МОТИВЪТ ЗА САМОТАТА В „МАЙЦЕ СИ”

С елегията „Майце си” Ботев поставя началото на гениалното си творчество. Стихотворението е написано в Одеса и излиза през 1867г. във вестник „Гайда”, редактиран от Петко Славейков.
Един Чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трагателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подрепа и разбиране. Образът на майката се налага и в други Ботеви творби и този факт свързващ не само с дълбоката духовна близост между майка и първородно чедо, но и с особеностите на народната песен, към която поетът изпитва неподправено преклонение.
Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение „мале” отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три години клела,
та скитник ходя злочестен ази...
Еднаквите синтактични конструкции, думите от народната лексика и най – вече мотивът за майчината клетва отвеждат към красотата на народното творчество. Но това усещане е привидно, защото зад всеки ред мощно се налага чисто ботевските, индивидуално и неповторимо като преживяване.
Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на лирическия герой за разбита младост.
...та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне...
Удивителната метафора отвежда към една младост, уязвена от лични неудачи и от мисълта за тежкото положение на народа. В болката на поета откриваме и несдържан гняв, който в по – късните творби ще се трансформира в една страшна омраза:
...и срещам това, що душа мрази!
Действителността не удовлетворява този „скептик злочестен”. Той се чувства самотен дори сред „мили другари”. Безгрижността и непринудеността в отношенията им е привидна:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея.
Простите човешки радости са несъвместими с робския живот, който унищожава полета на мечтите още в зародиша им. Лирическият “Аз”, надраснал идейно сънародниците си, осъзнава причините за своето страдание:
...но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
Това, което не знаят другарите, е длъжна да знае майката. От нея търси героят не само съчувствие, но и разбиране. Онова, което не може да сподели с „мили другари”, ще сподели с майката.
...кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.
Още в първата си творба поетът разкрива титаничната мощ на своите копнежи - „мечти и мисли”, които не само изява на въображението му. Това са вече оформените в съзнанието му идеи, свързани с националното и социалното освобождение на народа. И точно тези идеи – повели на времето, в което живее, го разкриват като самотник в обществото. Със своето прозрение Ботев остава неразбран: „Приятел нямам...” признава той и това увеличава чувството на изолираност и самотност. Необикновеното приятелство между млади хора търси героят, а оня приятел, който е преди всичко съмишленик, съидейник. И понеже не намира такъв около себе си, а и защото е възмутен от пасивността на обществото, поетът се обръща с трогателна жалба към майка си, като изплаква наранената си душа:
Освен теб, мале, никого нямам...
И не само това: освен че търси съчувствие, героят иска да приобщи майка си към своите идеали, към съкровените си копнежи:
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Неразбран от обществото, Ботев търси опора в семейството и по-точно в майката, която е негов стожер. В общуването между майка и син душата на самотника ще се пречисти, от нея ще избяга злобата и неудовлетворението:
Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба...
Личи влиянието на романтизма. Но като се има предвид дълбоката неудовлетвореност на лиричния „Аз” от живота, неговата идейна самотност и разочарование, това предсмъртно желание става разбираемо, тъй като отвежда към едно драматично, трагическо изживяване.
И все пак лирическия герой, въпреки страданието и уязвената си младост, съвсем не се осъзнава като победена от живота личност. Болката и чувството за самотност са една мъжествена изява, те са зов за борба, вяра в народните сили, в освестяването на пасивните и безразличните, както и предчувствие за неизбежната саможертва.
Тази първа Ботева творба поставя началото на една съществена особеност в неговото творчество – единството между съдбата на поета и участта на народа, подчертано от силни чувства, непознати дотогава в нашата поезия.

Образът на лиричния герой в поемата „Хайдути”

В тежките години на робство много поети възпяли прочути и обичани народни закрилници ,отдали живота си за свободата на Родината.
Основна мисъл в Ботевата поезия бил копнежът му за свобода,която изразил в поемата „Хайдути”. Задачата на поета била да възхвали хайдутството,да събуди в сънародниците си желание и воля за свобода.
Поемата „Хайдути” е посветена на подвизите и саможертвите на един от най-прочутите народни закрилници-Чавдар войвода. Той бил с неспокоен дух и легендарна смелост.
Поемата започва с думите към народния певец:

„Я надуй ,дядо ,кавала,
след теб да викна-запея
песни юнашки хайдушки,
песни за вехти войводи”.....

