заедно с градежа на новата църква започва и пробуждането на преспанци в онези тъмни времена. Духовни водач като Климент Бенков посяват нетърпимостта към духовното робство. Особено важен за “Железния светилник” е проблемът за словото. Могъщото му въздействие многократно се доказва в изобразената художествена реалност. Първите семена на недоволството в душата на бъдещия борец Лазар Глаушев посява словото на неизвестния рилски монах за потеклото на българите. След посещението на монаха домът на Глаушеви нарушава покоя си и започва нов живот. “Рилският монах ходеше из Преспа като из разорана нива.И където минеше, след него се надигаше тих, неясен шепот ту в уплаха, ту в радостна тревога.”
Самият Лазар ще се появи по – късно ще се появи за пръв път като обществено ангажирана личност чрез словото – когато чете пред наместника в училището, а после – вече завърнал се от Охрид – той говори в старата църква и неговото огнено слово е сигнал за започване на строежа на новата църква и духовно неподчинение спрямо фанариотите. Много пъти още Лазар ще влиза в съприкосновение с останалите посредством реч и проповед, което в най – голяма степен съответства на ролята му на водач на масите. В този смисъл Лазар изпълнява ролята на герой, изразител на определени обективни тенденции, илюстрира нуждата на времето – борбата на българския народ за църковна независимост, за българско училище, за осъзнаване на българската му принадлежност.
В бунта на героите срещу традиционните норми – нравствени и социални – се ражда и укрепва съзнанието им за общност и саможертва, раждат се еднопосочните им духовни търсения. Възрожденското пробуждане, общественото осъзнаване на народа, са съпътствани от разцвета на индивидуалността, от подема на индивидуалната духовност. Любовта като основен белег на разкрепостената ренесансова човечност бележи духовното самоосъзнаване на индивида. Докато чувството за дълг а не любовта обединява задружното семейство на Стоян и Султана, то децата им копнеят и се борят за любовното щастие. Буйната и непокорна Катерина е готова да умре, но не и да се откаже от любовта си. В прекомерния си стремеж към щастие тя престъпва допустимите граници на родовия морал и сама предрешава трагичния си край.
Докато за Катерина любовта е неосъзнат девически порив, при Лазар се превръща в социално – психологическа драма. Лазар се оказва раздвоен между чувство и дълг – сърцето му го влече към красивата дъщеря на богатия чорбаджия – и негов идеен враг – Аврам Немтур, но в пристъп на великодушие и съжаление към болната Божана – сестра на неговия приятел и съдружник Андрея Бенков, й дава дума да се ожени за нея. Противоречията между Аврам Немтур и Лазар в работата на общината и във връзка с църквата допълнително усложняват любовта между Ния и Лазар. Аврам Немтур е противоречив образ, водач на реакционното крило в общината. Но този суров и неприятен човек е прехвърлил цялата си пламенна любов към рано починалата си съпруга върху красивата си дъщеря и е готов на всичко за нея. Узнал за чувствата на Ния, богатият търговец е готов да го направи свой зет. Конфликтът между Пазар и Немтур е неразрешим – младият не може да приеме предложението му, защото ще изневери на делото си, наранената гордост на чорбаджията не може да понесе отказа му. Така Немтур прекрачва от ненавистта към престъплението и организира заедно с владишкия наместник заговор за убийството на Лазар.
Романтичното у Д. Талев проличава в убеждението, че който следва вярно и непреклонно бащиния закон, не може да не бъде възнаграден за това, и обратно – оня, който се отклонява от него, ще бъде постигнат от възмездие. Нещастието на Аврам Немтур и преждевременната му смърт са възмездие за страшното му престъпление – опита за убийството на Лазар. В подобен смисъл може да се изтълкува и смъртта на Катерина. Щастливото свързване на Ния и Лазар в края на “Железния светилник” също е морална санкция за добродетелта. Трагично самотен след смъртта на Катерина остава и майстор Рафе Клинче, но за него страданието става път за духовно просветление, стимул за нови творчески търсения.
Всеки герой на “Железният светилник” разкрива драматичната среща на човека с времето. Сплитането на личностния с обществения живот представя в творбата началото на нов етап от битието на българина – края на историческото безпаметство и включването на народа в градежа на националната му история.

четвъртък, 9 април 2009 г.

Радичковите послания в разказа “Нежната спирала”

Радичковия свят е странен, необичаен, изпълнен със знаци, които внимателният читател трябва да разчете,за да вникне в една разнолика действителност и да разбере правилно авторовите послания.Писателят се вълнува трайно от проблемите за отношението на човека и заобикалящия го свят,за естествената сира на природата и насилието на човека над нея,за хармонията в света.Като любител на природата и ловец,Радичков познава в детайли полята,равнините и планините,и с опитното око на голям художник забелязва промените, които все по-често и по-трайно се виждат в околния свят и които събуждат основателната му тревога за оцеляването му.Човекът ,откъснал се от корените на вековната земя,заживял сред техниката и отчуждението на големите градове,все по-рядко се замисля за ценността на природата с нейните живителни сили и все по-неразумно и безотговорно унищожава нейните ресурси.С метафоризма на разказите си Радичков събужда размисъл за високомерието на човека към околната среда и за скритата заплаха,която таи природата-спокойна,изчакваща,но вечно будна.

