“Железният светилник” е първата книга от тетралогията на Димитър Талев, посветена на живота и борбите на българите от Македония за просвета, църковна

“Железният светилник” е първата книга от тетралогията на Димитър Талев, посветена на живота и борбите на българите от Македония за просвета, църковна и национална свобода. Героите от романа сами осъзнават истината, ре родовото е част от общобългарското, което обединява всички, изповядващи една вяра, говорещи един език и имащи една култура. Писателят се обръща към миналото, защото според него историята, спомените са незаменими източници на вълнения, на естетически изживявания. От друга страна, в интереса си към Македония писателят е ръководен от непреодолима носталгия. Носталгичното чувство е основният двигател, който импулсира неговите творчески търсения и открития.
Романът е съставен от четири части. Първата, озаглавена “Хаджи Серафимовата внука” въвежда в епохата, в обстановката, запознава с главните герои Стоян Глаушев и Султана и тяхното свързване в едно семейство. Тук вниманието е насочено върху субективното начало в историческия процес – върху отделните личности, чрез действията на които историята се самосътворява.
Втората част – “Тъмни времена” – измества повествованието от семейно- битовия план върху обществената действителност: борбите за съграждане на нова църква, за духовници и учители.
Третата част – “Народът се пробужда” – предава първите открити сблъсъци в една борба за духовно освобождение.
В последната част – “Корени и гранки” – социалният план е сменен от битово - семейния. Множи се многолюдното Стояново семейство. Един след друг се задомяват синове и дъщери. Раждат се внуци, семейството преживява и първата трагедия – смъртта на Катерина. Ния и Лазар свиват гнездо.
Животът в Преспа тече като река, дълбае нейното корито, преодолява препятствията или ги заобикаля, проправя нови пътища. И навсякъде в началото бавно и незабележимо, но неумолимо идва новото и се налага чрез борби и конфликти. Султана прегазва законите на родовата традиция и въпреки волята на вуйко си Тасо, въпреки съпротивата на преспанските чорбаджии се жени за селянина Стоян. Нейната постъпка отеква като истински гръм в тихия и еднообразен живот на града. Решително и твърдо Султана брани правото си на лично щастие, на семйство и деца. Тя презира шушукането и подигравките, чорбаджийското високомерие, за да създаде свое семейство. В този момент тя се оказва над остарелите традиции. За Талев – художника, Султана е не само рушителка на една остаряла традиция, но в по-нататъшния ход на повествованието самата тя става пречка, задръжка на новото. На тази черта в нейния характер- властен и суров, плашещ околните - става жертва Катерина. Макар и да се обявява против традициите на рода, Султана ги носи дълбоко в себе си и ги отстоява с цената на престъплението. В образа й писателят открива раз рушителни сили и инстинкти, които водят началото си от родовата нравственост, от патриархалния морален кодекс. Ето защо престъплението на Султана е социално неизбежно. Защото, макар сама да въстава в родовата традиция, за да защити личното си право на щастие, тя я носи в своя нравствен свят. Драмата й се задълбочава от факта, че тя има ясно съзнание за престъплението си, защото е майка. И ако посяга на живота на своето дете, то тя го върши в името на честта и родовата традиция. Талев я моделира с черти, които на пръв поглед са несъвместими – Султана е сурова и властна, дори жестока- непреклонна в решенията си, а същевременно е нежна и любяща майка и съпруга, разумна и грижовна стопанка. В духовните лабиринти не нейния свят обаче тъмнината се разкъсва от железния светилник. Неговата светлина е все още слаба и треперлива и в борбата с мрака на средновековието не винаги надделява. За победата на светлината Султана трябва да отгледа Лазар, а заради родовата чест на семейството трябва да прати на смърт дъщеря си.
След нейната смърт тя видимо се променя. Султана не е някакъв демон, който умъртвява децата си без угризения, без да изпитва страшната сила на греха. Тогава тя влиза в конфликт с най-близкия си, със снахата. Авторът противопоставя двете жени по един великолепен начин: срещу властната, сурова и непреклонна воля на възрастната жена се възправя с мекота и изящество красивата Ния. Стъпка по стъпка тя ликвидира монопола на Султана и удържа победа. Нейните предложения са по-разумните, затова се подкрепят от всички. Като добър познавач на човешките души писателят никъде на прекъсва родовата връзка между Султана и младите. Тя тъгува, тя се противи на новото, което иде, без да се съобразява с нейните планове за бъдещето на децата й. Времената са се променили, а тя е останала там, където е била, когато е срещнала Стоян. В тази нейна консервативност се оглежда стремежът да се съхрани българският бит, обичаи, вярвания, морал.
