Философията за живота в лириката на Елисавета Багряна

Поезията на Багряна е една нова среща между света и човека-в духа на цялостния авангарден процес на възвръщане на човека и сетивното начало и в духа на една разбунтавана женска психика,на разбунтувания човек на 20-те години и на една индивидуална съдба,която троши ключалките на дома-затвор и на затвореното духовно пространство.
Поезията на Багряна е светъл химн на живота,копнеж по екстазно изживяване на света-израз на опиянението от първичността.
Творчеството на поетесата пресъздава хармоничното единство между българаската патриархалност и новия свят,които са парадоксално съчетани в светлоусещането лирическата героиня.Волята и за свобода на избора не се отклонява от традиционните и роли на жена,майка и съпруга на лирическата героиня със своята позитивна,витална сила на духа,със своята жизнена енергия е завладена от ненаситената си жажда от живота в цялото му многоликост(цялата негова многоликост).
Елисавета Багряна е сред поетите, които в своето антисимволистично отрицание утвърждава неистовата виталност и пребъдност на живота. Новото самочувствие на себеоткрилия се човек, удивен от духовната си усетливост, е неотделимо от връзката с вековечните корени, с които поетесата заяви категорично близостта си още в стихотворението "Потомка":
"Може бе съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице - земя."

Пиршеството на сетивата е проявление не само на самопознаващия се дух, но и устремно подчиняване на тъжеството на живота. В същото време личното съзнание - в градежа на нова сетивност, пълнокръвие на чувствата и изживяванията, отрича спонтанно закостенелите порядки - вериги за освободения човек.
В лириката на Багряна тази верига на освободения човек,този затвор се явява дома. В стихотворението „Вик” е видян в най-отблъскващия му и потискащ за човека образ ( „... тази стая тясна, тъмна, ниска” ). На този дом са отнети традиционните значения като топос на хармония, уют и топлина, на сигурност и защитеност от опасностите на външния свят.Той е асоцииран със сковаващо човешкия дух пространство, със затвор. Освен това домът ограбва стойностното в човешкия свят и го обрича на смърт чрез безразличие и нелюбов:
...умирам от неизцерима рана,
че аз не съм възлюбена и близка,
ни чакана от някого, ни звана.
Стихотворението е болезнен вик на една отчуждена душа. Вик за взаимност и близост, за разбиране, за любов. То е изповед на копнежа по всеотдайност и извисена нравственост ( „от всяка тъмна мисъл се отричам,/ край своя враг беззлобно ще отмина” ). То е обещание за щедра обич. Лирическата героиня жадува да раздаде своите духовни богатства, своята младост „огнено пламтяща” и да полети „над света” с крилете на свободата и любовта. Именно този волен полет е алтернативата на сковаващото и убиващо пространство на дома.

Мотивът за дома затвор е в основата на смисловото изграждане и на стихотворението „Зов”. Знаците на отнетата свобода са експлицирани директно – „зад три врати заключена”, „прозореца ми е с решетка”, „клетка”, „ключалки раждясали”, „тъмни коридори”... На този мрачен, тягостен свят противостоят слънцето, светлината, вятъра, простора. Опозициите вътре-вън, затвор-свобода, тъмнина-плам чертаят драмата на лирическата героиня – пленница на дома, но с душа, жадуваща за волен полет. Нейното послание е императивно и е страстна, категорична проекция на силния й, свободен дух:
Разтроши ключалките раждясали!
Дай ми път през тъмните коридори!

Сходна е смисловата натовареност и на едно от най-известните и представителни за същността на лирическата героиня на Багряна стихотворения – „Стихии”.В него се изгражда образ на скитницата,която носи позитивно познание и изгражда образа на човека,който търси себе си и познанието за света,пренебрегвайки сигурността,но и ограниченията на затвореното пространство на дома. Това е един своеобразен „разговор” за същността на екзистенциалния избор, за философията на живота и смисъла на човешкото присъствие в света. В него активна е позицията на лирическия Аз, съизмерил себе си с необузданите стихии на природата и заявил себепостигането си чрез избора на пътя, на стремежа към овладяване на непознати и далечни пространства. Другата гледна точка – тази на неназования пряко, но визиран чрез усилията си да възпре „стихиите” лирически „ти” – е отхвърлена категорично. Тя е елиминирана благодарение на прозрението, че никой не може да контролира енергията на освободилия се човешки дух:
Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, -
мене как ще спреш?

Обликът на жената скитница в поезията на Багряна е нюансиран и чрез импровизации по митологичски мотиви и сюжети. Към езическото митотворчество и фолклорната интерпретация отвежда образът на „кукувица-бродница”, неспособна да свие гнездо и отглежда поколение. Стихотворението „Кукувица” е поредната реплика на непокорната и волна жена. Родена сякаш от веда, тя е обречена на скитничество. Избирайки самотата на пътя пред илюзорната пълнота на домащното огнище, жената дава израз на ненаситния си глад по живота в цялата негова многоликост:
Моите очи се нанаглеждат,
моите уши се нанаслушват.
.............................................
И така живота ще премина
ненаситна, ненаживяна.
Категоричността, с която лирическият Аз в тези стихотворения се бори за своето реално щастие като свободна личност няма нищо обощо със символистичния блян за щастие.Успоредно различна е и представата на героинята за любовта.Любовта не е спомен,нито копнеж по недустижимото,а е част от реалните човешки изживявания,тя съществува непосредствено и осезаемо в настящето.
Текстовете на любовната лирика на Багряна („Съдба”, „Любов”, „Унес”) са наситени с драматизъм,който произтича от зададените въпроси и ненамерените отговори.Лирическата героиня търси себе си и отказвайки се да намери рационално решение на любовното чувство,приема да реализира личността си като поема риска да се отдаде изцяло на любовта.Образът на любимия в текстовете е неперсонализиран,липсва му каквато и да и било видуализация.Той е образ идея, внушена в стихотворението „Любов” брез парадоксалното единство между доброто и злото.Оттам произтича и непреодолимата му притегателна сила.
Всяко едно от стихотворенията на Багряна има свой лирически глас,но те притежават и нещо общо,което ги сродява.Това е духовния портрет на жената-героинята Багряна,която гордо заявява своето Аз със самочувствие на жена от новото време.Всички стихотворения запълват и изграждат на лирическата героиня-волна непогорна жена-жена на новия век