Той иска да възпее подвига на хайдутина-закрилник на поробения народ, да вьзпее бьлгарската майка раждала юначни синове.
Чавдар войвода бил смел защитник на сиромасите и страшен за турците, а славата му се разнасяла по цялата земя.
Той израстнал в семейство на хайдутин и от малък искал да бьде с татко си и дружината. Но майка му го пратила ратай-на чужд хляб да се научи. Той понасял тежко униженията на вуйчо си и отправил упрек към нея. Чавдар се измъчвал не от работата, а от господарското отношение на вуйчо си:

....”Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е ,майко казвам ти
не ща при него да седя”....

Чавдар много обичал майка си и скьрбял, че тя ще остане сама, но в сьщото време се радвал, че ще отиде в Балкана при татко си:

....”Рипна ми Чавдар от радост,
че при татка си ще иде,
страшни хайдути да види
на хайдушкото сборище”....

С поемата „Хайдути” Христо Ботев отправил послание към следващите поколения, да се борят за щастието и свободата на своя народ.

ХРИСТО БОТЕВ - „ХАДЖИ ДИМИТЪР”

Поемата „Хаджи Димитър” е творба, в която конкретността на българско именно назоваване скрива космическото бездъние на лично твор¬ческото и колективно митологичното съзнание. Праисторическата древна болка на човешка¬та душа пред вечната безкрайна и безначална проекция на инобитието ражда конкретния вик на Ботевото желание за възкресение:
Жив е, той, жив е!
Сегашният миг на пророческо заклинание-повторение актуализира при всеки досег с Ботевия стих универсалната поривност на човешкото съзнание да преодолее мимолетността на тлен¬ното си битие. Сегашният миг на мисловен проблясък е вече безкраен полет към вселенските дълбини на един космически разум и съзнание, които в чисто български, национален аспект имат измеренията на митологично-баладичното и героично-съдбовното.
Викът на болка: „Жив е, той, жив е!”, е вик на ужас от смъртта, от нейното вездесъщо трансцедентно битие в съзнанието на човека. Човеш¬кият глас е връзката между реално и имагинерно. Дистанцията между лично, „А3”-ово съзнание и реално колективно битуване в мита на българс¬кото съзнание Ботев очертава чрез условното легендарно извисяване на третоличната бези¬менна форма „той” във фолклорно-песенното пространство на героизъм и смърт- „там”, кон¬кретизирано от родните материални обеми на българския национален символ - Балкана.
Само в един стих: „Жив е, той, жив е! Там на Балкана”, Ботев разкъсва естествената хронологическа верига във времето и в човешкото съз¬нание нахлуват прадревни гласове, сякаш дош¬ли от отвъдното, за да напомнят за качеството на българина, завинаги съхранено в предадена¬та легенда и песен:
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана.
Дълбоки и здрави са корените на приемстве¬ност и унаследени традиции в българската народопсихология. Анафората: „...юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка”, е доказателство за естествен преход между ле¬гендарно минало и трагично-героично настояще, в което безбрежният бяг на времето разрушава битовите реални на българската национална екзистенция: „очи тъмнеят, глава се люшка”, по¬тапяйки колективния национален „АЗ” - леген¬дарно извисен до третоличното „той” - в кос¬мическата художествена дълбина на вечното баладно безсмъртие: „очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла Вселена!” Българският национален жертвеник е осветен от Ботевото проклятие за вечна национална саможертвеност като личен избор: „В редовете на борбата да си найда и аз гробът!” („Моята молитва”)
Сякаш събраната от дълбините на отвъдното юначност на отминали поколения в митичния об¬раз на юнака разчита в родната българска висина трагичните знаци на съдбовното настояще. В небитието изтича нишката на български наци¬онален живот. Мигът спира.
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Между родната висина на духа и тъмната неизбродна глъбина на българската земя, жертвено съхранила спомена за легендарния чутовен юнак, застава песента - гласът на българското трагич¬но настояще:
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни!...