Разказът “Нежната спирала” е представителен за Радичковото творчество.Той поставя въпросите за отношението между човека и природата и за съхраняването на вечните духовни стойности.В повествованието отношението към шипковия храст и простреляната птица се превръща в мярка за човешка нравственост.
На пръв поглед в този разказ е една обикновена ловна история.Групата се връща от лов в Лудогорието.Пътуването е тягостно и неприятно,защото ги заобикаля една негостоприемна,дори враждебна природа.Това е първият сигнал за нарушена хармония между човека и заобикалящия го свят.Преобладаващия свят създава мрачно тягостно предчувствие:”Небето над нас бе сиво,вляво от шейната сивееше гора”…В същото време околността е жива и одухотворена по особен начин. Радичков има необичаен поглед за видимия свят.Нетрадиционно е движението наоколо:”Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас,смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад,най-близките дървета подтичваха бързо,по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзията,че гората бяга назад с хиляди крака…”Създава се едно особено,тайнствено,приказно усещане у читателя.Природата наоколо е във вечно движение.Така “внезапно” пред хората изниква шипковият храст.Необичаен с многобройните си червени плодове на фона на бялата равнина,този храст поразява ловците,събужда недоумение,уплаха,странни усещания,размисъл,вглъбяване в собствената душа.Шипковия храст е едновременно обикновен,традиционен,заплашителен, тайнствен.Безмислено и безотговорно конярят го удря с камшика си.В този момент шипковият храст като че придобива друга ,свъхестествена сила и особено значение.Той трябва да се защити-оживява и излъчва скрита заплаха.Храстът оживява ,за да се запази от ненужното насилие.Човекът изведнъж разбира ,че природата може да бъде гостоприемна,така и недружелюбна,когато я обидиш и нараниш..Храстът таи скрита неподозирана сила.Той гледа хората с хиляди червени очи,а човекът изтръпва под този проницателен поглед.”Туй ще е някой вампир”- това си мисли един от ловците.Обвинителния поглед на шипката като че събужда чувство за вина у хората.Те не могат да се скрият ,не могат да забравят тази вина,защото храстът отново и отново се явява ,непрекъснато е пред погледа на хората,независимо от разстоянието.До края на разказа шипковият храст ще стои сред бялата пустош и ще гледа хората обвинително,ще дразни тяхната съвест и ще напомня за тяхното лекомислие и безотговорност.
Този тайнствен храст “почти като човек”,събужда “натрапчив спомен” за друг подобен шипков храст”загледан също тъй втренчено със стотиците си червени лъскави очи”.”Срещата” на Методи Андонов,известна творческа личност,с този обикновен, традиционен за нашата природа храст,който се превръща в неговото въображение в тайнствен обект,криещ необикновени,трудно уловими послания,е въведена в ретроспекция.Какво точно търси нетрадиционното му творческо въображение-силата и неразгадаемостта на природата или господството на човека над нея;особените знаци,които дават обикновените неща,или заплахата,която крие обидената,наранена,разгневена природа? Като чме ли шипковия храст кара човека да се вгледа навътре в себе си,да търси своите истини за нещата от живота.”В съдбовния поглед” на Методи Андонов се открива желанието на човека да вникне в тайните на природата ,да усети нейния пулс,да разгадае неразгаданите истини,да избяга от отчуждението иградската суматоха,да стане част от тази природа,да разбере живота.
В характерния си стил Радичков не дава готови отговори на големите въпроси, а само ги поставя по един ненатрапчив начин;читателят сам трябва да достигне да интересуващите го истини.Всеки човек има своя шипков храст,който го гледа,преценява,осъжда,одобрява,играе ралята на коректив на съзнанието и поведението му.
Човекът и природата се дебнат и изучават,дават си взаимно уроци,държат съзнаните си будно и нащрек:”Втренчени един в друг”..
Остава тревожният въпрос за хармонията и нейното съхраняване,за съжителството на човека и заобикалящиа го сват.”Ако поисках да намеря нещо,трябваше пак в себе си да се рове”-тези думи на автора отвеждат към стремежа за себепознание,което е най-ценния човешки опит.Трябва да се опази нравствеността ,да се съхранят моралните ценности в съвремието.Това е идеята ,която носи и третата среща ,разказана от Радичков-срещата с ятото диви гълъби,които “се зараждат” в “сивото небе”.Лекомислено ,без никакъв смисъл ,без нужда човекът убива една от птиците.Неволно ставаме свидетели на последния полет на гълъба .Полета към смъртта.Нарушена е хармонията в природата,но човекът откъснал се от своите естествени корени,не разбира и не усеща това.Хората са свикнали да се изживяват като господари на природата и да вземат от нея това,което пожелаят.Капките аленееща се кръв ,които описват спирали в снега ,изведнъж се превръщат в символи-знаци,които природата дава на човешкото съзнание.Те са безсловестно обвинение при което разказвачът и другите ловци остават безмълвни.Хората усещат,че стават свидетели на нещо необичайно-на предупрежденията ,които природата отправя чрез смъртта на птицата.Дали ще разчетат правилно знаците,дали ще се всушат в тревожния глас на земята-това зависи от запазването на хармонията и света като цяло: “Всеки случай никой не посмя да пристъпи напред,за да разкъса или да понатъпче аленеещите нежни спирали на птицата” Хората са изправени пред нещо необикновено ,но съдбоносно,което не разбират напълно.Гората като че ли е още по-недружелюбно сива,изчезналия шипков хаст застава на своя пост,червените капки кръв ярка се открояват върху девствено белия сняг,всички знаци-символи на предупреждаващата природа се събират заедно. Тревога будят нежните спирали на убитата птица,която е оставила”своето последно четмо и писмо върху бялата равнина”.Авторът задава първия и последен директен въпрос в разказа:”Може би тази фраза съдържа проклятие;може би съдържа някакво завещание към другите птици;а може би е само отпечатък на един внезапен финал?”
Човечеството трябва да се научи да чете знаците на природата,ако иска земята да бъде негова майка и в бъдеще.Авторът ни кара да отправим поглед навътре в себе си,да търсим истината,като отстояваме значимото и стойностното.Безразличието и лекомислието са събудили неговата тревога:”постепенно започнах да чувам,че освен звърчетата звъни и откънтява тихо и нещо друга в душата ми,подобие някакво на небесна червена сълза,на шепот от стреснат шипков храст, и че душата ми започва да чертае и да усуква неясни,но нежни кръгове и спирали…” Дали природата ни проклина или предупреждава;дали ни поучава или ни кара да учим нейния език,за да се върнем към корените си,които са дълбоко в нейната същност,и да се чувстваме не като владетели, а като частица от нея-струва си да се замислим върху това.

Героите в простронството и времето на „Железният светилник” на Димитър Талев

В началото на 50-те години на нашия век, сред мътния поток от проиводствени, кооперативни, партизански и пр. романи, в българската литература се появат два романа, които постовят началото на тенденцията към лиризация на прозата – „Тютюн” на Д.Димов/1951г./ и „Железният светилник” на Д.Талев/1952г./. Чрез тях се осъществява пробив в гасподстващия монологичен тип роман, разбиран като тип романова структора с един разказвач /автора/, повествуващ от своята гледна точка; с постъпателно действие, вклъващо завръзка, кулминация, развръзка финал; с монолитни герои , в които няма вътрешни противоречия; роман, градащ единна непротиворечива представа за света и човека. В „Тотюн” – и още повече в „Железния светилник” – повествователя не снема изцяло гледните точки на своите герои в своята гледна точка, героите му носят в себеси вътрешни противоречия, обуславящи външните им дийствия, те търпят развитие, както търпи развитие представата им за света и човека в него; особен интерес за разказвача представлява техният вътрешен, психичен мир; епическата дистанция е скъсена, често пъти гласът на повествователя и на неговите герои се сливат /най-често в конструкциите с полупряка реч/. Тенденцията към лиризацията се задълбочава в следващите романи от тетралогията на Д.Талев.

