четвъртък, 9 април 2009 г.

ПРОБЛЕМАТИЧНОТО ОТЕЧЕСТВО В ПОЕМАТА “СЕПТЕМВРИ” НА ГЕО МИЛЕВ

Поемата “Септември” е едно от забележителните и стойностни произведения в българската литература, създадени между двете световни войни. От публикуването и до наши дни отношението и оценката на литературната критика за нея са твърде противоречиви и крайни. В повечето случаи те се основават на идеологически предразсъдъци и догми, които пренебрегват художествения подход и естетическите критерии.
В поетиката на “Септември” се преплитат и обединяват реалност и въображение, документална достоверност и визионерски размах, фактографска предметност и живописна метафоричност, разточителност на описанията и лаконизъм на внезапното художествено обобщение.
Художествения свят на поемата “Септември” е изграден, както е общоизвестно, върху конкретно историческа основа и визира в себе си кървавите събития от септември 1923 година. Историческото събитие само като повод за написване на творбата и насочва размислите ни към другите, не по-малко съществени предпоставки и мотиви, които са движели автора в творческия процес. Гео Милев поглежда на кървавото и братоубийствено стълкновение като на нещо грандиозно и величаво, като на една от поредните изяви на криза в бурно променящия се и обновяващ се свят.
Творческата задача на Гео Милев е не да изобрази въстанието в епичната му широта, а да предаде експресивно вътрешния му смисъл, да изрази породените от него субективни eмоционални преживявания, той заменя сюжета с група фрагменти, създаващи изразилни и вълнуващи представи за събитието, обединени от идейно-емоционалната и психическата нагласа на поета. Така се ражда свободната фрагментарна композиция.
Първите шест глави са великолепен пример за смелото изживяване към експресионистичния тип художествено мислене при изразяване на едно дълбоко демократично и прогресивно виждане за размаха на въстанието и за величавия революционен щурма на масите, който превръщат роба в народ. Преповдигнатото тържествено начало играе роля на лирикофилософски увод, въвеждащ не само в атмосферата на нещо изключително, а преди всичко в идейността и проблематиката на проблема.
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба
на своя пурпурен гняв –
величав.
Парадоксалнолто съчетание на “нощта” с глагола “ражда” внушава мисълта, че унижението и страданието събуждат гняв,а от там, че бунтът на робите е закономерно явление, тяхното ноотменно право.
Образът на народа получава нов вътрешен смисъл, изразен чрез градираните определителни степени:

неудържими
Страховити
Велики:
Народ!
Типично експресионистичен е този образ на народа, той е грутеско изразен, свързан е с природното, първичното, инстинктивното. Полемиката е започнала още със “спектакъла” на представянето – това е “народът”. Именно този нов величав народ защитаващ интересите на отечеството, с грубите черни ръце ще се опита да разруши на “нощта вкаменения свод” – онази забрана на старото общество, което поставя граници в духовното и социалното развитие на човека. И той, подчинил се, остава завинаги на колене под каменния “похлупак” на нощта. Но лавата на бунта е отприщена. От “ниско” към “високо” – от злоба към социален гняв е посоката на експресивното поетично действие. Силата на разрушителната геомилевска експресия е центробежна. Сякаш от епицентъра на подтиснатата човешка душевност се понася “взрив”, който с все по-приближаващ се бесен ритъм и тътен руши и събаря “с викове/с вой” символно рамкираните граници на стария свят метафорично изразен чрез образа на нощта. И тъмната нощ на робството и страха “отстъпва”:
Нощта се разсипва във блясъци
по върховете.
Появяват се първите пробойни във вкаменялото тъмно “око” на нощта и блясъци светлина – нова и чиста – нахлува в душата на полетелия “народ”, горд в своя “пурпурен гняв величав”, народ. Ражда се надеждата. И в гърдите на всеки запламтява красивия символ на всевиждащото, като възмездие и наказание, “око” на слънчогледа:
Слънчогледите
погледнаха слънцето!
Всеки поглежда истината за своя живот - открито и дръзко. Застава пред истинския лик на своето тревожно, изпълнение с подем и погром, бунтовно човешко днес написва “със своите кърви”:
СВОБОДЕН!
Човекът поема голямата отговорност на своята и за всенародната съдба чрез бунтовния порив на протеста. Става израз на нова човешка и социална справедливост. Гласът народен, а не гласът божи, изразява динамиката на времето. Гео Милев е реабилитирал, възкресил човека и отново, като в “апокалиптичен” образ на странен ренесанс, човекът застава в центъра на представата за света. Заменя бога, движи историята и променя настоящия миг на живота. Извисява своя ръст:
Над цялата в трепет и смут
Разлюляна страна
на бурята яростен плод:
хиляди -
маса -
народ.
И в ослепителната светлина на “червеният кръг” на свободата, изписан с кръвта на убитите и списъка на съчецениците с кървави саби, а народът ще очертае дръзко и смело порива на “хиляди черни рице”. Контрастът между подем и погром, между символиката на червено и черно ще противопостави народът и отечеството. И Гео Милев оставателно ще зададе най-страшния въпрос в българската литература, с трагично разтърстващ националното съзнание със своята истинност: ”Но що е отечеството?” И сам ще търси отговор на своята поетична риторика. Отечество – земя на дедите няма.
Разместени са националните стойности: “първи паднаха в кърви”, “…далечни и близки хълми/ потъмняха, обнизани с хора/ - плъпняха черни редици…”. Доминира черният символен цвят. Потъмняват българските полета, потъмняват надеждите, потъмняват майчините сърца и скръбните ликове на страдащите български мадони контрастно се открояват в тъмната рамка на траурните черни чембери. Няма ред, няма приемственост. Няма “горе”, няма “долу”. Земята на опците не принадлежи на децата и внуците им. Внука убива въстаналия баща, дядо и брат. Няма отечество. Един безкраен хаус – смърт, убийство и кръв. Кръвта потъмнява с траурния апокалиптичен блясък на погрома, на кървавото похищение на земята ни от тъмното и страшно като прокоба братоубийство и не остава педя българска земя, необругана от апокалипсиса и от кървавата влажда между Кайн и Авел:
Мъртви тела
- окървавени трупове -
ЗАПЛАХА
с клонове
валози
пътища…
Ужасът, погромът и разрушението “застилат” с безкрайна апокалиптична самота земята на дедите. Българската земя е обезлюдена. Освтават само мъртвите и вахалният кървав танц на смъртта:
- Кървава вещица сгушена
във всички ъгли на мрака –
Не остават наследници. Няма кой да наследи обруганата, кървавата българска земя на дедите ни. Единствен свидетел на тъмната, погромна нощ е смъртта. Тя е и единствената наследница на земята ни. Самотно и безмислено звучи националния химн над обезлюдените, застлани с трупове български полета: “Шими Марица…/ окървавена.” Няма народ, няма отечество, няма химн. Има страшно кърваво откровение за един народ и неговата трагична съдба. Гео Милев потъпква в тъмната апокалиптична нощ на българския бунт. Остава при народа, след народа. Броди сред мъртвите, разорани от ужас и скръб български поля, след кървавите угари на братоубийството и погрома. Мъртви и живи лазя в земята. Поетът е с тях. Ляга “между бодил и високи треви”, където “се валят черни глави”. След миг се извисява “над тъмни балкани”…”и вечното слънце”. Обгръща трагичното пространство на родната земя и разтлатата между земята и смъртта българска душа:
Мегдани… с кармин окървавени.
Смъртни писъци…
На вериги зловещия звек.

бесилки…
… Горящи села.
… кървави води.
Пламтяли клади…
“Замириса на живо месо” – ужасът и братоубийството са с космически, апокалиптични размери. Те са отвъд всичко земно и дори мистично, отвъд рая и ада: “Кървав на боговете курбан”
Поетическото действие напуска границите на българската национална душевност. Гео Милев се отдалечава от тъмната нощ на българското братоубийство и търси отговор на въпроса, трагично раздвоила душата му: “Но що е отечеството?”, в света на други цивилизации и култури, също познали необратимото в бунтовия акт на протеста:
Смърт, убийство и кръв!
Докога, докога?
Гео Милев застава сам – “горд и величав” като въстаналия народ, “непостижимо” като “епически смелия” поп Андрей – среща насилието в света на човешката цивилизация. Сам е и срещу насилника – бог заместил човека и свободата на духа му с мрака, насилие и вековечен разцвет на братоубийството. Дързост, в упор към времена и епохи поетът задава богоборчески въпрос: “Кой/ излъга нашата вяра?”. Разговаря с мъртви и живи. Търси отговор за епокалиптичния танц на смъртта през септември 1923г. по изпотъпканите български угари и в болката на човешките души. И открива страшното трагично знание за бунта и българската свобода. Дори и в инобитийното пространство на смъртта загиналите не престават да се бунтуват. Те са негов израз, въплащение и трагичен устрем към свободна висина:
Отговаряй!
Ти малчиш?
Не знаеш?
- НИЙ ЗНАЕМ!
Родното небе остава чисто, свободно. То е единственото неосквернено място за свобода на българския дух, почувствата от обреклия се на смърт народ. От условните художествени фрагменти на окървавена земя и свободно чисто небе Гео Милев извайва новия експресивен образ на наистово пожеланата свобода. И духът полита “нагоре”. Категорична и силна е вярата на поета в мечтата за човешко щастие:
- нагоре! Нагоре!
Земята ще бъде рай –
ще бъде!

Няма коментари:

Публикуване на коментар