В образа на Ния писателят влага продължения на Султанината преданост към мъж и семейство, към рода и българщината. Тя е красива, с чувство за такт и собствено достойнство, разумна не на годините си. Принадлежи към хармоничните натури, които природата сякаш е създала за утешение на останалите. В крайната цел на нейните стремежи и желания стои непобедимото влечение към красивото. Нейният образ е един от най-обаятелните женски образи в националната ни белетристика.
Чрез образът на Лазар авторът разсъждава за смисъла на историческото развитие на човешкия живот изобщо. Лазар е човек с обществена кройка. Той бавно зрее за собственото си предназначение. В постъпките му се отразява т историческите повели на епохата. Той съчетава в себе си типичните черти на народния водач от епохата на националното възраждане.
Всички образи в романа – главни и епизодични – взети заедно, създават неповторима атмосфера на автентичност и патриточтична приповдигнатост. За този роман, а и за цялата тетралогия, може да се говори много. Едно обаче е несъмнено: материалът на романа е попаднал в ръцете на майстор, в чиято душа носталгията е стигнала до предела на страданието, за да се преобрази в единствено възможната форма на художествено познание. Затова, след Вазов и Загорчинов, авторът на “Железният светилник” отбелязва нов момент в развитието на българския исторически роман.

Образът на Лазар в “Железния светилник” на Димитър Талев

Близкият приятел на Д. Талев, другото голямо име в българската историческа проза – Емилиян Станев нарича Д. Талев “последния възрожденец” – заради дълбоката и непосредствена връзка на вътрешния живот на Талев с битието на народа и родината. Самият Димитър Талев споделя, че народът и родината са “два живи образа”, които човек носи в съзнанието си, в кръвта си”, че единението с живота и съдбата на народа и родината е извор на творчеството му, превръща по неговите думи природната му дарба в “жива сила”. “Станах писател – казва той, защото чувствах нужда да разкажа нещо за Македония”. Същевременно той вярва, че писателят трябва да проникне в “дълбините на човешката душа”. Талантът му се разгръща особено мощно в досега с драмите на силни духом хора, предани на дълга и – нравствен и патриотичен.
Синът на Глаушеви, чиято съдба ще въплъти българското в неговите надлични и извънбитови форми, е Лазар, водачът на българите в Преспа, техен учител и възпитател. Ако миналото е “като сказка от далечно, тъмно време”, то настоящето придобива конкретност в идеята за новата църква, определена от Лазар като “общ народен дом”. Оня порядък, който цари в семейно – личните отношения, Лазар сякаш пренася и върху обществените отношения и те стават в основата си национални. Битовият живот почти не му е познат и не му е интересен. Там, в дома си, в дюкяна на баща си, Лазар сякаш не е на мястото си, дори е безпомощен. Още като юноша той започна да се подготвя за народополезна дейност, бавно узрява за собственото си предназначение – отначало се готви за духовник, след това за учител, докато накрая стига до решението – “Аз искам да бъда учител на целия народ!”.
Заедно с градежа на новата църква започва и пробуждането на преспанци в онези тъмни времена. Духовни водач като Климент Бенков посяват нетърпимостта към духовното робство. Особено важен за “Железния светилник” е проблемът за словото. Могъщото му въздействие многократно се доказва в изобразената художествена реалност. Първите семена на недоволството в душата на бъдещия борец Лазар Глаушев посява словото на неизвестния рилски монах за потеклото на българите. След посещението на монаха домът на Глаушеви нарушава покоя си и започва нов живот. “Рилският монах ходеше из Преспа като из разорана нива.И където минеше, след него се надигаше тих, неясен шепот ту в уплаха, ту в радостна тревога.”
Самият Лазар ще се появи по – късно ще се появи за пръв път като обществено ангажирана личност чрез словото – когато чете пред наместника в училището, а после – вече завърнал се от Охрид – той говори в старата църква и неговото огнено слово е сигнал за започване на строежа на новата църква и духовно неподчинение спрямо фанариотите. Много пъти още Лазар ще влиза в съприкосновение с останалите посредством реч и проповед, което в най – голяма степен съответства на ролята му на водач на масите. В този смисъл Лазар изпълнява ролята на герой, изразител на определени обективни тенденции, илюстрира нуждата на времето – борбата на българския народ за църковна независимост, за българско училище, за осъзнаване на българската му принадлежност.