В тетралогията си, вклучваща „Железният светилник”/1952г./, „Илинден”/1953г./, „Преспанските камбани”/1954г./ и „Гласовете ви чувам”/1966г./, Д.Талев повествува историята на едно семейство като част от историята на многолетните борби на македонските българи за национална идентичност, национално освобождение и национално себеопределяне. Повествованието е пространствено ситуирано измесления град Преспа /за прототип на който автора признава, че е имал родния си град Прилеп/ и неговия район, макар да прескача и в пределите и на новосвободината в Българско княжество/„Илинден”, „Гласовете ви чувам”/. Същевременно то е и темпорално ситуирано във времевия отрязък между1833г. И 20-те години на ХХ век. Така то съвпада с едни от най-важните събития и процесив новата българска история – Възраждането, борбата за църковна независимост, Освобождението на България, Балканската и Първата световна война. Романите обаче не повествуват пряко за тези събития, а по-скоро за тяхното отражение в живота на рода Глаушеви и града Преспа. Тези романи „текат в историческото време, без да са исторически”/Симеон Янев/. В тях историческото е изтласкано от битово-потриархалното в окрайнините семантичното ядро, трансформирано е и е изгубило определящото си значение. Взаимоотношенията в семейството, в рода, в общината стоят на преден план и определят романовите събития. Същевременно тези събития са повлияни от общия исторически процес, те са негов отглас в едно конкритно определено простронство и време.
Специално за „Железния светилник” може да се каже, че в него романовото действие се задвижва на тласаци, разсредоточено между общозначимото и личното, но и сякаш подтиквано от противодействието на тези две различни начала. Епически спокойното и непроменливо време внезапно се ускорява, нещо важно и дори съдбоносно се случва, за да се влее пак в спокойния, бавен и истановен ход.
Физическото време в „Железният светилник” обхваща 31-години – то края на зимата 1833г. до началото на 1865г. Ромнът започва с бягството на двадесет годишния Стоян Глаушев от село Гранче в град Преспа, след като е убил хрътката на бея. И завършва със свадбата на неговия син Лазар Глаушев. От друга страна, писателят очертава главния обществен проблем – животът на българите под турско робство, техните борби въжделения, т.е. всички онези фактори, които ще доведат постепенно до ноционалното осъзнаване на бългрския народ.
Много по-интензивно, но и натрапчиво е психическото, индивидулно-субективното време на героите. Често пъти повествователят представя големи отрязъци от времето с няколко или доро с едно изречение. Например Лаазар Глаушев и Андрея Бенков учат в Охрид три години, но писателят съобщава за това някак между другото: „Климент Бенков заведе двете момчета в Охрид…” и „Лазар, по-малкият син, ходи да се учи още две годи в Охрид и беше сега най-ученият младеж в Преспа”. В други епизоди отделни детайли са разтеглени да краен предел, разказани са прекалени подробности – наприлмер боледуването на Лазар или смърта на сестра му Катерина. Там се създава впечатление за много бавно протичане на психическото вриме, стигащо подчти до замиране.
Двояко и пространството в романа – то е ту пределно обективирано показано като обществено, ту е строго индивидуализирано/напр. домът на Стоян и Солтона Глаушеви/. В общественото простронство безпорно основен герой е Лазар Глаушев. Той е избраникът на Талев и по тази причина неговата съдба не толкова лична /дори личното в много отношения отстъпва на втори план/, колкото обществена - тя е съдбата на българите, които търсят и намират себе си като народ. Затова и много, от епизодите, които показват Лазар, го представят в широкото обществено пространство – църквата, общината, читалището – тава са местата, къто той се изявява като водач на българите в Преспа, като техен учител и възпитател. Битовия живот в индивидуално-личностното простронство почти не е позното на Лазар. Там – в дома си, в семейството, докяна на своя баща – Лазар е не нея мястото си, дори безпомощен. В индивидуално-личностното простронство но романа владее Султана Глаушев. От началото на края на „Желедният светилник” тя носи идеята за порядък, за организирания по собствени закони и затова усвоен патриархален свят – в нейната къща „всичко беше изчистено, подредено, всичко беше на мястото си”. Тя следи за стриктното спазване на установения порядък в дома си и всяко негово нарушаване води до санкция за нарушителя /нарушилата реда Катерина е принудена да абортира, което довежда до смъртта и/.
Чрез смесването взаимодействието на психическото и физичиското време, на обществено и индивидуално-личностното простронство в процеса на повествованието, осъществявяни посредством взаимодействието взаимодействието и взаимното въздийствие на героите, всекидневния порядък в битовия живот на българите постепенно прераства в порядък на националния живот, битовите форми приемат очертанията на общозначимото, до материалното се наражда духовното. Идеята за порядъка, носена от Султана Глаушев, е подета от нейните синове – по-голмият, Кочо , е изряден в битово-всекидневния и професионалния живот /„Той си е редовен човек”, казва за него Султана/, а Лазар – и в публичния обществен живот, в който вече изцялоафишира българското и неговите надлични и извънбитови параметри. Порядъка, който цари в семейно личните отношения, Лазар пренася и върху обществените и те стават в основата си национални. Лазар формулира идеята си за нова църква като „наша си църква, наш общ, народен дом”. Освен това „всицки еснафи се установиха според наредбите, които написа Лазар”, той е ратник на идеята да се пее в църквата на български, подема борбата за българско училище, създава читалище „Просвета”…
Когато героите на романа се отклонят към общия стремеж към порядъка, те стават ненужни, нефункционални за романовото действие. Някак много бързо след женидбата на Султана умира баба и хаджи Серафимица, Божа на Бенковица също умира, сякаш за да освободи Лазар от дадената дума, тъй като му желае Ния. Най-показателен е обаче споменатият случай с Катерина, най-малката дъщеря на Стоян и Султана. Тя умира от „чарето” дадено от нейната собствена майка, защото е сторила грях, отклонила се е от едията за изначалния ред, движеща останалите герои. Следователно нейното съществуване е невъзможно и непродуктивно в нататъшното рованово време и пространство. И ако Лазар обема в пълната идея за пълноценно обединяване на лично-всекидневното с общественото персонално време, то трагичната съдба на Катерина, предшествана от патриархалните норми любов с майстора резбар Рафе Клинче, е абсолютизирано само на личното, което според голямата концепция на Талев няма живот, ако по някакъв начин не се съвместява с общото русло на традициянта. В този смисъл в романа са представени личните и на приемствеността /традицията/, и на отричането на тази приемственост, без обаче втората линия да е продуктивна на сюжетно-композиционно равнище. Линията на отрицанието се проявява повече като контрапункт на идеята за порядъка като сблъсък между тях трябва да внесе вътрешен драматизъм в героите – например у Лазар/раздвоението между Божана и Ния е раздвоение и между обществения дълг и личните чувства/, у Султана/трагичния вътрешен конфликт между майката и патриархалната българка/. Според основното теза на Талев, в своята индивидуална съдба персонажът трябва да илюстрера общите тиндинции на истрическото време. Индивидуалнато и общественото в романа са постоянно единство. Дори нещо повече – за Талев всеки персонаж има място и значение, ако по някакъв начин се свързва с голямата идея за национално осъзнаване на български народ в Македония. П този механизъм се появяват и „изчезват” героите на романа. Симптоматичен в това отношение е образът на майстора Рафе Клинче – изпълнил обществената си функция да съэдаде иконостас за новата църква, той трябва да напусне пространството на тетралогията – с него завършва „Железният светилник”, но в следващите романи Рафе Клинче не се появява. В процеса на изпълнението си на обществената си функция в романа, майсторът има право на лични чувства и преживявания, на своя собствена гледна точка за човека и света, но след това става излишен и „изчизва”. В В образа на Рафе Клинче е въплатена идея за изключителността на таланта, на художника, осъден да остане неразбран от обществото /Султана го опредея като „нередовен човек”/. Той остава в романа без корен и без „гранки”, дошъл е от никаде и се е запилял някъде – за разлика от всички останали герои, които във всички случаи са брънки от една семейна и обществена верига. Рафе Клинче е свободен неокован дух, който се рее из македония, оставяйки отподире си своите прекрасни следи – съвършенните и неповториме иконостоси на българската църква. Чрез отворения финал на „Железния светилник” гледната точка на майстора Рафе Клинче остава извън, встрани от авторовата гледна точка, тя не се снема в гледната точка на Талев и остава автономна – фкт, недопустим за класическия тип монологичен роман, но в лиризираната проза на Д.Талев съвсем логичен и въэмежен.
„Железният светилник” гради модели, които в слевдващите три романа се повтарят на нови нива. Досега от персонважите, от сюжетните ходове, от стилистичните прийоми на „Железния светилник”; позицията на Лазар Глаушев в началото на „Преспанските камбани” напомня за поведението Климент Бенков в предишния роман; Ния в доста отношения поема функцията, изпълнявана от Султана Глаушева в „Железния светилник” и т.н. Тази повторителност е значеща, тя представя глоболната теза на повествователя, водеща цялостно романовото действие от първия до четвъртия роман: историята на един народ като повторителност през годините, но на ново равнище. Това всъщност е отрицание на вече случилото. Онова, което е било, се появява пак в живота на един народ, но в нова светлина, по друг начин.
Ето защо и „Железния светилник”, и следващите романи са творби за трайното, устойчивото в българския характер, и в същото време те са размисъл за новото, което постепенно покълва в душата на българина, готов от поробена рая да се нарече гражданин в своя собствена държава – нещо, с което историята не се съобрази, до живеещите в Македония българи. Същевременно романите на Талев, илюстрирайки тенденцията на лиризация на българската проза от 50-те и 60-те години на ХХ в., постепенно се превръщат в традиция. Започналото в тях разпадане на монологичния тип роман ще продължи в българската литература в творчеството на А.Дончев /чрез идеологизираното на историческото във „Време разделно”, 1964г. /, на Е. Станев/умножаването но повествователските гледни точки „Антихрист”, 1970г./, на Г.Стоянов /чрез силното психологизирано на историческото в „Цената на златот”, 1975/. По такъв начин, от тенденцията към традицията, българската литература преминава през различните етапи от своето развитие. В този смисъл може да се твърде, че тетралогията на Д.Талев е важен етап от развоя на българската романистика.

