вторник, 7 април 2009 г.

Вярата в живота и човека като основна лирическа тема във Вапцаровата поезия

Вапцаров създава поезия разкриваща ценности,сред които вярата е утвърдена като висша нравственост.Чрез творбите си поетът доказва,че животът без вяра е невъзможен.Тя е необходима за човека,за да достигне той пълното себеосъществяване и е важна опора в дух.му свят.
Творбата е синтез на поетовитеидейни и етически възгледи,интимна изповед,обръщение към бъдещите поколения,манифест на Вапцаровата философска мисъл.”Вяра” разкрива ново значение на самото понятие,което е свързано с осмислянето на човешките ценности.Написано под формата на лир.монолог на героя,стихотворението е пример за дълбоко заложената вътрешна диалогичност и полемичност.В него Вапцаров поставя два основни проблема:за любовта към живота и за вярата.
В първата строфа поетът разглежда осн. прояви на човешкото битие- живот-съществуване(„дишам”),а впоследствие и животът в най-екзистенциалния му смисъл: живот-труд,живот-творчество,проява на дух.същност на човека („работя”,”живея”,”стихове пиша”).Поетът внушава идеята,че водещото начало в човешкия живот е не омразата,а любовта към към живота,изразена чрез вярата в него.
По същия начин се въвежда и ключовият мотив за двубоя с живота-и боря се с него/доколко мога.Борбата е деромантизирана,снизена,изравнена с тривиалните ел.на съществуването.Живота е обявен за абсолютно благо,за неизменима ценност, в името на които човекът е готов на подвиг и саможертва.Заради глътката въздух,заради мига съществуване,заради неутолимата,изконна жажда на героя да живее си струва да премине през всякакви изпитания:
„За него-Живота-
направил бих всичко.-
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета,самичък
бих търсил
в простора
далечна
планета.”
След тези стихове представата за обикновен и скромен,почти безличен човек в началото на стихотворението,се изменя с представата за човек със забележително самочувствие и сила,за личност готова да овладее космоса в името на земното съществуване,в името на „приятния гъдел” на живота „тук” и „сега”.
Във втората смислова обособена част на поетическия текст осн. е мотивът за вярата.Противопоставителният съюз „но” я въвежда като свръхстойност,като по-голяма ценност и от живота.Реакцията на човека спрямо евентуалното посегателство върху неговата вяра е съизмерима с болката на „ранена в сърцето пантера”.Вярата е осн. екзистенциална опора на Вапцаровия лир.герой и отнемането й е равносилно на духовен разпад за личността,равносилно е на смърт: миг след грабежа/ще бъда аз нищо.
Така стихотворението в своята монолитност противопоставя две полюсни твърдения: в първата част на текста животът е „всичко” за лир.аз,а във втората „без вяра животът е нищо”.Очертани като контрапункти обаче,във финала на творбатамотивите за живота и вярата се вплитат един в друг в своето неделимо единство:
…”моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?”
Оказва се,че вярата на лир.аз е пак вяра в живота,но в бъдещия светъл,справедлив и мъдър живот.Тази вяра е неунищожима,неподвластна на куршумите,недосегаема за смъртта.Тя осмисля съществуването на човека в настоящето,но и в перспектива на бъдещето.
Стихотворението е апотеоз на вярата,която е основата на духовния живот.Тя е по-силна от всичко в реалността,осмисля съществуването и е нравственаопора.Това схващане на Вапцаров,че човешкият живот без вяра е немислим,е заложено в цялото му творчество.Вярата като ценност,създадена в творбите,не е контрастно понятие.Поетът проследява в психологичесни план нейното развитие като вътрешно движение на духа и съзнанието,разкрива еволюцията на душевността,пътя на раждането на ценностите и достигането до тях.

Няма коментари:

Публикуване на коментар