”Градушка” – Яворовото творение

Лирическата поема "Градушка" е стегната в железния пръстен на обречеността - не само смислово и емоционално, но и композиционно. Тя започва с описание на селските злочестини, между които и градушката - „а то градушка ни удари" - и завършва с широко описание на градобитната стихия и нейните ужасяващи последици. „Градушка" се състои от шест части, обособени помежду си смислово, емоционално, композиционно, стихово, а дори и графично - обстоятелство, което я определя по-скоро като лирическа поема, а не просто като стихотворение .
В първата част прозвучава простата, задушевна дълбоко трагична изповед на утрудения селянин. Неговата реч е поетически неподправена и искрена. Това Яворов е постигнал, като смело е използувал малко привичните за своята литературна епоха стихове с различна дължина и със смесено римуване. Освен това още първото изречение със своята лексика и строеж е присъщо на народно-разговорния стил:
Една, че две, че три - усилни
и паметни години...
Тук бавното и многосъюзно напластяване на „една, че две..." (наричано в стилистиката „акумулация" изразява мъчителната протяжност и още по-страшната безкрайност в страданието на потиснатите и обречените.
За голямата искреност и неподправеност на селяшката изповед допринася и честото и рязко разкъсване на синтактично-интонационни цялости между два стиха - така нареченият анжамбман.
В първата част изповедта се води от името на селяците, което допринася за нейната още по-голяма искреност и убедителност. Не така обаче е и в следващите части: в някои от тях точката на говорителя се измества към лирическия аз, който заговаря за лирическите герои, селяците, като за нещо стоящо извън него. Това движение на говорната позиция, това пулсиране от едната към другата прави непосредността на изповедта още по-непосредна, а обобщеността на третоличната позиция още по-обобщена, като в същото време то е част и от напрегнатото движение между единичност и универсалност в значенията на творбата.
Безкрайна в траенето си и жестока в разнообразието си е мъката на селския труженик. Затова и завършекът на първата част е така съзвучен на началото по смисъл и по „акумулативния" си строеж:
А то - градушка ни удари,
а то - порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече...
Кратките еднотипни изрази се сипят един подир друг като злощастията на селяка. Селяците страдат от засух и порой, т.е. от прекомерно многото и прекомерно малкото вода; страдат от острите удари на ледената лятна градушка и от мекото стелене и „попарване" на есенната слана. И както ще видим по-нататък, същото сложно и идейно богато кръстосване се извършва и в границите на основните мотиви на творбата - слънцето, топлината, надеждата, бога.
По смисъл, тон, строеж последните четири стиха на първата част отзвучават като незавършени, като начало на един безкраен низ от страдания - и многоточието, което Яворов е поставил, е наистина най-подходящият пре-пинателен знак. Изход от обречеността като че ли няма.
А ето че изведнъж настъпва нещо ново - идва втората част, а с нея и рязката промяна в смисъла, чувството, стила и стиховата форма:
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита.
Втората част е в контрастна противоположност и спрямо предходната, и спрямо следходната част. Тя е като нежен, - плахо затворен в себе си кът на надеждата и светлината, ограден от сляпата закана на обречеността. Природата - единственият приятел и един от многото врагове на трудовия човек - като че ли е обърнала към него своето добро, ласкаво лице. Всичко това големият майстор на лирическата реч е изразил с множество явни и прикрити средства. Втората част е и единствената в поемата, написана в строфична форма, със спокойно леещ се равномерен стих, непрекъсван от анжамбмани и организиран от ритмично редуващи се съседни и обхватни рими. Взета сама за себе си, втората част прилича на едностранчиво идилично стихотворение, каквито по времето на Яворов са се писали наистина не едно и не две. Основна задача на частта за задушевната красота и обнадежденост в живота на „труженика селяк" е да обхване жизнената правда по-пълно и да подчертае трагизма на катастрофата още по-релефно. Ударът върху героите и читателя е толкова по-жесток и по-съкрушителен, колкото по-рязък е преходът от топлата задушевност към ледената жестокост на стихията.
В шепота на плахата надежда трепти страхът от вечно дебнещата заплаха, положителните засега явления „знойно лято", „пек", „затопли" много скоро ще разкрият своята двойствена природа, а заключителният молитвен шепот
Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време
не само изразява неотменния страх от катастрофата, но и нескривано я предугажда .
Третата част на поемата „Градушка" е един от шедьоврите на нашата битова поетическа живопис.
Третата част е не само по-динамична, по-напрегната, по-раздвижена - тя е и вътрешно по-сложна и разностранна.
Поемата „Градушка" започва с протяжна и страдалческа изповед на селските труженици, в която те изброяват своите безкрайни патила. Поемата завършва с описание на ново разразяване на градушката. В първата част тружениците говорят от свое име и описват положението си от собствената си гледна точка. В последната част те са видяни отстрани и от много по-обобщена гледна точка. В първата част тружениците обхващат в погледа си три години от своето злощастно битие. В последната част лирическият аз ги вижда в безкрайната верига на тяхното „вечно зло".
Сам стегнат в този кръг и сам негова жертва, Яворов, творецът, никога не се примири с чувството за обреченост, което така майсторски и човечно описваше.