В бунта на героите срещу традиционните норми – нравствени и социални – се ражда и укрепва съзнанието им за общност и саможертва, раждат се еднопосочните им духовни търсения. Възрожденското пробуждане, общественото осъзнаване на народа, са съпътствани от разцвета на индивидуалността, от подема на индивидуалната духовност. Любовта като основен белег на разкрепостената ренесансова човечност бележи духовното самоосъзнаване на индивида. Докато чувството за дълг а не любовта обединява задружното семейство на Стоян и Султана, то децата им копнеят и се борят за любовното щастие. Буйната и непокорна Катерина е готова да умре, но не и да се откаже от любовта си. В прекомерния си стремеж към щастие тя престъпва допустимите граници на родовия морал и сама предрешава трагичния си край.
Докато за Катерина любовта е неосъзнат девически порив, при Лазар се превръща в социално – психологическа драма. Лазар се оказва раздвоен между чувство и дълг – сърцето му го влече към красивата дъщеря на богатия чорбаджия – и негов идеен враг – Аврам Немтур, но в пристъп на великодушие и съжаление към болната Божана – сестра на неговия приятел и съдружник Андрея Бенков, й дава дума да се ожени за нея. Противоречията между Аврам Немтур и Лазар в работата на общината и във връзка с църквата допълнително усложняват любовта между Ния и Лазар. Аврам Немтур е противоречив образ, водач на реакционното крило в общината. Но този суров и неприятен човек е прехвърлил цялата си пламенна любов към рано починалата си съпруга върху красивата си дъщеря и е готов на всичко за нея. Узнал за чувствата на Ния, богатият търговец е готов да го направи свой зет. Конфликтът между Пазар и Немтур е неразрешим – младият не може да приеме предложението му, защото ще изневери на делото си, наранената гордост на чорбаджията не може да понесе отказа му. Така Немтур прекрачва от ненавистта към престъплението и организира заедно с владишкия наместник заговор за убийството на Лазар.
Романтичното у Д. Талев проличава в убеждението, че който следва вярно и непреклонно бащиния закон, не може да не бъде възнаграден за това, и обратно – оня, който се отклонява от него, ще бъде постигнат от възмездие. Нещастието на Аврам Немтур и преждевременната му смърт са възмездие за страшното му престъпление – опита за убийството на Лазар. В подобен смисъл може да се изтълкува и смъртта на Катерина. Щастливото свързване на Ния и Лазар в края на “Железния светилник” също е морална санкция за добродетелта. Трагично самотен след смъртта на Катерина остава и майстор Рафе Клинче, но за него страданието става път за духовно просветление, стимул за нови творчески търсения.
Всеки герой на “Железният светилник” разкрива драматичната среща на човека с времето. Сплитането на личностния с обществения живот представя в творбата началото на нов етап от битието на българина – края на историческото безпаметство и включването на народа в градежа на националната му история.

Героите в простронството и времето на „Железният светилник” на Димитър Талев

В началото на 50-те години на нашия век, сред мътния поток от проиводствени, кооперативни, партизански и пр. романи, в българската литература се появат два романа, които постовят началото на тенденцията към лиризация на прозата – „Тютюн” на Д.Димов/1951г./ и „Железният светилник” на Д.Талев/1952г./. Чрез тях се осъществява пробив в гасподстващия монологичен тип роман, разбиран като тип романова структора с един разказвач /автора/, повествуващ от своята гледна точка; с постъпателно действие, вклъващо завръзка, кулминация, развръзка финал; с монолитни герои , в които няма вътрешни противоречия; роман, градащ единна непротиворечива представа за света и човека. В „Тотюн” – и още повече в „Железния светилник” – повествователя не снема изцяло гледните точки на своите герои в своята гледна точка, героите му носят в себеси вътрешни противоречия, обуславящи външните им дийствия, те търпят развитие, както търпи развитие представата им за света и човека в него; особен интерес за разказвача представлява техният вътрешен, психичен мир; епическата дистанция е скъсена, често пъти гласът на повествователя и на неговите герои се сливат /най-често в конструкциите с полупряка реч/. Тенденцията към лиризацията се задълбочава в следващите романи от тетралогията на Д.Талев.