Димитър Талев - Образна система в железния светилник

Когато четем “Железният светилник” или някой друг роман от тетралогията на Димитър Талев, се потапяме в атмосферата на една от най-интересните епохи на Българската история - Възраждането. Интигуващо и със завидни майсторство писателят успява чрез живота на едно семейство македонски българи да представи не само техният бит но и борбите им срещу поробителите.
Превръщането на съвременния, според историческите мерки, роман в класика става именно тук - в отразяването на бита и характерите на личностите, създали най - великия момент в нашата история, когато поробеният народ се пробужда от тежкия робски унес и се осъзнава като нация с героично, но и робско минало, с перспективно ,но трудно постижимо бъдеще.
Тези личности са живи хора, с богат вътрешен мир и активна жизнена позиция. Проблемите, които ги вълнуват, са проблеми на цялата епоха - националното осъзнаване, пробуждането на народната свяст, изграждане на българско училище, борбата срешу гръкомани и родоотстъпници.

В центъра на романа застават съдбите на рода Глаушеви, на Аврам Немтур и дъшеря му, на семейство Бенкови - на целия град Преспа, типичен български градец от онази тежка, но благодатна епоха. Личностното и общественото се преплитат от безмълвната доскоро робска група излизат водачите, които повеждат народа си по нов път - пътя към свободата.
Почти връсници са Стоиан Глаушев, Аврам Немптур, Климент Бенков. На тях се пада и да очеттаят перспективата на идеологическите и морални борби в малкото общ. Климент Бенков живее малко - умира млад, но делото му е дело на първопроходец, на онзи, който приема тежкия кръст на началото. С кипяща енергия, той не може да се отдаде само на една дейност, но всичко, извършено от него, води към една цел - велика, непостижима от един човек за един живот. Първият значим проблем, който се заема да разреши, строежът на нова църква. Климент Бенков пръв изразява вярата в силите на народа. Тази вяра в близките по дух и разум го кара да обърне внимание и на училището. Отново поводът е уж незабележим, делничен. Владишкият намесни - хитър и умен грък - обхожда училищата в градчето, вижда младия и перспективен като личност Лазар и се опива да го примами в гръцкото училище. Веднага Климент Бенков с недобро предчувствие следи всяка стъпка на гърка в гратчето, отива при Стоян и Султана и оспява да ги убеди, че пътят пред Лазар е един - учение на български език и служба на народа.
Антипод на Климент Бенков е Аврам Немптур - също богат търговец, малко по-възрастен от него, човек, решил да отиде при равните нему - богатите гърци и да се откъсне от корена си, от рода. Него използва хитрият гръцки намесник, чрез него умело се меси в работите на съвета. Гордостта на Аврам е на път да отстъпи сам пред любовта на дъщеря му, но когато Лазар още по гордо отблъсква покана да стане зет в дома му, той го намразва и проявява истинската си същност - на завистлив, изпъленен с низки страсти, човек. Той е типичен представител на тези хора, които заради личните си неуспехи бързат да обвинят другите, да избягат - в случая дори от народа си, да търсят начини да унищожат опонента, слет като не могат да го победят.
Техен връсник е Стоян Глаушев - родоначалникът на голямото семейство. Беглец от село, той с труд и мъка намира мястото си в града. Твърдата ръка и здравият разум на жена му го водят напред, а той преодолява типичното мъжко чувство и приема върховенството й. Така Стоян става едновременно и глава на семейството пред хората, и основен изпълнител на вижданията на истинския водач - Султана. Той не е безмълвна притурка към жена си - яростно и твърдо да води сина си в гръцкото школо, с което я учудва, но и кара да се замисли и приеме правотата му.
Трима са и представителите на младото поколение - Лазар, брат му Кочо, Андрея - синът на Климент Бенков. Лазар става млад и красив мъж, здрав и силен от работата в бащината работилница, принципен и чист в отношенията си с хората. В личния си живот Лазар е различен от патриархално - битовото ежедневие на преспанци. Той иска да е влюбен в Божана, защото я съжалява, и успява да се убеди че е така. Не желае да приеме любовта на Ния като подаяние от баща и и отхвърля предложението му, което цели и унизяванто на опонента, и ликвидирането му като противник. Така Лазар побеждава себе си, а и убеждава околните, че при него идеал и действителност не се разминават.
Кочо не блести с интелектуални възможности, добре осъзнава това и приема като закономерно изпращането на малкия му брат на учение в големия град. Открит,трудолюбив, честен човек, той е уважаван от съгражданите си. Техен връстник е майстор Рафе Клинче- човек, посветил се на изкуството, вложил всичко от себе си в творбите си, търсещ все нови предизвикателства, отхвърлящ всички консервативни окови.
От едно поколене са трите приятелки Катерина, Божана, Ния. Те са свързани не само от спомените за детството, а и от любовта си към Лазар.Катерина се влюбва в неблагонадежния, според майка й, художник и е наказана от обшеството, чиято осъдителна роля е приела Султана. Трагичността на съдбата й е нейното оправдание, силата на любовта й-нейното щастие. Трагичен е краят на Божана. Болна от туберкулоза, девойката търси утешение в илюзията на любовта.
Силата на рода Глаушеви се ниси от Султана. Потомка на богат, но обеднял род, тя знае цената си и не желае да стане една от многото жени - домакини в Преспа. Султана гордо отхвърля брачните предложения на богат жених. Толкова по-странно е падането на избора и за бъдещ съпруг върху Стоян - простото селянче, дошло в града. Но Султана е видяла в него мъжа - трудолюбивият и скромен човек, който ще превъплати в действителност нейните планове за издигане на рода. Тя умее да оцени положението и да види бъдещето, но и допуска грешка в живота си - принася в жертва на предразсъдаците си Катерина. Сама омъжила се срещу неписаните закони на родовото общество, Султана не може да приеме такова “престъпление”.
Романът е разказ за живи, оригиналнни и едновременно с това типични за епохата личности. В съзнанието на читателя остават като исторически достоверни и ходожествено пълноценни литературни герои, плод на майсторството на своя създател големият български писател - Димитър Талев

“Железният светилник” - женските образи

Авторът, който се заема с нелеката мисия да преоткрие ценностните измерения на българския свят чрез тяхното проявление в националния характер , е Димитър Талев. Неговата известна тетралогия, посветена на съдбата на Глаушевия род и Македония, представядинамиката на една историческа епоха , въплатена в драмите на индивидуалния и колектижия йивот.Първият роман от тетралогията на Димитър Талев „Железният светилник” носи белезите на оригинално пройзжедение, в което писателят изследва българската душевност по нов, оригинален начин, различен от художествените следосвобожденски ретроспекции на Иван Вазов. Талев се изявява като познавач и майстор в изобразяването на българската душевност. Онова, което в десетилетията се натрупва в съзнанието на писателя като познание , като интуиция за един сложен духовен свят , кристализира в романа като цялостна жизнена философия , като представа за историята.