В човешкия глас, в дълбината на неговата бол¬ка и тъга се срещат поколенията. Нахлуват свет¬лините на помръкнали човешки желания, на угас¬нала, несбъдната национална мечта. Трагичният пламък на неугасимо народно страдание гради светлината на постоянен символ в българската народно-песенна традиция - „слънцето”.
Ботев променя знаците на националната сим¬волика. Живителната струя на небесното свети¬ло потъва в черната тъмна сянка на безсмисле¬ната национална саможертвеност. И сякаш ед¬на мъртва, застинала светлина залива съзнани¬ето на българина, предричайки вечна робска участ и трагично национално настояще:
...Грей и ти, слънце, в тази робска земя!...
Липсата на перспектива е в поетичната прокоба за юначната смърт:
...Ще да загине и тоя юнак...
Ботев променя традицията. Протяжният плач на погребалната песен, леещ се от векове като национална прокоба над българската земя, е за¬менен с нова, баладна трактовка на героичния мит:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...
Безименната извисена героика на третолич¬ното „той” защитава реалната жертвеност на ко¬лективния национален „АЗ” в мига на личен из¬бор, когато свободата на духа устремява погле¬да на предците ни към високата небесна вие на национална саможертвеност. Това е мигът, в който националното величие на саможертвата слива вечните стихии на земя и небе, за да изп¬лете благодарствения песенен благослов на звяр и природа: „... него жалеят земя и небо, звяр и природа...” Изконно-българското - като небесна вис и земна твърд- гради олтара на националното без¬смъртие: „и певци песни за него пеят”.
Песента на родните български стихии - земя, небе, звяр и природа - е новият жречески ри¬туал, който не оплаква, а езически извисява тленното до баладната висина на героичното безсмъртие.
Ботев променя и символиката на цветовете. Денят - дневната светлина - стават израз на духовно-баладичното, което търси материализация в психологическото равновесие между материално-земното и духовно-жертвеното като овладяна природна стихия. Изживяната болка посте¬пенно преминава в стилизирания възторг-преклонение пред националния жертвеник. Нахлува веч¬ната светлина на безсмъртието и знаците на пра-езическата тотемна сила на почит и величие - орлицата, вълкът и соколът, очертават двуполюс¬ния вертикален модел на национално безсмър¬тие: „Свобода или смърт! ”
Реално пространство за българската свобода се оказва трагично отчуждената родна земя - жестока и страшна като хищник в своето изкон¬но, природно-стихийно отмъщение. Далечният тотемен знак на вълка символизира тези раз¬войни, народокултурологични процеси в Ботевата метафорика.
Смъртта и свързаните с нея тотемни символи на духовната небесна вие - орлицата и соколът, се оказват много по-естествена среда за худо¬жествена изява на героична, юначна саможерт¬веност. Статиката в полето на двете царствени птици доказва спирането на мига, в който наци¬оналната духовност - женското начало - орли¬цата, преодолявайки трагическото отчуждение на родната земя, достига до високото баладично пространство на героика и красива жертвена смърт, когато човек и символ се сливат. Тога¬ва символ и тотем - юнак и сокол - стават на¬ционален символен знак на реално безсмъртие:
Денем му сянка пази орлица
и Вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Сякаш родовият корен, като пророчески то¬темен знак на жрицата - майка (орлицата) е за¬бит дълбоко в инобитието на духовната небесна вие. Историческата нишка на съдбата минава през кървавия делник на страшния национален избор, в който човек за човека е вълк, а родна¬та земя - отчуждена и страшна в хищната болка на страданието - ражда високата духовна про¬екция на подвига и саможертвата, за да може духът български да извърви отново пътя на де¬дите и незнайният чутовен юнак да се побрати¬ми със сокола - царственият тотемен знак на праотците, оживял в Ботевото баладично прос¬транство на оцеляла и възкръснала саможертва. Вертикалният митологичен разрез на духовно-баладичното: ОРЛИЦА ВЪЛК СОКОЛ - разкрива страшната инобитийна картина на спрялото време, в което вечното движение на болката разлива границите между минало, нас¬тояще и бъдеще.
Безначалието и безкрая в психокосмоса на чо¬вешката душа Ботев обективира чрез природни¬те усети на една древна национална душевност:
месец изгрее...
звезди обсипят...
гора зашуми...
вятър повее.