В тетралогията си, вклучваща „Железният светилник”/1952г./, „Илинден”/1953г./, „Преспанските камбани”/1954г./ и „Гласовете ви чувам”/1966г./, Д.Талев повествува историята на едно семейство като част от историята на многолетните борби на македонските българи за национална идентичност, национално освобождение и национално себеопределяне. Повествованието е пространствено ситуирано измесления град Преспа /за прототип на който автора признава, че е имал родния си град Прилеп/ и неговия район, макар да прескача и в пределите и на новосвободината в Българско княжество/„Илинден”, „Гласовете ви чувам”/. Същевременно то е и темпорално ситуирано във времевия отрязък между1833г. И 20-те години на ХХ век. Така то съвпада с едни от най-важните събития и процесив новата българска история – Възраждането, борбата за църковна независимост, Освобождението на България, Балканската и Първата световна война. Романите обаче не повествуват пряко за тези събития, а по-скоро за тяхното отражение в живота на рода Глаушеви и града Преспа. Тези романи „текат в историческото време, без да са исторически”/Симеон Янев/. В тях историческото е изтласкано от битово-потриархалното в окрайнините семантичното ядро, трансформирано е и е изгубило определящото си значение. Взаимоотношенията в семейството, в рода, в общината стоят на преден план и определят романовите събития. Същевременно тези събития са повлияни от общия исторически процес, те са негов отглас в едно конкритно определено простронство и време.
Специално за „Железния светилник” може да се каже, че в него романовото действие се задвижва на тласаци, разсредоточено между общозначимото и личното, но и сякаш подтиквано от противодействието на тези две различни начала. Епически спокойното и непроменливо време внезапно се ускорява, нещо важно и дори съдбоносно се случва, за да се влее пак в спокойния, бавен и истановен ход.
Физическото време в „Железният светилник” обхваща 31-години – то края на зимата 1833г. до началото на 1865г. Ромнът започва с бягството на двадесет годишния Стоян Глаушев от село Гранче в град Преспа, след като е убил хрътката на бея. И завършва със свадбата на неговия син Лазар Глаушев. От друга страна, писателят очертава главния обществен проблем – животът на българите под турско робство, техните борби въжделения, т.е. всички онези фактори, които ще доведат постепенно до ноционалното осъзнаване на бългрския народ.
Много по-интензивно, но и натрапчиво е психическото, индивидулно-субективното време на героите. Често пъти повествователят представя големи отрязъци от времето с няколко или доро с едно изречение. Например Лаазар Глаушев и Андрея Бенков учат в Охрид три години, но писателят съобщава за това някак между другото: „Климент Бенков заведе двете момчета в Охрид…” и „Лазар, по-малкият син, ходи да се учи още две годи в Охрид и беше сега най-ученият младеж в Преспа”. В други епизоди отделни детайли са разтеглени да краен предел, разказани са прекалени подробности – наприлмер боледуването на Лазар или смърта на сестра му Катерина. Там се създава впечатление за много бавно протичане на психическото вриме, стигащо подчти до замиране.
Двояко и пространството в романа – то е ту пределно обективирано показано като обществено, ту е строго индивидуализирано/напр. домът на Стоян и Солтона Глаушеви/. В общественото простронство безпорно основен герой е Лазар Глаушев. Той е избраникът на Талев и по тази причина неговата съдба не толкова лична /дори личното в много отношения отстъпва на втори план/, колкото обществена - тя е съдбата на българите, които търсят и намират себе си като народ. Затова и много, от епизодите, които показват Лазар, го представят в широкото обществено пространство – църквата, общината, читалището – тава са местата, къто той се изявява като водач на българите в Преспа, като техен учител и възпитател. Битовия живот в индивидуално-личностното простронство почти не е позното на Лазар. Там – в дома си, в семейството, докяна на своя баща – Лазар е не нея мястото си, дори безпомощен. В индивидуално-личностното простронство но романа владее Султана Глаушев. От началото на края на „Желедният светилник” тя носи идеята за порядък, за организирания по собствени закони и затова усвоен патриархален свят – в нейната къща „всичко беше изчистено, подредено, всичко беше на мястото си”. Тя следи за стриктното спазване на установения порядък в дома си и всяко негово нарушаване води до санкция за нарушителя /нарушилата реда Катерина е принудена да абортира, което довежда до смъртта и/.