Освен мотив в романа е съхраняването на дома, на семейството като крепост на българщината, Писателят показва сложността и динамиката на психологическия сблъсък на вековната традиция с нови мотивации, вълнения и надежди , завладяващи постепенно душевността на героите. Изградени като монументални характери, които изразяват конкретни социални и културни типове на своето време, Талевите персонажи са ювелирно индивидуализирани. Те имат самостоятелна логика за поведение . Авторът вниква в сложната мотивировка на човешкото поведение и успява да представи индивидуалната човешка съдба като част от историческата съдба на народа. Сам той признава: „Аз искам да проникна в най-сложните психологически състояния на човека, в най-дълбоките гънки на живота.”
Димитър Талев създава истинска домашна сага. Чрез личната психологическа драма, изживявана от всеки отделен персонаж, авторът успява да създаде вярна представа за историята на един народ.”Железният светилник” може да бъде наречен „семеен” роман, защото народният живот е показан като съдба на членовете на една почти угаснала фамилия, възродена благодарение на силният дух на Хаджи-Серафимовата внучка – Султана. Героинята заема централно място в романа със сложния си и противоречив образ. Тя е властна, силна, волева личност, упорита пазителка на народните патриархални традиции. Изправена пред суровата и жестока действителност. Талевата героиня притежава непоколебима вяра в собствените си сили и се явява истинска пазителка на традицията , „жрица на домашното огнище”, на семейството, където се е съхранявала народната самобитност.
Султана е последният представител на богат род. Събрала в себе си всичките му жизнени сили и морални ценности, тя храбро се бори с немотията и бди да не угаснат и няколкото останали в Хаджи-Серафимовото огнище искрици. Всърцето й гори желание за лично щастие , за дом и деца, затова не се поколебава да застане срещу закостенелия морал на Преспа и да защити правото сина свободен избор, за лична свобода. Решението й да се омъжи за грубия, простодушен и недодялан млад селянин Стоян Глаушев и дръзко нарушаване на установените норми на малкия град и предизвиква всеобщо неудобрение на еснафската среда. Приютявайки Стоян , тя не просто въстава срещу консервативния традиционализъм на българското градска общество , а поскоро се опитва да спаси устоите на родовия свят, изугравайки предопределената й от него роля – на съпруга и майка, на продължителка на Хаджи – Серафимовия род. Пред светлината на светилника Султана и Стоян извървяват един до друг тежкия житейски път, преразпределяйки своите социални и екзистенциални роли.Султана реабилитира Стоян като свободен човек , а той я превръща в жена и майка на възкресения род.Приела като предизвикателство на живота тази свещенна кауза – да продължи рода, тя с упоритост и себеотрицание се бори за постигане на целта.
Животът принуждава Султана да воюва за своето място под слънцето. Борбата й е продължителна и трудна:”Такава беше Султана , все в някаква борба със себе си, с другите, да подчини всичко на своята воля, на своя ум.” Дори консерватизмът й е плод на тази непрестанна борба за себеотстояване. В изключително тежки , изпълнени с драматизъм минути, когато Султана се бори със смъртта за живота на най-близки за нея хора, тя не губи присъствие , не се отчайва. Когато детето й умира , още на другата сутрин тя става и без сълзи, без плач продължава всекидневната си работа, като че нищо не се е случило. Когато раняват Лазар – единственият човек, когото тя не само обича, но и дълбоко почита и уважава. Султана не издава нито стон, нито вик , а само го прихваща.
Авторитарният и консервативен характер на Талевата героиня отговаря до голяма степен на господстващия нравствен дух на Преспа. Навсякъде, където се появи, тя всява ред и спокойствие.Дълбокото й чувство за порядъчност е сигурна гаранция за това че, нравите и взаимоотношенията на хората около нея са под строг контрол и се пазят грижливо от всякакви случайности и нови повеи. Султана е ярък психологически тип, който в пълна степен олицетворява консерватизма на господстващата в градчето ценностна система.Хора като нея, стъпили здраво на земята , не са способни на светли блянове, затова не може и не обича да мечтае.Дори вярата й в Бога е лишена от вдъхновение.Свикнала да разчита единствено на собствените си сили, за нея е трудно да се отдаде на молитва. Вярата й е свързана по-скоро с традицията да се вярва.И тя вярва в „ честта , която пази душевната чистота на човека”. Хора като Султана са хора на дълга , за което говори непрекъснатият й стремеж да живее съобразно изискванията на еснафския морал.В този подреден откъм ценности свят , в които безпрекословно се следват нормите, предписани от традицията, всеки „грях” се наказва безпощадно. Никой не си задава въпроса защо една поступка е извършена , а се интересува дали тази постъпка е морална, дали са нарушени правилата на поведение. Затова, въпреки че страда заедно с дъщеря си, Султана има ясното съзнание за правота.
Една от най-пленителните героини в „Железният светилник” е Султанината дъщеря – Катерина.Тя е носителка на абсолютната духовна свобода , а единственият й закон е законът на любовта. Изобразена в иконостаса , изработен от Рафе Клинче, като светица със земни черти ,тя въплащава архетипни значения.Образът й извървява пътя от детската наивност:”Боя се за тебе и за всички, които ще те срешнаъ….Запази я, Боже,от грях и да не става оръжие на греха” – казва Рилският монах, през витално-еротичното до сакралното.

Мечтата за по-добър живот в поезията на Никола Вапцаров