В подсъзнанието на българския дух, като веч¬но жива, съхранена болка, изгрява надеждата -„месец изгрее”. Родната духовна висина се из¬пълва с тайните красиви помисли, озарени от вътрешната светлина на духовния порив, на меч¬тата: „звезди обсипят сводът небесен”, понесе¬ни като обещание в приглушения поетичен на¬пев на легендата и мита.
Древното инобитие на родовия дух оживява в странното затишие на природните стихии в мига, предвещаващ буря. Отново времето спира. Епо¬хите и поколенията сменят местата си. Странна древна тишина настъпва в психокосмоса на бъл¬гарската душевност. И тогава гласовете от древ¬ната българска старина оживяват, запяват в оду¬хотворената природна стихия на родното: „гора зашуми... ”
Вятърът понася песента нагоре към висинето, към Балкана - Ботевият смисъл на национална жертвеност - като песенен жертвен зов на ре¬алната човешка болка, достигнала прага на веч¬ното като безкрайно космическо измерение на безсмъртието:
гора зашуми, вятър повее
Балканът пее хайдушка песен!
Последен зов, последен вик на душата преди тя да полети в безкрайната тишина на национал¬ното духовно инобитие.
Бяла самодивска нишка свързва реално и има¬гинерно в красивия свят на Ботевите песенни визии. Материалните обеми на родното изчез¬ват. Съзнанието гасне, но в безмълвното безплътие на инобитието идва ритуалната песенна раздяла с живота. Звуците на родното се изпъл¬ват със светло духовно безмълвие. Песента е материализирана не в тон, не в глас, а чрез цвят. Бялото безплътие на самодивата и зелената жиз¬неност на българската земя изплитат инобитийната същност на песента, с която юнакът, пред прага на вечното, обръща последен про¬щален взор към родното: „И самодиви в бяла пременяна, чудни, прекрасни, песен поемнат, -тихо нагазят трева зелена и при юнакът дойдат, та седнат.” Смъртта, като нечакана годеница обгръща съз¬нанието на героя. Студената тръпка на страха от срещата с отвъдното присъства чрез фолклорната естетизация на постоянни песенни метафори: „вода сту¬дена”. Това е все още живата тръпка на болката, която води юнака на среща с безсмъртието, ко¬гато човекът избира смъртта и се венчава зави¬наги с духа на българската земя:
...и той я гледа - мила, засмена!
Светлина облива прокълнатата душа на героя. Той се е докоснал до вечното. Извисил е духа си до безсмъртно-жертвеното. Остават знаците на реално-трагичното - Балкана и красивата като легенда юначна смърт.
Ботев ни завещава болката чрез светлината на саможертвата:
... юнакът лежи,
кръвта му тече,
... и слънцето пак пече ли - пече!
Символите на национална жертвеност изграж¬дат нова наследствена традиция в духа на бълга¬рина красивата героична среща със смъртта, като нова наследствена традиция за поколенията след Ботев, става във високото баладично пространс¬тво на националния жертвеник - Балкана, където звучи неистовото Ботево:
Жив е, той, жив е!

Смърт и безсмъртие в поезията на Ботев

В ботевите стихотоворения “На прощаване в 1868г.” “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски” най-ясно може да се отчете мотивите за смъртта и безсмъртието. Тези стихотворения са израз на преодоляването на “естествената” ограниченост на човека – смъртта, както и като изказ на смисъла на това преживяване, тоест – обезсмъртяването.
Превъзмогването на смъртта Ботев получава, чрез запазване на смисъла на “смъртта юнашка” в незаличими следи, каквато е и един човешки живот, отдаден на Отечеството. Въпреки това, всяко едно от стихотворението носи нов смисъл на саможертвата и ни разкрива различна гледна точка от мирогледа на лирическия герой.
От една страна в “Хаджи Димитър”, юнакът е представен като митичен образ, наред със самодивите, Балкана и гората. В това стихотворение, самата смърт е израз на безсмъртие, смъртта е невъзможност и е представена като амбивалентно цяло с живота. Ботев приобщаването лирическия герой към понятията, които са залегнали в съзнанието на хората като вечни:

“И самодиви в бели премена”
“...гора зашуми, вятър повее –
Балканът пее хайдушка песен.”

По този начин се постига овековечаването на геройската постъпка и поставя юнака в съзнанието на българите, като по този начин го обезсмъртява. Самата смърт като нещо физическо и обозримо, се превръща във вечен живот в съзнанието на цял един народ. “Хаджи Димитър” е стихотворение, което “вярва” в постигането на свободата, смисъла на саможертвата и безсмъртието на героичността.
В “Обесването на Васил Левски” визията за смъртта е тотален крах, пълна безпомощност и безнадеждност. В по-общ план тя може да бъде разгледана и като абсолютно отсъствие и лишаване на света от памет. Цялата тази представа се изгражда в читателите, чрез символи:

“Гарванът грачи грозно, зловещо”