Чрез смесването взаимодействието на психическото и физичиското време, на обществено и индивидуално-личностното простронство в процеса на повествованието, осъществявяни посредством взаимодействието взаимодействието и взаимното въздийствие на героите, всекидневния порядък в битовия живот на българите постепенно прераства в порядък на националния живот, битовите форми приемат очертанията на общозначимото, до материалното се наражда духовното. Идеята за порядъка, носена от Султана Глаушев, е подета от нейните синове – по-голмият, Кочо , е изряден в битово-всекидневния и професионалния живот /„Той си е редовен човек”, казва за него Султана/, а Лазар – и в публичния обществен живот, в който вече изцялоафишира българското и неговите надлични и извънбитови параметри. Порядъка, който цари в семейно личните отношения, Лазар пренася и върху обществените и те стават в основата си национални. Лазар формулира идеята си за нова църква като „наша си църква, наш общ, народен дом”. Освен това „всицки еснафи се установиха според наредбите, които написа Лазар”, той е ратник на идеята да се пее в църквата на български, подема борбата за българско училище, създава читалище „Просвета”…
Когато героите на романа се отклонят към общия стремеж към порядъка, те стават ненужни, нефункционални за романовото действие. Някак много бързо след женидбата на Султана умира баба и хаджи Серафимица, Божа на Бенковица също умира, сякаш за да освободи Лазар от дадената дума, тъй като му желае Ния. Най-показателен е обаче споменатият случай с Катерина, най-малката дъщеря на Стоян и Султана. Тя умира от „чарето” дадено от нейната собствена майка, защото е сторила грях, отклонила се е от едията за изначалния ред, движеща останалите герои. Следователно нейното съществуване е невъзможно и непродуктивно в нататъшното рованово време и пространство. И ако Лазар обема в пълната идея за пълноценно обединяване на лично-всекидневното с общественото персонално време, то трагичната съдба на Катерина, предшествана от патриархалните норми любов с майстора резбар Рафе Клинче, е абсолютизирано само на личното, което според голямата концепция на Талев няма живот, ако по някакъв начин не се съвместява с общото русло на традициянта. В този смисъл в романа са представени личните и на приемствеността /традицията/, и на отричането на тази приемственост, без обаче втората линия да е продуктивна на сюжетно-композиционно равнище. Линията на отрицанието се проявява повече като контрапункт на идеята за порядъка като сблъсък между тях трябва да внесе вътрешен драматизъм в героите – например у Лазар/раздвоението между Божана и Ния е раздвоение и между обществения дълг и личните чувства/, у Султана/трагичния вътрешен конфликт между майката и патриархалната българка/. Според основното теза на Талев, в своята индивидуална съдба персонажът трябва да илюстрера общите тиндинции на истрическото време. Индивидуалнато и общественото в романа са постоянно единство. Дори нещо повече – за Талев всеки персонаж има място и значение, ако по някакъв начин се свързва с голямата идея за национално осъзнаване на български народ в Македония. П този механизъм се появяват и „изчезват” героите на романа. Симптоматичен в това отношение е образът на майстора Рафе Клинче – изпълнил обществената си функция да съэдаде иконостас за новата църква, той трябва да напусне пространството на тетралогията – с него завършва „Железният светилник”, но в следващите романи Рафе Клинче не се появява. В процеса на изпълнението си на обществената си функция в романа, майсторът има право на лични чувства и преживявания, на своя собствена гледна точка за човека и света, но след това става излишен и „изчизва”. В В образа на Рафе Клинче е въплатена идея за изключителността на таланта, на художника, осъден да остане неразбран от обществото /Султана го опредея като „нередовен човек”/. Той остава в романа без корен и без „гранки”, дошъл е от никаде и се е запилял някъде – за разлика от всички останали герои, които във всички случаи са брънки от една семейна и обществена верига. Рафе Клинче е свободен неокован дух, който се рее из македония, оставяйки отподире си своите прекрасни следи – съвършенните и неповториме иконостоси на българската църква. Чрез отворения финал на „Железния светилник” гледната точка на майстора Рафе Клинче остава извън, встрани от авторовата гледна точка, тя не се снема в гледната точка на Талев и остава автономна – фкт, недопустим за класическия тип монологичен роман, но в лиризираната проза на Д.Талев съвсем логичен и въэмежен.
„Железният светилник” гради модели, които в слевдващите три романа се повтарят на нови нива. Досега от персонважите, от сюжетните ходове, от стилистичните прийоми на „Железния светилник”; позицията на Лазар Глаушев в началото на „Преспанските камбани” напомня за поведението Климент Бенков в предишния роман; Ния в доста отношения поема функцията, изпълнявана от Султана Глаушева в „Железния светилник” и т.н. Тази повторителност е значеща, тя представя глоболната теза на повествователя, водеща цялостно романовото действие от първия до четвъртия роман: историята на един народ като повторителност през годините, но на ново равнище. Това всъщност е отрицание на вече случилото. Онова, което е било, се появява пак в живота на един народ, но в нова светлина, по друг начин.