Поезията на Вапцаров обгръща реалността в стремеж към необхватното – във времена, пространства, човешки превръщания. В тази поезия “работят” погледи в много посоки и времена, тече напрежението между социално и индивидуално битие, между реално и въображаемо, между изстрадано и мечтано.
През жестоките истини на едно грозно битие, в условията на нарастваща заплаха за човечеството от унищожителна война, Никола Вапцаров устремява мечтите си към едно друго бъдеще с непознати импулси и виталност, към една нова, действена романтика – брод към духовен и технически прогрес.

Парадоксално е, че точно тогава когато народите са притиснати от властни сили, се появява неговата поезия, в която се чувства духът на едно ново време, все още неясно, но желано заради възвишените му висоти. С ясен жест той отхвърля остарялата символика, в чиито корени прониква измамата на псевдотраяното в духовната култура, сваля маската на фалшиви рицари на човешките сърца, показва несъстоятелността в шаблонната красота, в бляскавата сивота, на изкуствената демонстрация под град от словесни фойерверки, предназначени за заблуда на мисълта на дезориентация на личността при търсене на идеалното. Вероятно за да застане на подобни позиции, той е има свое творческо и гражданско мъжество, така рядко срещано във всички времена. Имал е талант и смелост, воля и сили да погледне към вселената на Свободата с романтична устременост, с вяра, че ще дойде време за удивителна сплав от естетика и техника, на по-висша духовност, на откривателска страст. Виждал е неговите неговите очертания във въображението и сънищата си като мирно бъдеще на усъвършенствано човечество. И го е изразил в съвършен стих:
Романтиката е сега в моторите, които пеят по небето синьо…, демонстративно включил се като лирически “аз” в своята творба “Романтика”. Поет-мечтател, който чрез стихотворенията си Вапцаров се противопоставя на мизерията, участва в жестоката борба за съществуване, застава срещу всичко, което носи дъх на антихуманизъм. И мечтае за един друг живот “желан и нежен”. Много преди човечеството да прелети разстоянията и да се отправи към открития Космос, този български лирик изрази увереност, че това ще бъде факт, и помечта да приеме за себе си саможертвата в името на друг живот – мечтан, в който той изписва с главна буква. Въпреки романтичната нишка в творчеството му, Вапцаров си остава екзистенциален портрет, защото той формира философията си за живота в условията на абсурдност. Поезията е неговият начин за съпротива. Словата “живот” и “вяра” са ключът, с който можем да достигнем до неговите естетически, граждански – хуманистични идеи, разгърнати до степен на общочовешки обобщения. Ето как е изразил представата си за живота във “Вяра”:
…Със живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота с грубите
лапи чилични
аз пак ще обичам!
Или пък в “Двубой”:
Ще изградим, с много пот, един живот желан и нужен и то какъв живот!
Поведението на Вапцаровия персонаж не се ограничава в затворено пространство, защото за него “сега” е мрак в преизподния, но то води и до излъчване, укрепващо волята за съпротива срещу злото в нравствен и социален смисъл. Това е простор, вековен, но и нов опит за реагиране, за състезание в антагонизма на Времето. НЕ блян, не сън, а действен глас и чрез него да се разчисти пътят на жигосаните към друго “утре” – без грозна гибел, без омраза, мъст и скверни думи и дела, без окаяни и злодеи. Такава е романтичната представа на поета за бъдещето,за една нова романтика, чрез която човечеството ще може да навлезе достойно в просторите на Вселената. Преминавайки през мрачните кръгове на земния “ад”, без да се предаде, той набира мощ, която рефлектира в освобождаващата се от отчаяние душевност, набира широта в мислите и желанията, устремен да ги постигне, той набира мощ, която рефлектира в освобождаващата се от отчаяние душевност, набира широта в мислите и желанията, устремен да ги постигне чрез натрупване на висша енергия, един свещен катарзис, за да се отърси от новите наслоения. По този начин поетът провокира въображението на читателя, води към друг духовен космос – към “утре”, което за нас е “днес” с всичките предизвикателства на новото хилядолетие. Вечната мечта за съвършенство, родена върху фона на много и драматични лични, обществени и международни катаклизми.
Уникалното във феномена Никола Вапцаров е, че той е могъл да погледне в бъдещето с вяра, да усети очертанията на утрешния човек който творящ в своята професионална област, който ще работи като поет – вдъхновено, с увлечение не само за себе си, но и за обществото. Самият той би желал, би имал смелост да се лее с реалността, да бъде един от готовите на саможертвен подвиг в името на прогреса, за един нов живот – песен. Идеята на поета намира ясен израз в стихотворението “Вяра”.
За него – Живота –
направил бих всичко, -
летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих тичал
в простора
далечна планета …
Самочувствието ще бъде високо, защото моторът, който пее горе, е създаден от него – Човека. Той е който подготвя живота – желан и нужен, бял, кристално чист.
Вярвал е, че жертвата не винаги означава край – тя може да покаже нови хоризонти в безграничното Време, а в успехите ще бъде вградена енергията, волята, излъчването на онези, които са изминали земния път без фойерверки, преминали през заблуди, преодолявали безброй колизии, страданията, но винаги вярващи в красотата, в свободата във всичките и измерения – материални, духовни, лични, за да бъдат сияйни пространствата за бъдещите поколения.

