вторник, 7 април 2009 г.

Алтернативите на неживения живот в лириката на Далчев

Като поетическо явление Атанас Далчев се вписва в художествения развой на българската поезия през 20-те године на ХХ век.За разлика от символистите той се опитва да открие поезията на живота,неговия дълбок смисъл,ни през бягството от материалното,а чрез акцент върху него.
Далчевият лирически субект не изпитва удовлетворение от живота си,той е попаднал в бездната на „проклетия живот” и философски размисли.Ето защо лирическият Аз търси алтернативите на неживения живот и ги намира в лицето на спомените,фантазното,приказното;природата и сливането на човешката личност и копнежа по себеосъществяване чрез радостта от човешко живеене.

Стихотворението „Молитва” събира своите послания пресечената точка на две смислови вериги.Едната черта е психограма на едно монотонно съществуване чрез образите на битието,отнело сетивата на човека за истинския живот.Втората смислова верига насочва стойностите към живота-първична чистота и простота.
Началото въвежда мотива за неживения живот чрез екзистенциалния въпрос: „Минаха ли моите години”.Драмата на лирическия „Аз” намира израз в объркания речеви акт.Загубил себе си сред екзистенциалните проблеми,осмелил сложността на своя живот Далчевият човек заявява :”Ти не ме оставяй да загина.Господи преди да съм живял!”.
Втора строфа въвежда библейски мотив за блажените нищии духом и го персонализира в екзистенциално откритие, завръщане към екзистенциалната първичност:
„Изведи ме от всяка сложност
научи ме пак на простота”
Това е прозрение за отчуждаващата се същност на цивилизацията, която дава познания, но отнема живот.
Същия този копнеж по себепознанието чрез радостта от простото човешко живеене се среща и в стихотворенията „Книгите” и „Работникът”. В стихотворението „Книгите” сам и съзнателно се персонализира, отказва се от собствената си същност. Това е драмата на човека на цивилизацията, за когото познанието се е превърнало в тежест. За пръв път в българската литература Далчев поставя проблема за познанието като трагично отчуждение от света.

Стихотворението „Работникът” е пример за позитивно решение на изстраданата самотност в солидарност с труда и съвестта на множеството. В поезията на Далчев мечтата като нещо реално, в процеса на нейното „ставане” ще намерим в стохотворението „Пролет”. В творбата съображението е необходимо и това е съдържанието на мечтата. Това, което ще стане се явява в съзнанието като реална действителност и между нея и желанията на поета има пълно покритие. Усеща се отдаденост, лекота, изчистеност и в същото време напълно оформяне на образите.
Съзнанието на воля реди картините и без да се довършва скача от предмет на предмет, гони все по-пълна, по богата хармония, при която образите се заменят един с друг, а в основата на всяко стои блаженството от илюзорната свобода на волята.
Със своята уникалност Атанас Далчев оставя в българската литература.Тендециите,въведени от него са нови за нашата поезия и предизвикват голям интерес от страна на читателя.

Няма коментари:

Публикуване на коментар