Образът на Ирина „Тютюн”

Много драматичен е образът на Ирина.Тя е най-вълнуващото превъплащение на предишните Димови ероини – Елена Петрашева, Фаби Хорн. В нея са заложени черти, присъщи на българката- Йенственост, мекота на формите,благороден дух. Ирина има вроден вкус към красивото, към изящното.Това излъчват облеклото и, общуването и с хората. Не й е чуждо и милосърдието. И не не само като професионален дълг. Възпитана под зоркото патриархално око на Чакъра, тя не се отнася презрително към семеиството си, към наложение в него ред, макар да е еманципирана жена. Конфликтите между нея и Чакъра са неминуеми, но преди всичко като конфликт на поколенията – на вкусове, стандарти, стереотипи. И рина е човекс изтънчена, крехка чувствителност, която невинаги й позволява да защити себе си. Сам писателят неведнъж е споделял пристрастията си към този образ. Той е психологически най-трагичният, поради неорекъснатото цамонаблюдаване и самоанализиране на героинята. Като никой друг Ирина разбора драмата на хората около себе си , както и собствената си драма. Към края на романа тя се е оставила съдбата и случаят да управляват живота и. Изпарило се е дори желанието по женски да наказва, да възмездява заради наранената си лубов с цената на изневярата. Последният и волеви жест е решението да сложи край на живота си. Ирина ама произнася и сама изпълнява присъдата над себе си. Не само в красотата и, но и на в смъртта и има нещо антично, нещо от епичните жестове на древните, които са държали смъртта да бъде достоен завършек на живота.
Може би драмата на Ирина произтича от неспособността и да преодолее краха на илюзиите. Светският живот в столицата с неговите балове, разговори за изкуство, със спектаклите в театралните и оперни салони е само лукс, което малцина могат да си позволят. Тойе плод на ромнтична незащитена чувствителност, на сантимантално възпитано въображение, родено в моминската и стаичка от жадно погълнатите романи за страстни любови и пътешествия в екзотични страни. Тази розова накоза, която в наше време опиянява не само добродушните съпруги-домакини, но и неспокоините читателки на ученическа възраст, наистина е в състояние да възпалли нечие инфантилно въображение и да доведе до състояние на пароксзъм. Точно тогава пред Ирина се появява малдият Борис. Той наистина е различен от другите. Различна е и тя; проницателният поглед на бъдещият тютюнев магнат забелязва одухотворената и хубост. Но за разлика от нея не я взема за принцеса от приказките. Обяснението е просто – той чете други книги. Д. Димож се е постарал още в началотона романа да ни запознае с библиотечния фонд на двамата герои. Тази книжна срляда предизвиква удивлвнието у Ирина от интересите на Борис към такава съха материя, каквато е, да го кажен ма съвременен език, икономическата статика и прогностика, а у Борис – ироничната, високомерно разбираща усмивка на прагматика към книжните утописки на миминската възраст. И за да не бъдем съвсем сурови, нека припомним, че махленският провинциализъм на Ирините съученички не се съгласява дори с подобни увлчения. Така тоталната, лепкава миризма на тютюн намира своя сладникав опонент в лицето н апривдно главната героиня. Преживяла любовно разочарование, прозряла истината за моралната същност на Борис, Бимби, Зара, Фон Гайер, за фалшивия блясък на така нареченото висше общество. Ирина сякаш си самоотмъщава за илюзиите по борисморевски. Както впрочем и Борис на себе си с помоща на алкохола. Романтичният жест на самоубийството в края на романа като че ли остава единствено възможния начин Ирина да напусне абсурдната драма на досегашния си жъ=ивот в сянката на „Никотина” и да се потопи в отвъдния спомен за прекрасния принц, който ще я отведе в страната на щастието...

Образът на Борис Морев от романа "Тютюн" на Димитър Димов

В Тютюн е поставен проблемът за противопоставянето на парите и властта на бедността. Това най-ярко личи в образа на Борис Морев. Неговото превъплъщение, стремежът към утвърждаването му го погубват. Когато човек загуби връзката със своята същност, стане подвластен на материалното, на стремежа към богатство, същото е способно да го погуби и именно на това ставаме свидетели в „Тютюн”.

Борис още в началото на романа е представен като „усоен, неприветлив, саможив” младеж. Той е по-скоро дребен и слаб, което е свидетелство за бедния начин на живот, които води, с бледо лице и тъмни, „дълбоко поставени очи”, които гледат остро.

