Любов и дълг в “До моето първо либе”

Една приятна изненада очаква всеки, който разгърне страниците на сборника “Антология на световната любовна лирика”, защото там, сред най-добрите образци на този жанр, е Ботевото стихотворение “До моето първо либе”. Тази дълбоко изстрадана мъжествена любовна изповед разкрива човешките пориви и мечти за осмислен и пълноценно изживян живот, дори и кратък. Драматичната душевна борба, родена от едно силно първично чувство, се превръща в катарзис(духовно пречистване) за една силна личност, която изживява любовта в двете й най- висши измерения – към жената и към отечеството.
Проблемът дълг-любов е разрешен типично по ботевски: любовта трябва да служи на дълга, любимата да бъде духовна опора за бунтовника. Водещ е мотивът за раздялата, но не просто раздяла с девойката, а раздяла с определен начин на човешко съществуване в социалното пространство, избор на път, който води към себепознанието и себеосъществяването. Но твърде опростено е тълкуването на творбата единствено като отричане на лирическия герой от личното щастие в името на идеала за свобода на родината. Стихотворението има много по-дълбок философски подтекст.
Либето е “емоционалната топлина, без която няма истинско завръщане, страдащо очакване, което възмездява всички изпитания” (Валери Стефанов). Лирическият герой призовава във въображението си образа на любимата девойка, защото чрез любовното чувство той е открил една друга истина за живота, достигнал е до прозрението, че любовта не може да се осъществи без свободата. Самата любов е осъзната като лична свобода. Чувствата, които се борят в душата на лирическия човек са силни и благородни. Сякаш чуваме мъжествените стихове на Петьофи:
Любов и свобода
аз искам на земята.
За любовта
живота си ще дам,
за свободата
ще дам и любовта.
Известно е, че поводът за написването на стихотворението е интимно-биографичен, свързан с копнежа по роден дом и човешко щастие, в една потискаща атмосфера на емигрантския живот в Румъния. Духовният образ на лирическия герой се очертава в плана- на миналото и на настоящето, разкрити чрез контраст между мисъл, идея и чувство. Монологът-изповед е задъхан, изпъстрен с въпроси, възклицания, обръщения, които изразяват драматизма на преживяването.
Героят се вглежда в миналото, където интимната любов осмисля живота му. Изживяването на любовното чувство е естествена природна даденост за всяко живо същество и висша форма на реализация на душевността. В младостта си лирическият аз се отдава изцяло на любовната сладост. Песента на девойката с “глас чуден”, кара момъка да слуша до изнемога любовните слова, да се възхищава от хубостта й, да копнее за усмивка, “за поглед мил и за въздишка”, в които се побира целият му човешки свят, с копнежите и идеалите. За да я има до себе си, за да бъде безкрайна насладата от любовта, той е готов на всякаква жертва: “роб бях тогаз-вериги влачех”. Силата на завладялото го чувство граничи с откъсване от реалната действителност: “безумен аз светът презирах”. В съзнанието на героя миналото е изживяно в духа на традиционната представа за любовта, в идилично-сантиментален план. Силен и драматичен е контрастът между миналите чувства и настоящите вълнения. Спомените за миналото са болезнени в настоящето. Един мъчителен въпрос не му дава покой – как да примири поривите с идеалите, как да разреши сложната дилема любов-дълг, живот-смърт. Каква душевна сила трябва да притежава човек, за да се отрече не само от миналото, но и от спомените за съкровените мигове? Едно ново усещане за историческия ход на времето дава на бунтовника тази сила. Изключителна прозорливост и духовна извисеност над ежедневно – битовото характеризират личността на младия човек и го довеждат до съдбовното решение на самоотричането. Повелителните форми “остави”, “забрави”, изразяват силни душевни терзания, истинска вътрешна борба. Прозрението за историческите повели на епохата прави лирическия герой безпощаден и към себе си и към любимата. Глаголите в мин.св.време “погазил”, “намразил”, разкриват трагичния конфликт със собственото аз. Този конфликт се разразява като опустошителна стихия в душата му, наранява я, причинява й страдания. Той чувства младостта си погубена-“младост не помня” и още по-болезнено- “пък и да я помня не ровя”. Отново героят се връща към познатия от “Майце си” мотив за наранената младост, която не може да бъде изживяна щастливо в условията на робската неволя. За него младостта е не само период от живота на човека, но и време за духовно съзряване на личността. Аз-ът е категоричен, че не може да остане роб на чувствата си, защото е разбрал горчивата истина-веригите на любовта ограничават духовната свобода на човека. Дълбоко философско е прозрението, че човек може да бъде истински щастлив в любовта само ако е реализирал личната си свобода. Отричането на миналото е искрено, макар да е съпроводено с душевна драма. Чувствата, които разтърсват вътрешния мир на революционера се разкриват чрез възходяща градация. Движението им е удивително динамично - “в тез гърди веч любов не грее, ..скръб дълбока владее”.
