Образът на Борис Морев от романа "Тютюн" на Димитър Димов

В Тютюн е поставен проблемът за противопоставянето на парите и властта на бедността. Това най-ярко личи в образа на Борис Морев. Неговото превъплъщение, стремежът към утвърждаването му го погубват. Когато човек загуби връзката със своята същност, стане подвластен на материалното, на стремежа към богатство, същото е способно да го погуби и именно на това ставаме свидетели в „Тютюн”.

Борис още в началото на романа е представен като „усоен, неприветлив, саможив” младеж. Той е по-скоро дребен и слаб, което е свидетелство за бедния начин на живот, които води, с бледо лице и тъмни, „дълбоко поставени очи”, които гледат остро.

Борис има своя философия, зад която е застанал твърдо още в началото на творбата:

„Защото човек се чувства добре само там, където може да спечели пари.”

Тази негова философия е следствие от тежкото детство, от оскъдицата, от бедността. Тя е причината в душата му да се прокрадне надежда, към която той да се вкопчи и да отдаде всичко, за да я постигне, да се види от другата страна, сред тази класа, която е противопоставена на собственото му съществуване до момента, като в тази борба, още в началото на романа Борис е готов да пожертва всичко – негов основен идеал и принцип са парите, които подклаждат неговата упоритост и амбициозният, но и го водят към разпадането на собствената му ценностна система, морална личност и го превръщат в част от един грозен, неприветлив и отблъскващ свят.

Борис Морев, който не устоява на съблазните на живота, служи за основа на скрития упрек на Димитър Димов към неговата ценностна система. Той загърбва духовното, за да даде превес на материалното. При подобно отношение човек безвъзвратно губи своята душа и започва да се лута, търсейки пътя, който сам е загубил.

В „Тютюн” Димов акцентира на упадъка, на това, което обществото по принцип не приема и прави това с много психологизъм именно чрез образа на Борис Морев, който с наполеоновското си величие и с разгрома и гибелта си е носител на посланието на автора. Но дори човек като Борис търси света, към който първоначално принадлежи чрез Ирина – за него това е като оазис, спасение и дали без да съзнава или не, сам го унищожава, като потапя Ирина в този така чужд й и отровен свят.

Образът на Борис е поставен в един кипящ световъртеж, възникващ от три стихии – тютюна, богатството и властта. Те се превръщат във водещи философии, но и в пагубни сили. Съществена черта на образа е, че той остава докрай подвластен на своята устременост към нещо, което го погубва.

Чужд, изкуствен, но същевременно жесток и нечовечен е светът, в който живее Борис. Той е подвластен на „Никотиана” и подобно на работниците, в чиито дробове се просмуква отровата на тютюна и с това предизвиква тяхната смърт, така и в неговия живот се прокрадва сянката на безумния, самотен, студен и грозен свят, към който той така упорито и амбициозно се стреми, предопределяйки собствената си обреченост и гибел.

Светът на тютюна е изключително жесток – той дава пари и власт на избраниците си, но в замяна взема душите им, обрича ги на самота, на бездушие и безцелно съществуване. Именно това се случва в един момент и с Борис. Той не само не осъзнава своето падение, но и съумява единствено да се отдаде на алкохола, измъчван от своите кошмари да усеща страданието на своята самота и болезнената си необходимост от Ирина, особено вечер, когато неговото съзнание започва да търси изкуплението за всичко сторено, за причиненото и разрушителното в живота му, изпълнен с измами, подкупи, лъжи, но за сметка на това с богатство и власт – именно това, към което той се стреми в началото на романа и което се надява да го изведе от омразната бедност и грозотата на нищетата.

Образа на Борис се разкрива преди всичко именно чрез света, към който той се стреми, а в него няма място за чувства, те са безполезни. Именно за това Борис успява. Ако той бе чувствителен, нежен, ако бе съумял да отхвърли своя егоизъм, то не би постигнал своите успехи с Никотиана. Успех, който именно го отвежда до разпадането на неговата личност и до реализирането на гибелта, която настъпва в момента, когато този безмилостен, жесток свят го е ограбил до край, лишил го е от всичко човешко, изправил го е до стената на собственото му обезличаване като човек.