Проблемът за родителската обич и дълга на децата в романа “Дядо Горио” на Балзак

Както в живота, така и в творчеството си Балзак принадлежи към онези мощни гении, които, чувствайки силата на своя дух, не се спират пред никакви трудности, за да осъществят своите идеали. Величието на Балзак е, че никога не изменя на призванието си да казва истината за живота. Писателят рисува много страни от ежедневието на обществото; спира се върху много негови злини и пороци. Но върху един порок особено силно се нахвърля изобличителното му перо; това е ненаситната алчност за богатства и злато. Той разкрива как хората, овладени от жажда за пари, губят човешкия си лик, погубват душите си и под защитата на законите се превръщат в злодеи и престъпници. Сърцето на такива хора се е вкаменило за всякакви чисти пориви, техния идеал е богатството. Авторът на “Дядо Горио” убедително доказва, че в буржоазното общество всичко е сделка и няма нищо, което да не се оценява с пари. С тях се купуват държавни длъжности, те разделят родители от деца, брат от брата и всяват раздор и завист. Купуват се и се продават човешки съвести и любов. Чезнат и се замърсяват много човешки добродетели.

В своя роман “Дядо Горио” стъпка по стъпка Балзак проследява живота на главния си герой от най-ранните му години до смъртта. В личната съдба на този човек, в неговите усилия, мисли чувства, в неговите дела, в неговото отношение към двете му дъщери, а също така по начина, по който те и техните съпрузи се отнасят към него се разкрива проблема за родителската обич и дълга на децата. Писателят иска да каже, че това общество е безпощадно към човека, прогнило е от основите до върха си, то унищожава човека, разкъсва връзките между родители и деца. Младата Викторин е лишена от наследство от богатия си боща в полза на единствения си брат, а бедният аристократ Растиняк взима последните пари на семейството си, за да бъде приет в обществото на богатите. Всичко това е показано не сухо и отвлечено, а живо и убедително чрез героите в романа, чрез техния живот и техните лични съдби.
Милионите, които притежава Горио, са причина за нещастията, които го сполетяват по-късно. Както всички богати буржоа, той смята, че смисъла на живота е в парите. Твърде жестоко му се отблагодаряват пак поради тази заблуда тези, които той най-много обича.
Дядо Горио има две дъщери – Анастази и Делфин, които обича безумно. Неговата обич надхвърля разумната бащина любов и стига дори до фанатизъм. Всяко тяхно желание, всеки каприз и прищявка той изпълнява без да мисли за лошите последствия върху възпитанието им. Така те още от малки стават егоисти и самовлюбени. И идва най-лошото – както баща си, те смятат, че с пари може да се купи всичко: съпрузи,любов и щастие. Нещастията на дядо Горио започват от момента, когато дъщерите му се омъжват благодарение на богатите си зестри. Анастази и Делфин отначало се отнасят добре към баща си: приемат го в богатите си къщи, канят го на обеди и вечери. Но това продължава, докато той все още има пари. Проблемът в техните взаимоотношения възниква когато те взимат от него всичко, което е имал. Сега вече той не съществува за тях. Техните къщи са затворени за него. Синовният дълг за тях не съществува, защото те са безскрупулни и егоистични дори към собствения си баща.
Неговата смърт е покъртителна. Той умира като просяк в мръсни дрипи, в пансиона на мадам Воке. Не в това, че умира в бедност, е най-голямото му страдание. Дядо Горио все още обича фанатично дъщерите си. Неговата най-голяма мъка е, че те не желаят да го видят преди смъртта му. Погребението му е жалко. В предсмъртните си минути Горио макар и късно разбира заблужденията си; и обвиненията, които отправя към дъщерите си не са пряко насочени към тях, а към цялото общество:”Ах, ако бях богат, ако бях запазил богатството си, ако не бях им го дал, те щяха да проливат сълзи. Но нищо! Парите дават всичко, дори и дъщери!”. Изоставен от най-любимите си хора, героят разбира какви трябва да бъдат истинските човешки чувства. Накрая на своя живот той разбира, че с прекомерната си бащина любов е възпитал деца, които се интересуват само от парите му и, у които липсва синовен дълг: “Те се грижеха за мене, но заради парите ми”.
Едновременно със съдбата на дядо Горио в романа се проследяват първите стъпки в Париж на младия студент Йожен Растиняк. Той е син на обедняло аристократично семейство. Родителите му отделят половината от своя годишен доход, за да следва той университет. Героят пристига в столицата с идеализма на младостта, с чисто и добро сърце. Той мисли, че животът е труден, но и че са безкрайни възможностите на човека да преодолее всички трудности. Много скоро се убеждава, че в живота преуспяват не тези, които разчитат на силите и способностите си, не тези, които живеят с чисти идеали, а онези, които са безогледни в средствата си за постигане на своите цели.. И неговият идеализъм започва да се изпарява пред картините на парижкия живот. Младият студен се изправя пред дилемата – или да пропадне, както пропадат хиляди бедни студенти като него, или да отскочи във висините на парижкото общество независимо по какъв начин. Младият мъж избира втория път – да преуспее, да блести всред елита на парижката аристокрация. Йожен Растиняк не е покварен младеж, но той има слаб, неустойчив характер. Няма твърди идеали и няма сили да се бори срещу съблазните, които крие висшето общество. И въпреки това той е искрен и отзивчив към страданията на другите. Подмамен от блясъка на салоните на аристокрацията, той взема и последните спестявания на родителите си. Трогателно, мило и сърдечно е писмото до майка му и сестра му, в което ги моли да му изпратят допълнително пари, които ще използва за хубави дрехи. Съвестно му е, че иска последните пари на семейството си, защото в него се борят почтенността на честния човек и голямото му желание да забогатее. Но въпреки това жаждата за бляскав живот надделява над синовния му дълг.
С нескриваща симпатия Балзак ни разкрива образа на младата Викторин, която е дъщеря на парижки милионер. Тя е въплъщение на добродетелта и се опитва да спечели любовта на баща си. Но безсърдечният и родител я лишава от наследство в полза на брат и и тя живее в нищета в пансиона на мадам Воке. Независимо, че е отритната от богатия си баща, тя се стреми към нравствен живот, копнее за лично щастие и любовта на своя родител.
Правдивото изобразяване на проблемите, свързани с родителската обич и дълга на децата неизбежно води до осъждане на обществото. Като създава образи типове, като ги индивидуализира с техните лични качества, като показва правдата за буржоазното общество, с цялото си богато, разнообразно и могъщо наследство Балзак е един от най-гениалните представители на критическия реализъм, а творчеството му е творчество на писател – критически реалист.
Богатството на твореца, завещано на цялото прогресивно човечество, посветено на милионите читатели, които уважават истината в живота, които ценят художествената красота, са неговите книги – умни, правдиви, дълбоки, написани с любов към човека и с ненавист към това общество, в което властват паразитите и хищниците в човешки образ. За това свое богатство той е работил до пълно изтощение, работил е като титан, който смята, че изпълнява велико и свещено дело.