Борис има своя философия, зад която е застанал твърдо още в началото на творбата:

„Защото човек се чувства добре само там, където може да спечели пари.”

Тази негова философия е следствие от тежкото детство, от оскъдицата, от бедността. Тя е причината в душата му да се прокрадне надежда, към която той да се вкопчи и да отдаде всичко, за да я постигне, да се види от другата страна, сред тази класа, която е противопоставена на собственото му съществуване до момента, като в тази борба, още в началото на романа Борис е готов да пожертва всичко – негов основен идеал и принцип са парите, които подклаждат неговата упоритост и амбициозният, но и го водят към разпадането на собствената му ценностна система, морална личност и го превръщат в част от един грозен, неприветлив и отблъскващ свят.

Борис Морев, който не устоява на съблазните на живота, служи за основа на скрития упрек на Димитър Димов към неговата ценностна система. Той загърбва духовното, за да даде превес на материалното. При подобно отношение човек безвъзвратно губи своята душа и започва да се лута, търсейки пътя, който сам е загубил.

В „Тютюн” Димов акцентира на упадъка, на това, което обществото по принцип не приема и прави това с много психологизъм именно чрез образа на Борис Морев, който с наполеоновското си величие и с разгрома и гибелта си е носител на посланието на автора. Но дори човек като Борис търси света, към който първоначално принадлежи чрез Ирина – за него това е като оазис, спасение и дали без да съзнава или не, сам го унищожава, като потапя Ирина в този така чужд й и отровен свят.

Образът на Борис е поставен в един кипящ световъртеж, възникващ от три стихии – тютюна, богатството и властта. Те се превръщат във водещи философии, но и в пагубни сили. Съществена черта на образа е, че той остава докрай подвластен на своята устременост към нещо, което го погубва.

Чужд, изкуствен, но същевременно жесток и нечовечен е светът, в който живее Борис. Той е подвластен на „Никотиана” и подобно на работниците, в чиито дробове се просмуква отровата на тютюна и с това предизвиква тяхната смърт, така и в неговия живот се прокрадва сянката на безумния, самотен, студен и грозен свят, към който той така упорито и амбициозно се стреми, предопределяйки собствената си обреченост и гибел.

Светът на тютюна е изключително жесток – той дава пари и власт на избраниците си, но в замяна взема душите им, обрича ги на самота, на бездушие и безцелно съществуване. Именно това се случва в един момент и с Борис. Той не само не осъзнава своето падение, но и съумява единствено да се отдаде на алкохола, измъчван от своите кошмари да усеща страданието на своята самота и болезнената си необходимост от Ирина, особено вечер, когато неговото съзнание започва да търси изкуплението за всичко сторено, за причиненото и разрушителното в живота му, изпълнен с измами, подкупи, лъжи, но за сметка на това с богатство и власт – именно това, към което той се стреми в началото на романа и което се надява да го изведе от омразната бедност и грозотата на нищетата.

Образа на Борис се разкрива преди всичко именно чрез света, към който той се стреми, а в него няма място за чувства, те са безполезни. Именно за това Борис успява. Ако той бе чувствителен, нежен, ако бе съумял да отхвърли своя егоизъм, то не би постигнал своите успехи с Никотиана. Успех, който именно го отвежда до разпадането на неговата личност и до реализирането на гибелта, която настъпва в момента, когато този безмилостен, жесток свят го е ограбил до край, лишил го е от всичко човешко, изправил го е до стената на собственото му обезличаване като човек.