Присъствието на гарвана през цялото развитие на творбата е основния мотив, който изгражда идея за пустота. В народното мислене птицата е символ на злото и на смъртта. Тя се асоциира и с определенията: “проклета”, “черна” и “грозно”. Картината се подсилва и от глаголите “грачи”, “вият”, “плачат”, “пищят”. Въпреки наличието на толкова много глаголи, картината която Ботев рисува си остава стационарна, което подсилва чувството за подтиснатост. За разлика от другите две стихотворения, тук смъртта не е нещо желано, мечтано. Тя е неизбежната реалност пред, която дори и природата е безсилна.
Ако проследим развитието на сюжета в “На прощаване в 1868г.”, откриваме доста по-различна представа за смъртта. Смъртта като израз на свободата. Именно в тази творба заветните думи “Свобода или смърт!” са трансформирани в “Свобода и смърт юнашка”. Свободата като цел и мечта за всеки един революционер е свързана със смъртта – неизбежна реалност, щастлив завършек на един живот. Тук безсмъртието е реализирано в щастливото завръщане в “бащиното огнище”. За лирическия герой е ясно че тази картина е почти невъзможна, затова я рисува последна. Нейното значение е символична. Завръщане, чрез разказите за героичната смърт:

“послушай ... как съм загинал,
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружината ...”

Чрез своята поезия Ботев разкрива нови представи за смъртта, героизма и безсмъртието, като идеали които да следваме и като награда която да очакваме. Стихотворенията задават нови нравствени и морални норми, които бъдещите поколения да следват, за да продължат делата и да станат част от героичността на своите предшественици.



Амбивалентност – 1) съществуване на взаимно изключващи се, противоположни чувства или мисли за един и същ обект. 2) Двойнственост, двузначност, противоречивост.

“Борба” Христо Ботев

Стихотворението “Борба” на Христо Ботев издава неговото вечно търсене на политическа свобода и независимост, едно непрестанно осмисляне на морала на българското общество и ценностна система. В произведението отново откриваме темата за народната свобода, а също така пред нас изникава светът, такъв какъвто го вижда Ботев-ценностно разделен, на ръба на моралният опадък. Лирическият герой в “Борба” се явява като романтична натура, съприживяваща трагедията на българите, но и дистанцирана от псевдо морала на тогавашното общество. Лирическият говрител се стреми да внуши на българина патриотизъм и борбеност, да му помогне да почувства и осъзнае илюзорното в ценностите.
В Ботевата творба ясно се разграничават идеологията, начинът на мислене и самосъзнание на лирическия герой и робското общество. Авторът не случайно поставя заглавието “Борба” за своето стихотворение. Лирическия говорител смело се противопоставя на злото, изправя се на борба срещу робското самосъзнание и неморалните взаимоотношения между хората и нравствената промяна и човешкото съществуване в робския свят. Остра критика бичува са обикновените хора, които “свестните у нас смятат за луди”, църквата и “дивак учител”, кланещи се “ на обществен тоя мъчител”, предал Бога и вярата си с измамни молитви и клетви.
“Борба” е не само изблик на авторовото възмущение към това което се случва в художественото време и пространство, в човешкия свят, но и огледало на света, в което се отразяват творците и крепителите на злото. Те са предсатвени като жалки псевдогерои, несмеещи да се противопоставят на робската участ, готови да търпят унижение, болка, страдание, да чаката Божията помощ, но не и да защитят свободата си, било то и с цената на живота си. Лирическият говрител измъчван от “спомени тежки”, лишен от любов, вяра и надежда, отрича дори изконните християнски ценности. Той нарича “свещена глупост” една от най-важните идеи залегнали в християнството-почитането на царя и страхът от Бога. Но лирическият герой достига до още по-големи крайности катоне се поколебава да критикува и еврейският владетел Соломон, наричайки го ‘”тиран развратен”, като по този начин свързва неговото име с една от най-реакционните максими на християнството. Огромно емоционално напрежение изпълва писателят, дълбоко възмутен от онази част от българската интелегенция, която отрича бунта и революцията, поддържала робските принципипи на християнския морал. Очевидна е авторовата позиция и ярко социалните му идеи, повлияни от бурното време на прижката комуна. Именно под влиянието на парижките комунари срещаме изразът “Хляб и свинец”, често срещан в революционната литература, която Ботев е чел.
В края на стихотворението се осеща вяра и оптимизъм за по добри дни, появява се малка искрица светлина в дъното на тунела на робството, подсказваща за края на това “зло безконечно”. Все по-силно се утвърждава и идеята за въоражена борба. Цената на победата не е важна, щом от нея зависи народната свобода.
Прочитайки Ботевото стихотворение “Борба” не мога да не остана съпричастен към идеите на автора. Аз смятам, че всеки, който се смята за истински българин не би се поколебал да последва идеята за въоражена борба и революция, залегнала в творбата. Човек не трябва да бъде егоист, търсещ собственото си спасение, а смело защитаващ свободата и правата си българин! И въпреки, че и до днес съвестните са смятани за луди у нас, вярвам че все още има хора, за които родината значи нещо и не биха се поколебали да я защитят!
Вечната борба между доброто и злото и вярата, че доброто винаги побеждава са основни напарвления в нравственоро развитие на човечеството. Ботев не изменя на този път, той никога не се е страхувал да изрзява своята социална позиция, която пренася и в творчестовто си. “Борба” се превръща в произведение, което отазява не просто робската действителност, а цялостен анализ на нравственото измерение на човешкото съществуване и силното желание на автора за въоражена борба срещу тиранина и извоюване на народната свобода.