Естествено възниква въпросът наистина ли любовта вече не е нужна на лирическия човек, щом в сърцето му е родена омраза към нейните тежки окови. Доминира другото лице на любовното чувство – страстната омраза, която руши жертвената любов- спомен и блян по щастието. Желанието да заличи миналото и спомените, съвсем не означава, че сърцето е “изстинало” към девойката, “към първо либе”. Той е категоричен, че ПРЕДИШНАТА любов СЕГА е ненужна, невъзможна. СЕГА не е достатъчна само обич, а повече от всякога е необходимо разбиране, духовна съпричастност към голямото, великото дело за народно освобождение. Така отношението на героя към любимата се разкрива в два плана: традиционно-личен и романтично-героичен. Конфликтът между тях е в резултат от необикновените, надхвърлящи рамките на времето, идеали на поета.
На фона на драматичните преживявания, свързани с миналото, ярко контрастира настоящето: “всичко е с рани покрито/ и сърце зло в злоба обвито”. В обобщителното местоимение “всичко” е скрит дълбок трагизъм за едно осъзнато болезнено душевно състояние. (“Злобата” е специфично Ботево название на съществуването без любов).
Лирическият герой чува друг глас – силен, могъщ, неустоим. Той властно зове юнака да изпълни свещения си дълг. Страданията на сиромасите пораждат нови чувства на болка и гняв. Тежка е народната участ в робското време: “брат брата продава”, “плаче сирота вдовица”, “теглят без дом дечица”. Запявайки песента за сирота вдовица, либето ще се обърне и към истината за себе си, ще се раздели със сладките илюзии на думите “отровни”, ще прозре истинската си участ и обреченост. А гората, майка закрилница за юнаците, пее хайдушки песни и наред с тях реди “песни за нови теглила”. Въображението на поета одухотворява гората, която винаги в народните представи съпреживява участта на българина. Емоционалното състояние на героя преминава от гневен упрек, през мъжествени слова до молитвено-нежни думи и отново повелителното “запей” , изведено в позицията на анафора( повторение в началото на стиха). Ако запее “на жалост” девойката сама ще се вгледа в бездната на човешкото страдание и болка. Тонът става все по-драматичен, експресивен. Трепетно очакване обзема “сърце ранено”. С последен повик бунтовникът се обръща към любимата, подтиква я да вземе категоричното решение и тя: “Запей или млъкни, махни се!”. За сетен път лирическият човек изразява нежността си към любимата с интимните народнопесенни обръщения “изгоро”, “девойко”.
Могъщият порив към свободата дава простор на мисълта и тя лети към картината на битката. Нещо величествено и недостижимо има в образа на пробудената от робски сън земя, която “гърми и тътне”. Време и пространство, реалност и фантазия се сливат в една гигантска природна стихия – страшна, величествена и тържествена едновременно. Сърцето на юнака “веч трепти – ще хвръкне”. За първи път в творбата се появява и бъдеще време, което засилва емоционалното въздействие. Така характерното за Ботевото творчество “смесване на глаголните времена” тук властва с пълна сила. Минало, настояще и бъдеще се свързват с една прастара митична символика, отглас от героическия епос. Величавият образ на битката е представен чрез метафора, която синтезира богата звукова и зрителна представа.
Там…там буря кърши клонове,
а сабя ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец …
На тази величествена гледка лирическият герой не може да устои. В духа на народната песен се появява мотивът за смъртта-сватба, за героичната саможертва. В Ботевата поезия смъртта на бореца за свобода е винаги красива. Така се подчертава нейният патриотичен и исторически смисъл: “смъртта й там мила усмивка, /а хладен гроб – сладка почивка!” Мотивът за “милата усмивка” зазвучава в нов емоционален контекст – венчаването за либето-смърт. Смъртта в битка е върховен израз на изпълнен дълг към отечеството. В нейния опоетизиран образ е заложен мотивът за духовното безсмъртие на героя. Четирикратното повторение на наречието “там” внушава представата за един желан от лирическия герой свят. В този свят личните пориви са приглушени от песента на гората. Песента има особена роля в Ботевото творчество. Тя е гласът на истината, на страданието, на борбата, на безсмъртието. Тъжна или героично-бунтовна, любовна или съпроводена с “кървава напивка” песента е връзката между живота и смъртта. Лирическият герой копнее за тази кървава наздравица, пред която “немее” обикновената любовна страст.
Драмата на лирическия герой е колкото лична, толкова и национална, и общочовешка. В мрачните векове на робството достойният човек е жертвал най-съкровеното и светло човешко чувство – любовта пред олтара на отечеството. “До моето първо либе” е психологически вглъбена лирическа изповед с дълбок философски подтекст, защото поставя големите и вечни проблеми за любовта и патриотичния дълг, за смисъла на човешкия живот, за смъртта и безсмъртието.