Образът на Лазар в “Железния светилник” на Димитър Талев

Близкият приятел на Д. Талев, другото голямо име в българската историческа проза – Емилиян Станев нарича Д. Талев “последния възрожденец” – заради дълбоката и непосредствена връзка на вътрешния живот на Талев с битието на народа и родината. Самият Димитър Талев споделя, че народът и родината са “два живи образа”, които човек носи в съзнанието си, в кръвта си”, че единението с живота и съдбата на народа и родината е извор на творчеството му, превръща по неговите думи природната му дарба в “жива сила”. “Станах писател – казва той, защото чувствах нужда да разкажа нещо за Македония”. Същевременно той вярва, че писателят трябва да проникне в “дълбините на човешката душа”. Талантът му се разгръща особено мощно в досега с драмите на силни духом хора, предани на дълга и – нравствен и патриотичен.
Синът на Глаушеви, чиято съдба ще въплъти българското в неговите надлични и извънбитови форми, е Лазар, водачът на българите в Преспа, техен учител и възпитател. Ако миналото е “като сказка от далечно, тъмно време”, то настоящето придобива конкретност в идеята за новата църква, определена от Лазар като “общ народен дом”. Оня порядък, който цари в семейно – личните отношения, Лазар сякаш пренася и върху обществените отношения и те стават в основата си национални. Битовият живот почти не му е познат и не му е интересен. Там, в дома си, в дюкяна на баща си, Лазар сякаш не е на мястото си, дори е безпомощен. Още като юноша той започна да се подготвя за народополезна дейност, бавно узрява за собственото си предназначение – отначало се готви за духовник, след това за учител, докато накрая стига до решението – “Аз искам да бъда учител на целия народ!”.
Заедно с градежа на новата църква започва и пробуждането на преспанци в онези тъмни времена. Духовни водач като Климент Бенков посяват нетърпимостта към духовното робство. Особено важен за “Железния светилник” е проблемът за словото. Могъщото му въздействие многократно се доказва в изобразената художествена реалност. Първите семена на недоволството в душата на бъдещия борец Лазар Глаушев посява словото на неизвестния рилски монах за потеклото на българите. След посещението на монаха домът на Глаушеви нарушава покоя си и започва нов живот. “Рилският монах ходеше из Преспа като из разорана нива.И където минеше, след него се надигаше тих, неясен шепот ту в уплаха, ту в радостна тревога.”
Самият Лазар ще се появи по – късно ще се появи за пръв път като обществено ангажирана личност чрез словото – когато чете пред наместника в училището, а после – вече завърнал се от Охрид – той говори в старата църква и неговото огнено слово е сигнал за започване на строежа на новата църква и духовно неподчинение спрямо фанариотите. Много пъти още Лазар ще влиза в съприкосновение с останалите посредством реч и проповед, което в най – голяма степен съответства на ролята му на водач на масите. В този смисъл Лазар изпълнява ролята на герой, изразител на определени обективни тенденции, илюстрира нуждата на времето – борбата на българския народ за църковна независимост, за българско училище, за осъзнаване на българската му принадлежност.
В бунта на героите срещу традиционните норми – нравствени и социални – се ражда и укрепва съзнанието им за общност и саможертва, раждат се еднопосочните им духовни търсения. Възрожденското пробуждане, общественото осъзнаване на народа, са съпътствани от разцвета на индивидуалността, от подема на индивидуалната духовност. Любовта като основен белег на разкрепостената ренесансова човечност бележи духовното самоосъзнаване на индивида. Докато чувството за дълг а не любовта обединява задружното семейство на Стоян и Султана, то децата им копнеят и се борят за любовното щастие. Буйната и непокорна Катерина е готова да умре, но не и да се откаже от любовта си. В прекомерния си стремеж към щастие тя престъпва допустимите граници на родовия морал и сама предрешава трагичния си край.
