“Железният светилник” е първата книга от тетралогията на Димитър Талев, посветена на живота и борбите на българите от Македония за просвета, църковна

“Железният светилник” е първата книга от тетралогията на Димитър Талев, посветена на живота и борбите на българите от Македония за просвета, църковна и национална свобода. Героите от романа сами осъзнават истината, ре родовото е част от общобългарското, което обединява всички, изповядващи една вяра, говорещи един език и имащи една култура. Писателят се обръща към миналото, защото според него историята, спомените са незаменими източници на вълнения, на естетически изживявания. От друга страна, в интереса си към Македония писателят е ръководен от непреодолима носталгия. Носталгичното чувство е основният двигател, който импулсира неговите творчески търсения и открития.
Романът е съставен от четири части. Първата, озаглавена “Хаджи Серафимовата внука” въвежда в епохата, в обстановката, запознава с главните герои Стоян Глаушев и Султана и тяхното свързване в едно семейство. Тук вниманието е насочено върху субективното начало в историческия процес – върху отделните личности, чрез действията на които историята се самосътворява.
Втората част – “Тъмни времена” – измества повествованието от семейно- битовия план върху обществената действителност: борбите за съграждане на нова църква, за духовници и учители.
Третата част – “Народът се пробужда” – предава първите открити сблъсъци в една борба за духовно освобождение.
В последната част – “Корени и гранки” – социалният план е сменен от битово - семейния. Множи се многолюдното Стояново семейство. Един след друг се задомяват синове и дъщери. Раждат се внуци, семейството преживява и първата трагедия – смъртта на Катерина. Ния и Лазар свиват гнездо.
Животът в Преспа тече като река, дълбае нейното корито, преодолява препятствията или ги заобикаля, проправя нови пътища. И навсякъде в началото бавно и незабележимо, но неумолимо идва новото и се налага чрез борби и конфликти. Султана прегазва законите на родовата традиция и въпреки волята на вуйко си Тасо, въпреки съпротивата на преспанските чорбаджии се жени за селянина Стоян. Нейната постъпка отеква като истински гръм в тихия и еднообразен живот на града. Решително и твърдо Султана брани правото си на лично щастие, на семйство и деца. Тя презира шушукането и подигравките, чорбаджийското високомерие, за да създаде свое семейство. В този момент тя се оказва над остарелите традиции. За Талев – художника, Султана е не само рушителка на една остаряла традиция, но в по-нататъшния ход на повествованието самата тя става пречка, задръжка на новото. На тази черта в нейния характер- властен и суров, плашещ околните - става жертва Катерина. Макар и да се обявява против традициите на рода, Султана ги носи дълбоко в себе си и ги отстоява с цената на престъплението. В образа й писателят открива раз рушителни сили и инстинкти, които водят началото си от родовата нравственост, от патриархалния морален кодекс. Ето защо престъплението на Султана е социално неизбежно. Защото, макар сама да въстава в родовата традиция, за да защити личното си право на щастие, тя я носи в своя нравствен свят. Драмата й се задълбочава от факта, че тя има ясно съзнание за престъплението си, защото е майка. И ако посяга на живота на своето дете, то тя го върши в името на честта и родовата традиция. Талев я моделира с черти, които на пръв поглед са несъвместими – Султана е сурова и властна, дори жестока- непреклонна в решенията си, а същевременно е нежна и любяща майка и съпруга, разумна и грижовна стопанка. В духовните лабиринти не нейния свят обаче тъмнината се разкъсва от железния светилник. Неговата светлина е все още слаба и треперлива и в борбата с мрака на средновековието не винаги надделява. За победата на светлината Султана трябва да отгледа Лазар, а заради родовата чест на семейството трябва да прати на смърт дъщеря си.
След нейната смърт тя видимо се променя. Султана не е някакъв демон, който умъртвява децата си без угризения, без да изпитва страшната сила на греха. Тогава тя влиза в конфликт с най-близкия си, със снахата. Авторът противопоставя двете жени по един великолепен начин: срещу властната, сурова и непреклонна воля на възрастната жена се възправя с мекота и изящество красивата Ния. Стъпка по стъпка тя ликвидира монопола на Султана и удържа победа. Нейните предложения са по-разумните, затова се подкрепят от всички. Като добър познавач на човешките души писателят никъде на прекъсва родовата връзка между Султана и младите. Тя тъгува, тя се противи на новото, което иде, без да се съобразява с нейните планове за бъдещето на децата й. Времената са се променили, а тя е останала там, където е била, когато е срещнала Стоян. В тази нейна консервативност се оглежда стремежът да се съхрани българският бит, обичаи, вярвания, морал.
