вторник, 7 април 2009 г.

Анализ на образите на чужденстранните герои в романа “Тютюн” на Димитър Димов

Димитър Димов е писател с огромна култура, всеобхватен талант и необикновено творческо въображение. Той има усет към необикновеното, трагично в живота, модерен разказвач и психолог на човешките съдби.

Неговият роман “Тютюн” се отличава с увлекателна сюжетност, а човешките истории и съдби са тясно свързани със съдбоносни исторически събития, отразявайки сполучливо техния дълбок национален и същевременно философски смисъл. В рамките на историческото време-от края на 20-те до средата на 40-те години на ХХ век-романът на Димитър Димов по свой начин поставя проблема “родно-чуждо”. Той има различни гледни точки психологически, философски: от това да се отречеш от рода и семейството си, за да станеш част от нещо, което не си. Но може и да се приеме и буквално родното българско съпоставено и асимилирано от идващото чуждо европейско. Свързващото звено между тях е тютюна, това прави ръзката между българия и света в този роман да има стопанска и държавно-политическа основа.

Чужденците идват тук, идват, за да проучат, купят и завладеят. В романа на Димов са показани различни външни образи на чужденец, но всички обединени вътрешно от целта да печелят. За някои от тях писателят е безмилостен: хърбавия, грозноват и плоскоколенест барон Лихтенфелд, който с редовни фрикции се мъчи да спаси остатъка от косата си.

В България чужденците идват силни, със секретни търговски, след това политически, а накрая и военни планове. Всеки един от тях има таланта да омагьоса някой българин и постепенно да го направи кукла на конци. Идват очаквани, желани и необичани, подозиращим връхната точка на човешкото сближаване между тях и българите е хладното уважение, което Костов и фон Гайер хранят един към друг.

В Димовия роман Европа идва в България не само със стопанската си мощ, с тогавашните си авторитарни и тоталитарни модели на държавност, с танковете си-идва и с това, което в по-тесен смисъл наричат култура. И тук, в полето на най-обещаващите възможности за диалогичност- същата разкъсаност и взаимна глухота. Културният образ на България в романа е същата уродлива смесица между външно и местно, какъвто е й стопанският й. И не само защото свърхевропейченият Костов има роднини, които “и досега носеха калпаци и сядаха да вечерят, като подгъваха единия си крак под седалището”, но и защото чуждата култура се пречупва в местните порядки, разбирания и табиети и остава безплодна и външно епидермална. Ирина години наред чете немски медицински списания и умира като ориенталски образец поддържана жена, без да е лекувала и един човек в живота си...

Писателят разкрива отрицателната страна на чужденците от различна гледна точка на подмазвача и вечен женкар Лихтенфелд, от тази на германската шпионка Дитрих, от страна на гръцкия търговец Кондоянис. Но най-изпъкващият образ на чужденец е този на фон Гайер, който Димитър Димов е изградил по истински прототип. Той е философ, фанатик, заразен с идеите на Ницше за свръхчовека, той мечтае за велика Германия, а всъщност е само едно колело от хитрелиската машина, възприемана отначало него като олицетворение на мита за могъществото и превъзходството на немския дух. Светът на “Никотиана” и Немския папиросен концерн е унищожил и неговия вътрешен мир. Летецът от ескадрилата на Рихтхофен, драматичният рицар на тютюна, студеният и пресметлив търговец е погълнат от цинизма си. Фон Гайер напълно осъзнава истината за катастрофата на собствените си химери, за пропастта, в която е тикната Германия, а и целият му свят, населен с музиката на Вагнер и упойващите картини от древните легенди. Фон Гайер се откроява като образ в триъгълника, който образува с Ирина и Борис. Без да бъде красавец, фон Гайер е привлекателен и със суровия си и донейде романтичен характер. Най-пълната му характеристика се съдържа в следното изречение: “От цялата му личност лъхаше романтиката на минали феодални времена, бездушната коравина на прусаки спокойствието на работлив германец”. Фон Гайер загива с безполезна и грозна смърт при срещата на автомобила на Мореви с партизанската засада. Това е смърт, достойна за всеки неканен нашественик, и дори Ирина, която се опитва да спаси германеца, не скърби за него и си спомня с погнуса за нелепата поза на трупа му.Фон Гайер запазва любовта си към нея в пълното си отчаяние и тотално сриване на душевния си свят. Този студен, средновековен дух, този аналитичен разум не може да преодолее гравитацията й, въпреки оголения цинизъм на постъпките й, защото магията на Ирина е по-силна от гордостта му.

Когато фон Гайер съзнава краха на своите надежди за могъщество, той няма куража да се дистанцира, защото е премного свързан с миналото си. Авторът много точно схваща това негово безсилие “ Един германец не може да никога да прояви нравствената сила на славяните-да се смее над себе си.”

В романа “Тютюн” Димитър Димов изгражда образите на чужденци, носители на външния свят не като носители на нещо положително и цивилизовано, а като рушители на моралната ценностна система на българите. Това той прави, за да покаже докъде може да доведе безкрайната амбиция за власт и богатства и да ни предупреди за последиците от това.

Няма коментари:

Публикуване на коментар