Образа на Борис Морев и образа на Ирина в романа “Тютюн” на Д. Димов

Героите на Димов живеят в суров свят, който унищожава идеалите , затваря в клетка мечтите и в замяна дава на хората миражи “празни надежди”. Лирическият герой на поета излиза от низините, стреми се към щастие, бори се в името на една идея и умира в името на общочовешкото щастие, на общочовешкото бъдеще, което никога не настъпва. Героите на Димов се стремят към личен успех, към лично доволство, към лична печалба, постигат ги и умират,разбрали , че цял живот са вървели към миражите, че сами нищо не са спечелили, а само изгубили надеждите, мечтите , романтиката.
Двата романа “Тютюн” са различни по художествено мислене. Първият роман е аналитично-психологическо изследване на човека, на личността, вторият носи всички черти на епическото мислене на 50-те год., на типичния обемист роман-епопея- с много герои, с групови портрети, с класово партиен анализ. И във втория вариант големият майстор е успял да изгради художествено-естетически и аналитично-психологически образи на героите, да изследва техните идеи, техните души, да проследи пътят им в обществото, да ги покаже на част от тълпата, от класата, а като личности - оригинални и запомнящи се.
Основни запомнящи се герои в романа са Борис и Ирина. Техният път, техните срещи и раздели са маркирали и централната линия на сюжета. Борис е млад, амбициозен провинциалист, знаещ какво иска, можещ да го постигне, успял да пресътвори идеите си в реалност. Този образ е исторически и психологически достоверен, художествено най- пълно изграден, убедителен и оригинален при цялата си типичност. Роден в бедно семейство , той не желае да избяга в нереалния свят на баща си – в света на ограничението и самозалъгването. Борис уважава майка си само поради факта, че му е майка. Той не обича никого наоколо си, защото умее само да мрази. Мрази малкия град, мрази хората му, мрази съдбата, мрази успелите,имащите, мрази нямащите. Борис живее с момента, да улови мига, да намери място за реализацията си, да рискува точно, премерено, убедително. Борис е “усоен , мрачен, саможив”, “би продал душата си на дявола, за да изплува над сганта”. Тази омраза към света не е превърнала героя в психопат, а е успяла да стабилизира един хладен, пресметлив ум, жесток характер (жертва и брат си в името на своя успех), силна воля, нечовешка липса на страсти ( преотстъпването на Ирина на фон Гайер, женитбата с Мария). Борис е дяволски красив, с бледо надменно лице, с остър, враждебен към околните поглед. Всъщност зад този демонски вид се крие един нещастен, страхлив, ограничен човек. Борис се бои от евентуален неуспех, бои се от чувствата си, бои се от самоналожената самота. Любовта му към Ирина е своеобразно бягство от себе си, от собствената си целенасоченост - нормалните човешки чувства нямат място в него, те са пречка към избрания от него път. Борис обича Ирина като спасително гнездо, като заслон от света и от фасадния Морев- самоуверения, знаещ и можещ тютюнопроизводител и специалист. Всъщност нещастието на Борис е в самоограничението. Той е човек с ярка липса на интелигентност не познава и не се интересува от културата изобщо, чете само специализирана литература, затваря се в света на тютюна, отблъсква всички опити на Ирина да разшири кръгозора му. “Никотина” го привлича не толкова с възможността да покаже уменията си, колкото с възможността именно там да покаже какво умее, да напредне да се издигне. Борис е преценил и слабостта на татко Пиер, и перспективата да завладее наивната, но романтична Мария, и шанса да покаже на себе си в силна фирма, опиращ се на изграденото преди него. Миражите пред него са много – да завладее света на тютюна, да се издигне в обществото, да получи това, което съдбата не му е дала. Колкото повече успява Борис, толкова повече тези миражи се превръщат в “празни надежди”. Защото за затворения свят на българското висше