В образа на Ния писателят влага продължения на Султанината преданост към мъж и семейство, към рода и българщината. Тя е красива, с чувство за такт и собствено достойнство, разумна не на годините си. Принадлежи към хармоничните натури, които природата сякаш е създала за утешение на останалите. В крайната цел на нейните стремежи и желания стои непобедимото влечение към красивото. Нейният образ е един от най-обаятелните женски образи в националната ни белетристика.
Чрез образът на Лазар авторът разсъждава за смисъла на историческото развитие на човешкия живот изобщо. Лазар е човек с обществена кройка. Той бавно зрее за собственото си предназначение. В постъпките му се отразява т историческите повели на епохата. Той съчетава в себе си типичните черти на народния водач от епохата на националното възраждане.
Всички образи в романа – главни и епизодични – взети заедно, създават неповторима атмосфера на автентичност и патриточтична приповдигнатост. За този роман, а и за цялата тетралогия, може да се говори много. Едно обаче е несъмнено: материалът на романа е попаднал в ръцете на майстор, в чиято душа носталгията е стигнала до предела на страданието, за да се преобрази в единствено възможната форма на художествено познание. Затова, след Вазов и Загорчинов, авторът на “Железният светилник” отбелязва нов момент в развитието на българския исторически роман.

Героите в простронството и времето на „Железният светилник” на Димитър Талев

В началото на 50-те години на нашия век, сред мътния поток от проиводствени, кооперативни, партизански и пр. романи, в българската литература се появат два романа, които постовят началото на тенденцията към лиризация на прозата – „Тютюн” на Д.Димов/1951г./ и „Железният светилник” на Д.Талев/1952г./. Чрез тях се осъществява пробив в гасподстващия монологичен тип роман, разбиран като тип романова структора с един разказвач /автора/, повествуващ от своята гледна точка; с постъпателно действие, вклъващо завръзка, кулминация, развръзка финал; с монолитни герои , в които няма вътрешни противоречия; роман, градащ единна непротиворечива представа за света и човека. В „Тотюн” – и още повече в „Железния светилник” – повествователя не снема изцяло гледните точки на своите герои в своята гледна точка, героите му носят в себеси вътрешни противоречия, обуславящи външните им дийствия, те търпят развитие, както търпи развитие представата им за света и човека в него; особен интерес за разказвача представлява техният вътрешен, психичен мир; епическата дистанция е скъсена, често пъти гласът на повествователя и на неговите герои се сливат /най-често в конструкциите с полупряка реч/. Тенденцията към лиризацията се задълбочава в следващите романи от тетралогията на Д.Талев.

В тетралогията си, вклучваща „Железният светилник”/1952г./, „Илинден”/1953г./, „Преспанските камбани”/1954г./ и „Гласовете ви чувам”/1966г./, Д.Талев повествува историята на едно семейство като част от историята на многолетните борби на македонските българи за национална идентичност, национално освобождение и национално себеопределяне. Повествованието е пространствено ситуирано измесления град Преспа /за прототип на който автора признава, че е имал родния си град Прилеп/ и неговия район, макар да прескача и в пределите и на новосвободината в Българско княжество/„Илинден”, „Гласовете ви чувам”/. Същевременно то е и темпорално ситуирано във времевия отрязък между1833г. И 20-те години на ХХ век. Така то съвпада с едни от най-важните събития и процесив новата българска история – Възраждането, борбата за църковна независимост, Освобождението на България, Балканската и Първата световна война. Романите обаче не повествуват пряко за тези събития, а по-скоро за тяхното отражение в живота на рода Глаушеви и града Преспа. Тези романи „текат в историческото време, без да са исторически”/Симеон Янев/. В тях историческото е изтласкано от битово-потриархалното в окрайнините семантичното ядро, трансформирано е и е изгубило определящото си значение. Взаимоотношенията в семейството, в рода, в общината стоят на преден план и определят романовите събития. Същевременно тези събития са повлияни от общия исторически процес, те са негов отглас в едно конкритно определено простронство и време.