Ето защо и „Железния светилник”, и следващите романи са творби за трайното, устойчивото в българския характер, и в същото време те са размисъл за новото, което постепенно покълва в душата на българина, готов от поробена рая да се нарече гражданин в своя собствена държава – нещо, с което историята не се съобрази, до живеещите в Македония българи. Същевременно романите на Талев, илюстрирайки тенденцията на лиризация на българската проза от 50-те и 60-те години на ХХ в., постепенно се превръщат в традиция. Започналото в тях разпадане на монологичния тип роман ще продължи в българската литература в творчеството на А.Дончев /чрез идеологизираното на историческото във „Време разделно”, 1964г. /, на Е. Станев/умножаването но повествователските гледни точки „Антихрист”, 1970г./, на Г.Стоянов /чрез силното психологизирано на историческото в „Цената на златот”, 1975/. По такъв начин, от тенденцията към традицията, българската литература преминава през различните етапи от своето развитие. В този смисъл може да се твърде, че тетралогията на Д.Талев е важен етап от развоя на българската романистика.

Димитър Талев - Образна система в железния светилник

Когато четем “Железният светилник” или някой друг роман от тетралогията на Димитър Талев, се потапяме в атмосферата на една от най-интересните епохи на Българската история - Възраждането. Интигуващо и със завидни майсторство писателят успява чрез живота на едно семейство македонски българи да представи не само техният бит но и борбите им срещу поробителите.
Превръщането на съвременния, според историческите мерки, роман в класика става именно тук - в отразяването на бита и характерите на личностите, създали най - великия момент в нашата история, когато поробеният народ се пробужда от тежкия робски унес и се осъзнава като нация с героично, но и робско минало, с перспективно ,но трудно постижимо бъдеще.
Тези личности са живи хора, с богат вътрешен мир и активна жизнена позиция. Проблемите, които ги вълнуват, са проблеми на цялата епоха - националното осъзнаване, пробуждането на народната свяст, изграждане на българско училище, борбата срешу гръкомани и родоотстъпници.

В центъра на романа застават съдбите на рода Глаушеви, на Аврам Немтур и дъшеря му, на семейство Бенкови - на целия град Преспа, типичен български градец от онази тежка, но благодатна епоха. Личностното и общественото се преплитат от безмълвната доскоро робска група излизат водачите, които повеждат народа си по нов път - пътя към свободата.
Почти връсници са Стоиан Глаушев, Аврам Немптур, Климент Бенков. На тях се пада и да очеттаят перспективата на идеологическите и морални борби в малкото общ. Климент Бенков живее малко - умира млад, но делото му е дело на първопроходец, на онзи, който приема тежкия кръст на началото. С кипяща енергия, той не може да се отдаде само на една дейност, но всичко, извършено от него, води към една цел - велика, непостижима от един човек за един живот. Първият значим проблем, който се заема да разреши, строежът на нова църква. Климент Бенков пръв изразява вярата в силите на народа. Тази вяра в близките по дух и разум го кара да обърне внимание и на училището. Отново поводът е уж незабележим, делничен. Владишкият намесни - хитър и умен грък - обхожда училищата в градчето, вижда младия и перспективен като личност Лазар и се опива да го примами в гръцкото училище. Веднага Климент Бенков с недобро предчувствие следи всяка стъпка на гърка в гратчето, отива при Стоян и Султана и оспява да ги убеди, че пътят пред Лазар е един - учение на български език и служба на народа.
Антипод на Климент Бенков е Аврам Немптур - също богат търговец, малко по-възрастен от него, човек, решил да отиде при равните нему - богатите гърци и да се откъсне от корена си, от рода. Него използва хитрият гръцки намесник, чрез него умело се меси в работите на съвета. Гордостта на Аврам е на път да отстъпи сам пред любовта на дъщеря му, но когато Лазар още по гордо отблъсква покана да стане зет в дома му, той го намразва и проявява истинската си същност - на завистлив, изпъленен с низки страсти, човек. Той е типичен представител на тези хора, които заради личните си неуспехи бързат да обвинят другите, да избягат - в случая дори от народа си, да търсят начини да унищожат опонента, слет като не могат да го победят.