Общество той си остава парвеню, пришълец, натрапник. Тютюневият свят е завладян в България, но се оказва, че той е само частица от световната система, че всесилният фабрикант е в подчинено положение към големите европейски акули. Богатството, което завоюва с труд и измама , не му носи удоволетворение - в стремежа си към върховете Борис е изгубил вкуса към разкоша, превърнал се е в част от голямата машина на тютюнопроизводството, автоматизирал е живота си.
В своя път нагоре Борис се превръща в типичен успяващ хищник. Той въвежда нови правила в бранша, правила, които носят печалба и прогрес, но смазват хората, унищожават искриците надежда в бедния им живот. Както характеризира Зара : “ той е същински демон, който не познава милост”, а Ирина го нарича “ страхливец и филистер”. Постигнал желаното, Борис разбира, че е изгубил всичко, за което е мечтал. Смъртта го заварва изгубил управлението над тютюневия свят, сам, без жена, без любов, без близки и роднини, разбрал, че миражите са непостижими, усетил, че животът му е минал напразно.
Красива е физически и Ирина, дъщерята простия градски стражар Чакъра. Тя живее в ограничено семейство, бедно поставило се извън обществото на градските несретници, но и далеч от богатите. Ирина е не само красива( “Духът и тялото й излъчват някаква топлота, която кара мъжете да забравят пороците й.”), но и умна начетена, романтична девойка. Тя се влюбва във филмовите герои, чет много, желае да завърши медицина и да помага на хората с уменията и добротата си. Този романтичен мираж Ирина не преследва дълго. Тя среща Борис и се влюбва в него, защото го вижда като целеустремена, реалистична личност на победител – такава каквато тя не е. Борис носи и друга привлекателност за младото момиче – той е дошлият при нея романтичен принц, знаещ и можещ млад човек. Ирина не обиква Динко – той е близък, познат, типичен за обстановката в градчето младеж, носи в себе си духа на беднящината и утопията. В София младото момиче живее затворено ( “романтично и саможиво”), като все повече се подава на влиянието на хайлайфа, на мечтата си да заживее като съвременна принцеса. Невъзможността да влезе в този свят като законна съпруга я кара да търси други пътища . Ирина се примирява да бъде любовница, да бъде продавана, да стане част от бита на Борис. Безразличието все повече я обхваща, изхабява хуманизма й, унищожава някогашните й стремежи и страсти. Понякога внезапно и неочаквано за околните, тя става отново предишната романтична Ирина – напуска новогодишното празненство заради едно болно дете, помага на Лила, мъчи се да спаси Динко. Ирина разбира , че е станала своеобразен паразит, че е наказа за греховете си като смоковницата от евангелието – утробата й е безплодна, тя не може да се радва на най-голямото женско щастие- майчинското. Завършила медицина в столицата, станала любовница на богаташа Борис, спечелила място в обществото на богатите, Ирина си остава момичето от малкото градче, бюргерска девойка с манталитета на Гьотевата Маргарита. Тя е мечтаела за дом, за семейство, за деца. Не е получила нито едно то трите. Изгубила е и никога невидяната в реалността любов на Борис. Останала сама Ирина слага край на мъките си – защото за нея по-нататъшното съществуване е мъка, носене на житейски товар, гаснене в един нов и враждебен свят. Ирина не успява да достигне миражите си, не успява да превърне мечтите се в реалност. Разбрала , че миражът е само лъжлив образ, фалш и желание да вървиш напред, да не виждаш пясъците наоколо си? Защото Ирина живее сред миражи – общество, което носи маска на благополучие, хора, които като в огромен карнавал крият лицата си зад думи и възприети маниери, любим който е чужд съпруг, и сводник и търгаш.
Д. Димов и в този си роман си остава психолог, изследовател на неизбродимите тайни на човешката душа, носител на европейското в родната класика. Затова и партийно-социалните критици не са успели да унищожат силата на романа – проследяването на стремежите към духовните миражи, анализа на страстите и идеите на човешките личности.