Смърт и безсмъртие в “Хаджи Димитър” на Христо Ботев

Всеки народ има свои велики личности и гениални натури, както в историята си, така и в изкуството, и в литературата. В историческото развитие на българската литература със златни букви е написано името на гениалния поет и пламенен революционер Христо Ботев. Принуден от най – ранната си младост да живее далеч от родина, дом и семейство, той вкусва горчивия залък на скиталческия живот и тежката участ на чужденеца, и това още повече засилва вродената му любов към народ и родина.
Всички чувства, които са вълнували чувствителната му душа, са изпяти в неговите стихотворения.
Най – възвишен и логически завършен е образът на бореца за свобода в баладата “Хаджи Димитър”. Цялата творба е пронизана от една единствена идея – идеята за безсмъртието на този който е паднал в бой да защити своята родна страна. Тя се внушава още от първата фраза на произведението – “Жив е той, жив е!”.
Това че героят е представен как лежи “Там на балкана...” е израз който го поставя близо до безсмъртните боговете на Олимп, толкова близо до бог.
В тази творба героят е представен в момент на физическо страдание, смъртно ранен след активно участие в битката с враговете на народа.
Макар и смъртно ранен борецът е представен като “юнак във младост и в сила мъжка”.
Празната, захвърлена пушка и счупената на две сабя говорят за жестоката и неравна битка за свобода или смърт юнашка. От устата на умиращия въстаник се изтръгва проклятие, отправено към съдбата, която толкова рано го отстранява от борбата.
В пълна хармония със състоянието на лирическия герой е и състоянието на природата – “слънцето спряно сърдито пече”, а с изтичането на последните капки кръв, жътварската песен става все по – тъжна и горестна. И в сърцето на поета се надига вълна от мъка и печал, “ще да загине и тоя юнак”, но това е само за миг (“но спри сърце...”), защото той е твърдо убеден, че физическата смърт е пътят към вечното безсмъртие.
“Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...”
За да изрази всенародното признание и всеобщото преклонение пред подвига на героя, Ботев въвежда баладични елементи – орлицата и хищния вълк кротко са притихнали до тялото на умиращия герой, а побратимяването със сокола е израз на неговата изключителна смелост (“над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за юнак грижи.”).
Поетът дори е включил и митични самодиви, които да облекчат страданието и болките на героя в предсмъртния му миг.
И тук юнакът изпъква със своята висока нравственост – в последните минути от живота си той не жали за погубената си младост и ранната си смърт, а иска да разбере съдбата на своите другари по оръжие:
“Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?”
Пред такава самоотверженост всяко живо същество занемява в благоговейно преклонение, дори Балканът запява хайдушка песен.
Обобщавайки характерните черти на бореца за свобода и проследявайки силата на народното признание и почит, Христо Ботев въодушевено възкликва:
“Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира!”
Тези вдъхновени слова на гениалния български поет и пламенен революционер са придобии класическо значение и се нареждат между най – великите мисли, изказвани в историята на човечеството. Те са били и ще бъдат мощно оръжие и ярък факел за всички народи, борещи се за свобода и правда.

Любов и дълг в “До моето първо либе”