Техен връсник е Стоян Глаушев - родоначалникът на голямото семейство. Беглец от село, той с труд и мъка намира мястото си в града. Твърдата ръка и здравият разум на жена му го водят напред, а той преодолява типичното мъжко чувство и приема върховенството й. Така Стоян става едновременно и глава на семейството пред хората, и основен изпълнител на вижданията на истинския водач - Султана. Той не е безмълвна притурка към жена си - яростно и твърдо да води сина си в гръцкото школо, с което я учудва, но и кара да се замисли и приеме правотата му.
Трима са и представителите на младото поколение - Лазар, брат му Кочо, Андрея - синът на Климент Бенков. Лазар става млад и красив мъж, здрав и силен от работата в бащината работилница, принципен и чист в отношенията си с хората. В личния си живот Лазар е различен от патриархално - битовото ежедневие на преспанци. Той иска да е влюбен в Божана, защото я съжалява, и успява да се убеди че е така. Не желае да приеме любовта на Ния като подаяние от баща и и отхвърля предложението му, което цели и унизяванто на опонента, и ликвидирането му като противник. Така Лазар побеждава себе си, а и убеждава околните, че при него идеал и действителност не се разминават.
Кочо не блести с интелектуални възможности, добре осъзнава това и приема като закономерно изпращането на малкия му брат на учение в големия град. Открит,трудолюбив, честен човек, той е уважаван от съгражданите си. Техен връстник е майстор Рафе Клинче- човек, посветил се на изкуството, вложил всичко от себе си в творбите си, търсещ все нови предизвикателства, отхвърлящ всички консервативни окови.
От едно поколене са трите приятелки Катерина, Божана, Ния. Те са свързани не само от спомените за детството, а и от любовта си към Лазар.Катерина се влюбва в неблагонадежния, според майка й, художник и е наказана от обшеството, чиято осъдителна роля е приела Султана. Трагичността на съдбата й е нейното оправдание, силата на любовта й-нейното щастие. Трагичен е краят на Божана. Болна от туберкулоза, девойката търси утешение в илюзията на любовта.
Силата на рода Глаушеви се ниси от Султана. Потомка на богат, но обеднял род, тя знае цената си и не желае да стане една от многото жени - домакини в Преспа. Султана гордо отхвърля брачните предложения на богат жених. Толкова по-странно е падането на избора и за бъдещ съпруг върху Стоян - простото селянче, дошло в града. Но Султана е видяла в него мъжа - трудолюбивият и скромен човек, който ще превъплати в действителност нейните планове за издигане на рода. Тя умее да оцени положението и да види бъдещето, но и допуска грешка в живота си - принася в жертва на предразсъдаците си Катерина. Сама омъжила се срещу неписаните закони на родовото общество, Султана не може да приеме такова “престъпление”.
Романът е разказ за живи, оригиналнни и едновременно с това типични за епохата личности. В съзнанието на читателя остават като исторически достоверни и ходожествено пълноценни литературни герои, плод на майсторството на своя създател големият български писател - Димитър Талев

“Железният светилник” - женските образи

Авторът, който се заема с нелеката мисия да преоткрие ценностните измерения на българския свят чрез тяхното проявление в националния характер , е Димитър Талев. Неговата известна тетралогия, посветена на съдбата на Глаушевия род и Македония, представядинамиката на една историческа епоха , въплатена в драмите на индивидуалния и колектижия йивот.Първият роман от тетралогията на Димитър Талев „Железният светилник” носи белезите на оригинално пройзжедение, в което писателят изследва българската душевност по нов, оригинален начин, различен от художествените следосвобожденски ретроспекции на Иван Вазов. Талев се изявява като познавач и майстор в изобразяването на българската душевност. Онова, което в десетилетията се натрупва в съзнанието на писателя като познание , като интуиция за един сложен духовен свят , кристализира в романа като цялостна жизнена философия , като представа за историята.

Освен мотив в романа е съхраняването на дома, на семейството като крепост на българщината, Писателят показва сложността и динамиката на психологическия сблъсък на вековната традиция с нови мотивации, вълнения и надежди , завладяващи постепенно душевността на героите. Изградени като монументални характери, които изразяват конкретни социални и културни типове на своето време, Талевите персонажи са ювелирно индивидуализирани. Те имат самостоятелна логика за поведение . Авторът вниква в сложната мотивировка на човешкото поведение и успява да представи индивидуалната човешка съдба като част от историческата съдба на народа. Сам той признава: „Аз искам да проникна в най-сложните психологически състояния на човека, в най-дълбоките гънки на живота.”