ХАРАКТЕРИСТИКА НА ИРИНА И БОРИС ОТ РОМАНА “ТЮТЮН”

Трагичната драма на личността, сложността на нейния път към света и към себе си се открояват в противоречивия и сложен образ на Ирина. В началото на романа тя е плаха и затворена гимназистка, изживяваща първата си любов и първото си разочарование. По-късно Ирина вече е умна и целенасочена студентка. Постепенно влюбената жена се превръща в преситена и отегчена от светския живот дама, търсеща развлечения, случайни флиртове, безсмислени и опустошителни любовни приключения. Като лекарка, макар и рядко, в отделни случаи, но винаги добросъвестно изпълнява своя дълг. Образът на Ирина е една сложна плетеница от човечност, доброта, морални принципи, очарование и безнравственост, закоравялост и студена пресметливост, както сложен и противоречив е пътят на чистата девойка до пълната житейска и нравствена деградация.
Ирина среща Борис Морев, сина на Редингота, който има студени черни очи, които пронизват. Ражда се любовта между двама така различни хора- мечтателната, нежна Ирина и пресметливия, хитър и умен Борис. Вече студентка в София, Ирина за пръв път се сблъсква с огромната сила на парите, макар още несъзнателно да се стреми към тях и властта, която те носят. Срещата с Борис, тежката болест на Мария, стремежът към блясък и лек живот решават съдбата на Ирина. Любовта й към Борис е все още много силна. Под нейното въздействие тя забравя строгите морални принципи и норми, забравя мечтите за щастлив семеен живот и му става любовница, мислейки повече за него, отколкото за себе си.
Размахът на търговските операции, неговият трезв ум, влиянието, което има в обществото, всичко това кара Ирина да се отрече от себе си и да подчини живота и интересите си изцяло на интересите на Борис. Все по-дълбоко става отчуждението на Ирина от род и семейство. “Никотиана” застава като черна стена между нея и роднините й. Бавно, но сигурно тютюнът трови човешкото у нея. Борис поставя на първо място “Никотиана”, печалбите и умишлено тласка Ирина в ръцете на фон Гайер. Второто най-голямо разочарование за Ирина е, когато тя разбира, че живее сред хищници, готови да се разкъсат един друг.
Страшно, но напълно логично е решението на героинята да използва всички средства, за да излезе победителка в тази борба. Това решение е продиктувано от невъзможността да се върне към стария начин на живот, от сблъсъка на два типа ценностни системи, които са несъвместими. Зад бронята на зла, студена и пресметлива жена прозира добротата, хуманността и нежността й. Тежки нощи прекарва Ирина в своята спалня- нощи, изпълнени с размисъл и безизходица. Постепенно Ирина престава да се оправдава пред самата себе си за своя погубен живот. Ирина разбира приближаващия крах на света на “Никотиана”, но не може да го осъзнае напълно и го очаква с безразличие, страх и любопитство.
Ирина осъзнава своята негодност в новия свят, пълната си душевна разруха. И последната искрица живот в това опустошено същество, и лумналата изведнъж любов към Павел угасва. Ирина, жизнерадостна и пълна с мечти, изгаря като шепа тютюн, за който тя продава живота си.
Героинята на Димитър Димов притежава всичко- финансово е обезпечена, освобождава се от станалия вече ненавистен Борис, но няма за какво да живее. Тя не е родила дете, няма стимул, няма желание да се върне към живота, няма сили да заживее по новому.
Героинята няма никаква възможност за връщане. Тя е обречена. Димитър Димов отлага финала, за да покаже вътрешната й борба. Той ясно показва, а и самата Ирина осъзнава, че тя е виновна за огромната промяна в душата й, преминала от “аз не мога да бъда леко момиче”, до “аз съм уличница”. Душевната гибел на Ирина настава много по-рано от физическата й смърт. Търсейки независимост и свободна воля, героинята става заложник на своя избор. Ключов образ- метафора за разбиране пътя на Ирина е “Никотиана”- символ на злото в човешкия живот, което героинята е приела, избрала доброволно, привлечена от него.
Образът на Ирина- една осъдена душа в романа “Тютюн”- е един от най- запомнящите се женски образи в българската литература. Тя е едновременно обаятелна и отблъскваща, будеща симпатия и отвращение.

В романа “Тютюн” Борис Морев е в центъра на действието чрез взаимоотношенията си с останалите герои. Жаждата за власт и пари го карат да потъпква всички общоприети морални норми и ценности и върви безогледно към своята цел- да оглави и придобие “Никотиана”. Той не е роден злодей, но жаждата му за власт, богатство и настървеност да покаже на света на какво е способен, твърде рано отнема у него всичко човешко. Той не се поколебава да се откаже мигновено от току-що зародилата се любов към Ирина, за да се ожени за единствената наследница на “Никотиана”, помита съперниците си в тютюневата търговия с всички позволени и непозволени средства, използва без угризения на съвестта си подбиването на цените, шпионирането и шантажа спрямо конкурентите си и накрая трайно се обвързва с големите немски фирми. Може би най-точна характеристика на хищническия подход на Борис Морев към живота дава старият търговец на тютюн Барутчиев: “Той е способен и умен, но е морално тъп”. Гонитбата на успеха на всяка цена и без никакви морални задръжки го заслепява и не му позволява да види и да прецени трезво настъпващите политически събития. Борис Морев се оказва извън борда на историческото време, защото докрай остава в плен на илюзиите си, че е пълен господар на “Никотиана”, а всъщност е неин роб. Затова завършва живота си като физическа и духовна развалина, съсипан от алкохолизма, изоставен от всички и сам изоставил себе си.

Анализ на образите на чужденстранните герои в романа “Тютюн” на Димитър Димов

Димитър Димов е писател с огромна култура, всеобхватен талант и необикновено творческо въображение. Той има усет към необикновеното, трагично в живота, модерен разказвач и психолог на човешките съдби.

Неговият роман “Тютюн” се отличава с увлекателна сюжетност, а човешките истории и съдби са тясно свързани със съдбоносни исторически събития, отразявайки сполучливо техния дълбок национален и същевременно философски смисъл. В рамките на историческото време-от края на 20-те до средата на 40-те години на ХХ век-романът на Димитър Димов по свой начин поставя проблема “родно-чуждо”. Той има различни гледни точки психологически, философски: от това да се отречеш от рода и семейството си, за да станеш част от нещо, което не си. Но може и да се приеме и буквално родното българско съпоставено и асимилирано от идващото чуждо европейско. Свързващото звено между тях е тютюна, това прави ръзката между българия и света в този роман да има стопанска и държавно-политическа основа.

