Образът на Лазар в “Железния светилник” на Димитър Талев

Близкият приятел на Д. Талев, другото голямо име в българската историческа проза – Емилиян Станев нарича Д. Талев “последния възрожденец” – заради дълбоката и непосредствена връзка на вътрешния живот на Талев с битието на народа и родината. Самият Димитър Талев споделя, че народът и родината са “два живи образа”, които човек носи в съзнанието си, в кръвта си”, че единението с живота и съдбата на народа и родината е извор на творчеството му, превръща по неговите думи природната му дарба в “жива сила”. “Станах писател – казва той, защото чувствах нужда да разкажа нещо за Македония”. Същевременно той вярва, че писателят трябва да проникне в “дълбините на човешката душа”. Талантът му се разгръща особено мощно в досега с драмите на силни духом хора, предани на дълга и – нравствен и патриотичен.
Синът на Глаушеви, чиято съдба ще въплъти българското в неговите надлични и извънбитови форми, е Лазар, водачът на българите в Преспа, техен учител и възпитател. Ако миналото е “като сказка от далечно, тъмно време”, то настоящето придобива конкретност в идеята за новата църква, определена от Лазар като “общ народен дом”. Оня порядък, който цари в семейно – личните отношения, Лазар сякаш пренася и върху обществените отношения и те стават в основата си национални. Битовият живот почти не му е познат и не му е интересен. Там, в дома си, в дюкяна на баща си, Лазар сякаш не е на мястото си, дори е безпомощен. Още като юноша той започна да се подготвя за народополезна дейност, бавно узрява за собственото си предназначение – отначало се готви за духовник, след това за учител, докато накрая стига до решението – “Аз искам да бъда учител на целия народ!”.
Заедно с градежа на новата църква започва и пробуждането на преспанци в онези тъмни времена. Духовни водач като Климент Бенков посяват нетърпимостта към духовното робство. Особено важен за “Железния светилник” е проблемът за словото. Могъщото му въздействие многократно се доказва в изобразената художествена реалност. Първите семена на недоволството в душата на бъдещия борец Лазар Глаушев посява словото на неизвестния рилски монах за потеклото на българите. След посещението на монаха домът на Глаушеви нарушава покоя си и започва нов живот. “Рилският монах ходеше из Преспа като из разорана нива.И където минеше, след него се надигаше тих, неясен шепот ту в уплаха, ту в радостна тревога.”
Самият Лазар ще се появи по – късно ще се появи за пръв път като обществено ангажирана личност чрез словото – когато чете пред наместника в училището, а после – вече завърнал се от Охрид – той говори в старата църква и неговото огнено слово е сигнал за започване на строежа на новата църква и духовно неподчинение спрямо фанариотите. Много пъти още Лазар ще влиза в съприкосновение с останалите посредством реч и проповед, което в най – голяма степен съответства на ролята му на водач на масите. В този смисъл Лазар изпълнява ролята на герой, изразител на определени обективни тенденции, илюстрира нуждата на времето – борбата на българския народ за църковна независимост, за българско училище, за осъзнаване на българската му принадлежност.
В бунта на героите срещу традиционните норми – нравствени и социални – се ражда и укрепва съзнанието им за общност и саможертва, раждат се еднопосочните им духовни търсения. Възрожденското пробуждане, общественото осъзнаване на народа, са съпътствани от разцвета на индивидуалността, от подема на индивидуалната духовност. Любовта като основен белег на разкрепостената ренесансова човечност бележи духовното самоосъзнаване на индивида. Докато чувството за дълг а не любовта обединява задружното семейство на Стоян и Султана, то децата им копнеят и се борят за любовното щастие. Буйната и непокорна Катерина е готова да умре, но не и да се откаже от любовта си. В прекомерния си стремеж към щастие тя престъпва допустимите граници на родовия морал и сама предрешава трагичния си край.
Докато за Катерина любовта е неосъзнат девически порив, при Лазар се превръща в социално – психологическа драма. Лазар се оказва раздвоен между чувство и дълг – сърцето му го влече към красивата дъщеря на богатия чорбаджия – и негов идеен враг – Аврам Немтур, но в пристъп на великодушие и съжаление към болната Божана – сестра на неговия приятел и съдружник Андрея Бенков, й дава дума да се ожени за нея. Противоречията между Аврам Немтур и Лазар в работата на общината и във връзка с църквата допълнително усложняват любовта между Ния и Лазар. Аврам Немтур е противоречив образ, водач на реакционното крило в общината. Но този суров и неприятен човек е прехвърлил цялата си пламенна любов към рано починалата си съпруга върху красивата си дъщеря и е готов на всичко за нея. Узнал за чувствата на Ния, богатият търговец е готов да го направи свой зет. Конфликтът между Пазар и Немтур е неразрешим – младият не може да приеме предложението му, защото ще изневери на делото си, наранената гордост на чорбаджията не може да понесе отказа му. Така Немтур прекрачва от ненавистта към престъплението и организира заедно с владишкия наместник заговор за убийството на Лазар.
Романтичното у Д. Талев проличава в убеждението, че който следва вярно и непреклонно бащиния закон, не може да не бъде възнаграден за това, и обратно – оня, който се отклонява от него, ще бъде постигнат от възмездие. Нещастието на Аврам Немтур и преждевременната му смърт са възмездие за страшното му престъпление – опита за убийството на Лазар. В подобен смисъл може да се изтълкува и смъртта на Катерина. Щастливото свързване на Ния и Лазар в края на “Железния светилник” също е морална санкция за добродетелта. Трагично самотен след смъртта на Катерина остава и майстор Рафе Клинче, но за него страданието става път за духовно просветление, стимул за нови творчески търсения.
Всеки герой на “Железният светилник” разкрива драматичната среща на човека с времето. Сплитането на личностния с обществения живот представя в творбата началото на нов етап от битието на българина – края на историческото безпаметство и включването на народа в градежа на националната му история.