Димитър Талев създава истинска домашна сага. Чрез личната психологическа драма, изживявана от всеки отделен персонаж, авторът успява да създаде вярна представа за историята на един народ.”Железният светилник” може да бъде наречен „семеен” роман, защото народният живот е показан като съдба на членовете на една почти угаснала фамилия, възродена благодарение на силният дух на Хаджи-Серафимовата внучка – Султана. Героинята заема централно място в романа със сложния си и противоречив образ. Тя е властна, силна, волева личност, упорита пазителка на народните патриархални традиции. Изправена пред суровата и жестока действителност. Талевата героиня притежава непоколебима вяра в собствените си сили и се явява истинска пазителка на традицията , „жрица на домашното огнище”, на семейството, където се е съхранявала народната самобитност.
Султана е последният представител на богат род. Събрала в себе си всичките му жизнени сили и морални ценности, тя храбро се бори с немотията и бди да не угаснат и няколкото останали в Хаджи-Серафимовото огнище искрици. Всърцето й гори желание за лично щастие , за дом и деца, затова не се поколебава да застане срещу закостенелия морал на Преспа и да защити правото сина свободен избор, за лична свобода. Решението й да се омъжи за грубия, простодушен и недодялан млад селянин Стоян Глаушев и дръзко нарушаване на установените норми на малкия град и предизвиква всеобщо неудобрение на еснафската среда. Приютявайки Стоян , тя не просто въстава срещу консервативния традиционализъм на българското градска общество , а поскоро се опитва да спаси устоите на родовия свят, изугравайки предопределената й от него роля – на съпруга и майка, на продължителка на Хаджи – Серафимовия род. Пред светлината на светилника Султана и Стоян извървяват един до друг тежкия житейски път, преразпределяйки своите социални и екзистенциални роли.Султана реабилитира Стоян като свободен човек , а той я превръща в жена и майка на възкресения род.Приела като предизвикателство на живота тази свещенна кауза – да продължи рода, тя с упоритост и себеотрицание се бори за постигане на целта.
Животът принуждава Султана да воюва за своето място под слънцето. Борбата й е продължителна и трудна:”Такава беше Султана , все в някаква борба със себе си, с другите, да подчини всичко на своята воля, на своя ум.” Дори консерватизмът й е плод на тази непрестанна борба за себеотстояване. В изключително тежки , изпълнени с драматизъм минути, когато Султана се бори със смъртта за живота на най-близки за нея хора, тя не губи присъствие , не се отчайва. Когато детето й умира , още на другата сутрин тя става и без сълзи, без плач продължава всекидневната си работа, като че нищо не се е случило. Когато раняват Лазар – единственият човек, когото тя не само обича, но и дълбоко почита и уважава. Султана не издава нито стон, нито вик , а само го прихваща.
Авторитарният и консервативен характер на Талевата героиня отговаря до голяма степен на господстващия нравствен дух на Преспа. Навсякъде, където се появи, тя всява ред и спокойствие.Дълбокото й чувство за порядъчност е сигурна гаранция за това че, нравите и взаимоотношенията на хората около нея са под строг контрол и се пазят грижливо от всякакви случайности и нови повеи. Султана е ярък психологически тип, който в пълна степен олицетворява консерватизма на господстващата в градчето ценностна система.Хора като нея, стъпили здраво на земята , не са способни на светли блянове, затова не може и не обича да мечтае.Дори вярата й в Бога е лишена от вдъхновение.Свикнала да разчита единствено на собствените си сили, за нея е трудно да се отдаде на молитва. Вярата й е свързана по-скоро с традицията да се вярва.И тя вярва в „ честта , която пази душевната чистота на човека”. Хора като Султана са хора на дълга , за което говори непрекъснатият й стремеж да живее съобразно изискванията на еснафския морал.В този подреден откъм ценности свят , в които безпрекословно се следват нормите, предписани от традицията, всеки „грях” се наказва безпощадно. Никой не си задава въпроса защо една поступка е извършена , а се интересува дали тази постъпка е морална, дали са нарушени правилата на поведение. Затова, въпреки че страда заедно с дъщеря си, Султана има ясното съзнание за правота.
Една от най-пленителните героини в „Железният светилник” е Султанината дъщеря – Катерина.Тя е носителка на абсолютната духовна свобода , а единственият й закон е законът на любовта. Изобразена в иконостаса , изработен от Рафе Клинче, като светица със земни черти ,тя въплащава архетипни значения.Образът й извървява пътя от детската наивност:”Боя се за тебе и за всички, които ще те срешнаъ….Запази я, Боже,от грях и да не става оръжие на греха” – казва Рилският монах, през витално-еротичното до сакралното.