Чужденците идват тук, идват, за да проучат, купят и завладеят. В романа на Димов са показани различни външни образи на чужденец, но всички обединени вътрешно от целта да печелят. За някои от тях писателят е безмилостен: хърбавия, грозноват и плоскоколенест барон Лихтенфелд, който с редовни фрикции се мъчи да спаси остатъка от косата си.

В България чужденците идват силни, със секретни търговски, след това политически, а накрая и военни планове. Всеки един от тях има таланта да омагьоса някой българин и постепенно да го направи кукла на конци. Идват очаквани, желани и необичани, подозиращим връхната точка на човешкото сближаване между тях и българите е хладното уважение, което Костов и фон Гайер хранят един към друг.

В Димовия роман Европа идва в България не само със стопанската си мощ, с тогавашните си авторитарни и тоталитарни модели на държавност, с танковете си-идва и с това, което в по-тесен смисъл наричат култура. И тук, в полето на най-обещаващите възможности за диалогичност- същата разкъсаност и взаимна глухота. Културният образ на България в романа е същата уродлива смесица между външно и местно, какъвто е й стопанският й. И не само защото свърхевропейченият Костов има роднини, които “и досега носеха калпаци и сядаха да вечерят, като подгъваха единия си крак под седалището”, но и защото чуждата култура се пречупва в местните порядки, разбирания и табиети и остава безплодна и външно епидермална. Ирина години наред чете немски медицински списания и умира като ориенталски образец поддържана жена, без да е лекувала и един човек в живота си...

Писателят разкрива отрицателната страна на чужденците от различна гледна точка на подмазвача и вечен женкар Лихтенфелд, от тази на германската шпионка Дитрих, от страна на гръцкия търговец Кондоянис. Но най-изпъкващият образ на чужденец е този на фон Гайер, който Димитър Димов е изградил по истински прототип. Той е философ, фанатик, заразен с идеите на Ницше за свръхчовека, той мечтае за велика Германия, а всъщност е само едно колело от хитрелиската машина, възприемана отначало него като олицетворение на мита за могъществото и превъзходството на немския дух. Светът на “Никотиана” и Немския папиросен концерн е унищожил и неговия вътрешен мир. Летецът от ескадрилата на Рихтхофен, драматичният рицар на тютюна, студеният и пресметлив търговец е погълнат от цинизма си. Фон Гайер напълно осъзнава истината за катастрофата на собствените си химери, за пропастта, в която е тикната Германия, а и целият му свят, населен с музиката на Вагнер и упойващите картини от древните легенди. Фон Гайер се откроява като образ в триъгълника, който образува с Ирина и Борис. Без да бъде красавец, фон Гайер е привлекателен и със суровия си и донейде романтичен характер. Най-пълната му характеристика се съдържа в следното изречение: “От цялата му личност лъхаше романтиката на минали феодални времена, бездушната коравина на прусаки спокойствието на работлив германец”. Фон Гайер загива с безполезна и грозна смърт при срещата на автомобила на Мореви с партизанската засада. Това е смърт, достойна за всеки неканен нашественик, и дори Ирина, която се опитва да спаси германеца, не скърби за него и си спомня с погнуса за нелепата поза на трупа му.Фон Гайер запазва любовта си към нея в пълното си отчаяние и тотално сриване на душевния си свят. Този студен, средновековен дух, този аналитичен разум не може да преодолее гравитацията й, въпреки оголения цинизъм на постъпките й, защото магията на Ирина е по-силна от гордостта му.

Когато фон Гайер съзнава краха на своите надежди за могъщество, той няма куража да се дистанцира, защото е премного свързан с миналото си. Авторът много точно схваща това негово безсилие “ Един германец не може да никога да прояви нравствената сила на славяните-да се смее над себе си.”

В романа “Тютюн” Димитър Димов изгражда образите на чужденци, носители на външния свят не като носители на нещо положително и цивилизовано, а като рушители на моралната ценностна система на българите. Това той прави, за да покаже докъде може да доведе безкрайната амбиция за власт и богатства и да ни предупреди за последиците от това.