Докато за Катерина любовта е неосъзнат девически порив, при Лазар се превръща в социално – психологическа драма. Лазар се оказва раздвоен между чувство и дълг – сърцето му го влече към красивата дъщеря на богатия чорбаджия – и негов идеен враг – Аврам Немтур, но в пристъп на великодушие и съжаление към болната Божана – сестра на неговия приятел и съдружник Андрея Бенков, й дава дума да се ожени за нея. Противоречията между Аврам Немтур и Лазар в работата на общината и във връзка с църквата допълнително усложняват любовта между Ния и Лазар. Аврам Немтур е противоречив образ, водач на реакционното крило в общината. Но този суров и неприятен човек е прехвърлил цялата си пламенна любов към рано починалата си съпруга върху красивата си дъщеря и е готов на всичко за нея. Узнал за чувствата на Ния, богатият търговец е готов да го направи свой зет. Конфликтът между Пазар и Немтур е неразрешим – младият не може да приеме предложението му, защото ще изневери на делото си, наранената гордост на чорбаджията не може да понесе отказа му. Така Немтур прекрачва от ненавистта към престъплението и организира заедно с владишкия наместник заговор за убийството на Лазар.
Романтичното у Д. Талев проличава в убеждението, че който следва вярно и непреклонно бащиния закон, не може да не бъде възнаграден за това, и обратно – оня, който се отклонява от него, ще бъде постигнат от възмездие. Нещастието на Аврам Немтур и преждевременната му смърт са възмездие за страшното му престъпление – опита за убийството на Лазар. В подобен смисъл може да се изтълкува и смъртта на Катерина. Щастливото свързване на Ния и Лазар в края на “Железния светилник” също е морална санкция за добродетелта. Трагично самотен след смъртта на Катерина остава и майстор Рафе Клинче, но за него страданието става път за духовно просветление, стимул за нови творчески търсения.
Всеки герой на “Железният светилник” разкрива драматичната среща на човека с времето. Сплитането на личностния с обществения живот представя в творбата началото на нов етап от битието на българина – края на историческото безпаметство и включването на народа в градежа на националната му история.

Димитър Талев - Образна система в железния светилник

Когато четем “Железният светилник” или някой друг роман от тетралогията на Димитър Талев, се потапяме в атмосферата на една от най-интересните епохи на Българската история - Възраждането. Интигуващо и със завидни майсторство писателят успява чрез живота на едно семейство македонски българи да представи не само техният бит но и борбите им срещу поробителите.
Превръщането на съвременния, според историческите мерки, роман в класика става именно тук - в отразяването на бита и характерите на личностите, създали най - великия момент в нашата история, когато поробеният народ се пробужда от тежкия робски унес и се осъзнава като нация с героично, но и робско минало, с перспективно ,но трудно постижимо бъдеще.
Тези личности са живи хора, с богат вътрешен мир и активна жизнена позиция. Проблемите, които ги вълнуват, са проблеми на цялата епоха - националното осъзнаване, пробуждането на народната свяст, изграждане на българско училище, борбата срешу гръкомани и родоотстъпници.

В центъра на романа застават съдбите на рода Глаушеви, на Аврам Немтур и дъшеря му, на семейство Бенкови - на целия град Преспа, типичен български градец от онази тежка, но благодатна епоха. Личностното и общественото се преплитат от безмълвната доскоро робска група излизат водачите, които повеждат народа си по нов път - пътя към свободата.
Почти връсници са Стоиан Глаушев, Аврам Немптур, Климент Бенков. На тях се пада и да очеттаят перспективата на идеологическите и морални борби в малкото общ. Климент Бенков живее малко - умира млад, но делото му е дело на първопроходец, на онзи, който приема тежкия кръст на началото. С кипяща енергия, той не може да се отдаде само на една дейност, но всичко, извършено от него, води към една цел - велика, непостижима от един човек за един живот. Първият значим проблем, който се заема да разреши, строежът на нова църква. Климент Бенков пръв изразява вярата в силите на народа. Тази вяра в близките по дух и разум го кара да обърне внимание и на училището. Отново поводът е уж незабележим, делничен. Владишкият намесни - хитър и умен грък - обхожда училищата в градчето, вижда младия и перспективен като личност Лазар и се опива да го примами в гръцкото училище. Веднага Климент Бенков с недобро предчувствие следи всяка стъпка на гърка в гратчето, отива при Стоян и Султана и оспява да ги убеди, че пътят пред Лазар е един - учение на български език и служба на народа.