Образът на Бай Ганьо

Алеко Константинов създава своята безсмъртна книга
„ Бай Ганьо ” в края на XIX в. която и до днес, се ползва с огромна популярност. Главният герой Бай Ганьо напуска страниците на произведението, за да стане част от бита ни и се превърне в образ характеризиращ отрицателните явления в обществения ни живот.

Всяка глава от книгата разкрива героя при нови обстоятелства и със силата на хумора допълва представата за него. Отначалото Бай Ганьо е представен като пътуващ човек който ни разсмива както с външния си вид така и с поведението си. Постъпките му са белязани с грубост, простащина, недодяланост. Той тръгва по Европа не за да се наслади на културните постижения, а да завърти „търговийка” и да търси „келепира”. Наивен и прост човек Бай Ганьо не разбира, че влакът прави маневра, а тича след него. После с примес от енергични псувни той сам разказва за случилото се с грубовата реч в която изобилстват еднотипни повторения като „знаеш”, „разбираш ли”, „гледам” и др. Невъзпитанието и скъперничеството му се открояват на фона на културните хора сред които се намира. Когато му напомнят, че не е платил бирата си той доволно отговаря „Голяма работа! Малко ли ни скубят”. Скъперничеството му се подчертава и с това, че той се обръща гърбом за да си отреже хляб и кашкавал и мляскайки и оригвайки се, се гощава сам. Във влака той отклонява предложението да прочете книга като изтъква, че е „чел доста на времето”, а сега предпочита да дреме. Това отрицателни отношение към книгата, говори за човек който не е образован и за липса на интерес към културата и изкуството.
Пристигането във Виена на Бай Ганьо е наситено с нови комични ситуации. Неговата не доверчивост и
стиснатост не му позволяват да даде дисагите си на носач, страхувайки се да не му отмъкнат мускалчетата с розово масло. Спътникът на Бай Ганьо млад българин с удоволствие разглежда забележителностите на австрийската столица, докато Бай Ганьо отива в кантората на един български търговец за да завърти „търговийка”.
На връщане от Европа минавайки през Прага Бай Ганьо се само поканва на гости у бившия български министър, чешки историк Константин Иречек. Отиването му не е продиктувано от някакъв научен интерес, а от неговото скъперничество – „Защо ще си дава паричките за хотел”. Той е доволен, че е надхитрил Иречек като се е вмъкнал неканен в дома му и който като възпитан човек го поканва на трапезата си. С груби намеци Бай Ганьо нямащ никакви задръжки се стреми да уреди нощуването си в този дом без да се съобразява че засяга достойнството на своя домакин. Ето защо той изглежда антипатичен в очите на другите около него поради своето нахалство и интересчийство.
На обед с близките на Иречек Бай Ганьо се държи невъзпитано и просташки и с това става не само смешен но и жалък.
Към политиката той подхожда по същия груб начин както и с отношенията си към хората. Не одобрява никоя партия наричайки ги „маскари”. Готов е на всякаква безпринципност стига да има изгода. Той налага като основна ценност личното материално благополучие, без оглед на средствата с които ще бъде постигнато. Всичко е съобразено единствено с „келепира” да направиш така, че ти да се нахраниш, да се наспиш, да пушиш, да пиеш, а друг да плаща.Това е манталитет на обикновен мошеник и за това Бай Ганьо е недоверчив към останалите защото смята, че както той се стреми да измами хората така и те искат да измамят него.
Алековия герой Бай Ганьо е един отрицателен пример и никой не би искал да прилича на него. Присъщо на човека е да се стреми към доброто и красивото. Човешките недостатъци невежество, грубост, простащина, нахалство, келепирджийство не са само характерни за българите, но Алеко Константинов е посочил Бай Ганьо за да покаже какви не трябва да бъдем. Това е нравственото послание на автора.