Една приятна изненада очаква всеки, който разгърне страниците на сборника “Антология на световната любовна лирика”, защото там, сред най-добрите образци на този жанр, е Ботевото стихотворение “До моето първо либе”. Тази дълбоко изстрадана мъжествена любовна изповед разкрива човешките пориви и мечти за осмислен и пълноценно изживян живот, дори и кратък. Драматичната душевна борба, родена от едно силно първично чувство, се превръща в катарзис(духовно пречистване) за една силна личност, която изживява любовта в двете й най- висши измерения – към жената и към отечеството.
Проблемът дълг-любов е разрешен типично по ботевски: любовта трябва да служи на дълга, любимата да бъде духовна опора за бунтовника. Водещ е мотивът за раздялата, но не просто раздяла с девойката, а раздяла с определен начин на човешко съществуване в социалното пространство, избор на път, който води към себепознанието и себеосъществяването. Но твърде опростено е тълкуването на творбата единствено като отричане на лирическия герой от личното щастие в името на идеала за свобода на родината. Стихотворението има много по-дълбок философски подтекст.
Либето е “емоционалната топлина, без която няма истинско завръщане, страдащо очакване, което възмездява всички изпитания” (Валери Стефанов). Лирическият герой призовава във въображението си образа на любимата девойка, защото чрез любовното чувство той е открил една друга истина за живота, достигнал е до прозрението, че любовта не може да се осъществи без свободата. Самата любов е осъзната като лична свобода. Чувствата, които се борят в душата на лирическия човек са силни и благородни. Сякаш чуваме мъжествените стихове на Петьофи:
Любов и свобода
аз искам на земята.
За любовта
живота си ще дам,
за свободата
ще дам и любовта.
Известно е, че поводът за написването на стихотворението е интимно-биографичен, свързан с копнежа по роден дом и човешко щастие, в една потискаща атмосфера на емигрантския живот в Румъния. Духовният образ на лирическия герой се очертава в плана- на миналото и на настоящето, разкрити чрез контраст между мисъл, идея и чувство. Монологът-изповед е задъхан, изпъстрен с въпроси, възклицания, обръщения, които изразяват драматизма на преживяването.
Героят се вглежда в миналото, където интимната любов осмисля живота му. Изживяването на любовното чувство е естествена природна даденост за всяко живо същество и висша форма на реализация на душевността. В младостта си лирическият аз се отдава изцяло на любовната сладост. Песента на девойката с “глас чуден”, кара момъка да слуша до изнемога любовните слова, да се възхищава от хубостта й, да копнее за усмивка, “за поглед мил и за въздишка”, в които се побира целият му човешки свят, с копнежите и идеалите. За да я има до себе си, за да бъде безкрайна насладата от любовта, той е готов на всякаква жертва: “роб бях тогаз-вериги влачех”. Силата на завладялото го чувство граничи с откъсване от реалната действителност: “безумен аз светът презирах”. В съзнанието на героя миналото е изживяно в духа на традиционната представа за любовта, в идилично-сантиментален план. Силен и драматичен е контрастът между миналите чувства и настоящите вълнения. Спомените за миналото са болезнени в настоящето. Един мъчителен въпрос не му дава покой – как да примири поривите с идеалите, как да разреши сложната дилема любов-дълг, живот-смърт. Каква душевна сила трябва да притежава човек, за да се отрече не само от миналото, но и от спомените за съкровените мигове? Едно ново усещане за историческия ход на времето дава на бунтовника тази сила. Изключителна прозорливост и духовна извисеност над ежедневно – битовото характеризират личността на младия човек и го довеждат до съдбовното решение на самоотричането. Повелителните форми “остави”, “забрави”, изразяват силни душевни терзания, истинска вътрешна борба. Прозрението за историческите повели на епохата прави лирическия герой безпощаден и към себе си и към любимата. Глаголите в мин.св.време “погазил”, “намразил”, разкриват трагичния конфликт със собственото аз. Този конфликт се разразява като опустошителна стихия в душата му, наранява я, причинява й страдания. Той чувства младостта си погубена-“младост не помня” и още по-болезнено- “пък и да я помня не ровя”. Отново героят се връща към познатия от “Майце си” мотив за наранената младост, която не може да бъде изживяна щастливо в условията на робската неволя. За него младостта е не само период от живота на човека, но и време за духовно съзряване на личността. Аз-ът е категоричен, че не може да остане роб на чувствата си, защото е разбрал горчивата истина-веригите на любовта ограничават духовната свобода на човека. Дълбоко философско е прозрението, че човек може да бъде истински щастлив в любовта само ако е реализирал личната си свобода. Отричането на миналото е искрено, макар да е съпроводено с душевна драма. Чувствата, които разтърсват вътрешния мир на революционера се разкриват чрез възходяща градация. Движението им е удивително динамично - “в тез гърди веч любов не грее, ..скръб дълбока владее”.