Антипод на Климент Бенков е Аврам Немптур - също богат търговец, малко по-възрастен от него, човек, решил да отиде при равните нему - богатите гърци и да се откъсне от корена си, от рода. Него използва хитрият гръцки намесник, чрез него умело се меси в работите на съвета. Гордостта на Аврам е на път да отстъпи сам пред любовта на дъщеря му, но когато Лазар още по гордо отблъсква покана да стане зет в дома му, той го намразва и проявява истинската си същност - на завистлив, изпъленен с низки страсти, човек. Той е типичен представител на тези хора, които заради личните си неуспехи бързат да обвинят другите, да избягат - в случая дори от народа си, да търсят начини да унищожат опонента, слет като не могат да го победят.
Техен връсник е Стоян Глаушев - родоначалникът на голямото семейство. Беглец от село, той с труд и мъка намира мястото си в града. Твърдата ръка и здравият разум на жена му го водят напред, а той преодолява типичното мъжко чувство и приема върховенството й. Така Стоян става едновременно и глава на семейството пред хората, и основен изпълнител на вижданията на истинския водач - Султана. Той не е безмълвна притурка към жена си - яростно и твърдо да води сина си в гръцкото школо, с което я учудва, но и кара да се замисли и приеме правотата му.
Трима са и представителите на младото поколение - Лазар, брат му Кочо, Андрея - синът на Климент Бенков. Лазар става млад и красив мъж, здрав и силен от работата в бащината работилница, принципен и чист в отношенията си с хората. В личния си живот Лазар е различен от патриархално - битовото ежедневие на преспанци. Той иска да е влюбен в Божана, защото я съжалява, и успява да се убеди че е така. Не желае да приеме любовта на Ния като подаяние от баща и и отхвърля предложението му, което цели и унизяванто на опонента, и ликвидирането му като противник. Така Лазар побеждава себе си, а и убеждава околните, че при него идеал и действителност не се разминават.
Кочо не блести с интелектуални възможности, добре осъзнава това и приема като закономерно изпращането на малкия му брат на учение в големия град. Открит,трудолюбив, честен човек, той е уважаван от съгражданите си. Техен връстник е майстор Рафе Клинче- човек, посветил се на изкуството, вложил всичко от себе си в творбите си, търсещ все нови предизвикателства, отхвърлящ всички консервативни окови.
От едно поколене са трите приятелки Катерина, Божана, Ния. Те са свързани не само от спомените за детството, а и от любовта си към Лазар.Катерина се влюбва в неблагонадежния, според майка й, художник и е наказана от обшеството, чиято осъдителна роля е приела Султана. Трагичността на съдбата й е нейното оправдание, силата на любовта й-нейното щастие. Трагичен е краят на Божана. Болна от туберкулоза, девойката търси утешение в илюзията на любовта.
Силата на рода Глаушеви се ниси от Султана. Потомка на богат, но обеднял род, тя знае цената си и не желае да стане една от многото жени - домакини в Преспа. Султана гордо отхвърля брачните предложения на богат жених. Толкова по-странно е падането на избора и за бъдещ съпруг върху Стоян - простото селянче, дошло в града. Но Султана е видяла в него мъжа - трудолюбивият и скромен човек, който ще превъплати в действителност нейните планове за издигане на рода. Тя умее да оцени положението и да види бъдещето, но и допуска грешка в живота си - принася в жертва на предразсъдаците си Катерина. Сама омъжила се срещу неписаните закони на родовото общество, Султана не може да приеме такова “престъпление”.
Романът е разказ за живи, оригиналнни и едновременно с това типични за епохата личности. В съзнанието на читателя остават като исторически достоверни и ходожествено пълноценни литературни герои, плод на майсторството на своя създател големият български писател - Димитър Талев