Естествено възниква въпросът наистина ли любовта вече не е нужна на лирическия човек, щом в сърцето му е родена омраза към нейните тежки окови. Доминира другото лице на любовното чувство – страстната омраза, която руши жертвената любов- спомен и блян по щастието. Желанието да заличи миналото и спомените, съвсем не означава, че сърцето е “изстинало” към девойката, “към първо либе”. Той е категоричен, че ПРЕДИШНАТА любов СЕГА е ненужна, невъзможна. СЕГА не е достатъчна само обич, а повече от всякога е необходимо разбиране, духовна съпричастност към голямото, великото дело за народно освобождение. Така отношението на героя към любимата се разкрива в два плана: традиционно-личен и романтично-героичен. Конфликтът между тях е в резултат от необикновените, надхвърлящи рамките на времето, идеали на поета.
На фона на драматичните преживявания, свързани с миналото, ярко контрастира настоящето: “всичко е с рани покрито/ и сърце зло в злоба обвито”. В обобщителното местоимение “всичко” е скрит дълбок трагизъм за едно осъзнато болезнено душевно състояние. (“Злобата” е специфично Ботево название на съществуването без любов).
Лирическият герой чува друг глас – силен, могъщ, неустоим. Той властно зове юнака да изпълни свещения си дълг. Страданията на сиромасите пораждат нови чувства на болка и гняв. Тежка е народната участ в робското време: “брат брата продава”, “плаче сирота вдовица”, “теглят без дом дечица”. Запявайки песента за сирота вдовица, либето ще се обърне и към истината за себе си, ще се раздели със сладките илюзии на думите “отровни”, ще прозре истинската си участ и обреченост. А гората, майка закрилница за юнаците, пее хайдушки песни и наред с тях реди “песни за нови теглила”. Въображението на поета одухотворява гората, която винаги в народните представи съпреживява участта на българина. Емоционалното състояние на героя преминава от гневен упрек, през мъжествени слова до молитвено-нежни думи и отново повелителното “запей” , изведено в позицията на анафора( повторение в началото на стиха). Ако запее “на жалост” девойката сама ще се вгледа в бездната на човешкото страдание и болка. Тонът става все по-драматичен, експресивен. Трепетно очакване обзема “сърце ранено”. С последен повик бунтовникът се обръща към любимата, подтиква я да вземе категоричното решение и тя: “Запей или млъкни, махни се!”. За сетен път лирическият човек изразява нежността си към любимата с интимните народнопесенни обръщения “изгоро”, “девойко”.
Могъщият порив към свободата дава простор на мисълта и тя лети към картината на битката. Нещо величествено и недостижимо има в образа на пробудената от робски сън земя, която “гърми и тътне”. Време и пространство, реалност и фантазия се сливат в една гигантска природна стихия – страшна, величествена и тържествена едновременно. Сърцето на юнака “веч трепти – ще хвръкне”. За първи път в творбата се появява и бъдеще време, което засилва емоционалното въздействие. Така характерното за Ботевото творчество “смесване на глаголните времена” тук властва с пълна сила. Минало, настояще и бъдеще се свързват с една прастара митична символика, отглас от героическия епос. Величавият образ на битката е представен чрез метафора, която синтезира богата звукова и зрителна представа.
Там…там буря кърши клонове,
а сабя ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец …
На тази величествена гледка лирическият герой не може да устои. В духа на народната песен се появява мотивът за смъртта-сватба, за героичната саможертва. В Ботевата поезия смъртта на бореца за свобода е винаги красива. Така се подчертава нейният патриотичен и исторически смисъл: “смъртта й там мила усмивка, /а хладен гроб – сладка почивка!” Мотивът за “милата усмивка” зазвучава в нов емоционален контекст – венчаването за либето-смърт. Смъртта в битка е върховен израз на изпълнен дълг към отечеството. В нейния опоетизиран образ е заложен мотивът за духовното безсмъртие на героя. Четирикратното повторение на наречието “там” внушава представата за един желан от лирическия герой свят. В този свят личните пориви са приглушени от песента на гората. Песента има особена роля в Ботевото творчество. Тя е гласът на истината, на страданието, на борбата, на безсмъртието. Тъжна или героично-бунтовна, любовна или съпроводена с “кървава напивка” песента е връзката между живота и смъртта. Лирическият герой копнее за тази кървава наздравица, пред която “немее” обикновената любовна страст.
Драмата на лирическия герой е колкото лична, толкова и национална, и общочовешка. В мрачните векове на робството достойният човек е жертвал най-съкровеното и светло човешко чувство – любовта пред олтара на отечеството. “До моето първо либе” е психологически вглъбена лирическа изповед с дълбок философски подтекст, защото поставя големите и вечни проблеми за любовта и патриотичния дълг, за смисъла на човешкия живот, за смъртта и безсмъртието.