Специално за „Железния светилник” може да се каже, че в него романовото действие се задвижва на тласаци, разсредоточено между общозначимото и личното, но и сякаш подтиквано от противодействието на тези две различни начала. Епически спокойното и непроменливо време внезапно се ускорява, нещо важно и дори съдбоносно се случва, за да се влее пак в спокойния, бавен и истановен ход.
Физическото време в „Железният светилник” обхваща 31-години – то края на зимата 1833г. до началото на 1865г. Ромнът започва с бягството на двадесет годишния Стоян Глаушев от село Гранче в град Преспа, след като е убил хрътката на бея. И завършва със свадбата на неговия син Лазар Глаушев. От друга страна, писателят очертава главния обществен проблем – животът на българите под турско робство, техните борби въжделения, т.е. всички онези фактори, които ще доведат постепенно до ноционалното осъзнаване на бългрския народ.
Много по-интензивно, но и натрапчиво е психическото, индивидулно-субективното време на героите. Често пъти повествователят представя големи отрязъци от времето с няколко или доро с едно изречение. Например Лаазар Глаушев и Андрея Бенков учат в Охрид три години, но писателят съобщава за това някак между другото: „Климент Бенков заведе двете момчета в Охрид…” и „Лазар, по-малкият син, ходи да се учи още две годи в Охрид и беше сега най-ученият младеж в Преспа”. В други епизоди отделни детайли са разтеглени да краен предел, разказани са прекалени подробности – наприлмер боледуването на Лазар или смърта на сестра му Катерина. Там се създава впечатление за много бавно протичане на психическото вриме, стигащо подчти до замиране.
Двояко и пространството в романа – то е ту пределно обективирано показано като обществено, ту е строго индивидуализирано/напр. домът на Стоян и Солтона Глаушеви/. В общественото простронство безпорно основен герой е Лазар Глаушев. Той е избраникът на Талев и по тази причина неговата съдба не толкова лична /дори личното в много отношения отстъпва на втори план/, колкото обществена - тя е съдбата на българите, които търсят и намират себе си като народ. Затова и много, от епизодите, които показват Лазар, го представят в широкото обществено пространство – църквата, общината, читалището – тава са местата, къто той се изявява като водач на българите в Преспа, като техен учител и възпитател. Битовия живот в индивидуално-личностното простронство почти не е позното на Лазар. Там – в дома си, в семейството, докяна на своя баща – Лазар е не нея мястото си, дори безпомощен. В индивидуално-личностното простронство но романа владее Султана Глаушев. От началото на края на „Желедният светилник” тя носи идеята за порядък, за организирания по собствени закони и затова усвоен патриархален свят – в нейната къща „всичко беше изчистено, подредено, всичко беше на мястото си”. Тя следи за стриктното спазване на установения порядък в дома си и всяко негово нарушаване води до санкция за нарушителя /нарушилата реда Катерина е принудена да абортира, което довежда до смъртта и/.
Чрез смесването взаимодействието на психическото и физичиското време, на обществено и индивидуално-личностното простронство в процеса на повествованието, осъществявяни посредством взаимодействието взаимодействието и взаимното въздийствие на героите, всекидневния порядък в битовия живот на българите постепенно прераства в порядък на националния живот, битовите форми приемат очертанията на общозначимото, до материалното се наражда духовното. Идеята за порядъка, носена от Султана Глаушев, е подета от нейните синове – по-голмият, Кочо , е изряден в битово-всекидневния и професионалния живот /„Той си е редовен човек”, казва за него Султана/, а Лазар – и в публичния обществен живот, в който вече изцялоафишира българското и неговите надлични и извънбитови параметри. Порядъка, който цари в семейно личните отношения, Лазар пренася и върху обществените и те стават в основата си национални. Лазар формулира идеята си за нова църква като „наша си църква, наш общ, народен дом”. Освен това „всицки еснафи се установиха според наредбите, които написа Лазар”, той е ратник на идеята да се пее в църквата на български, подема борбата за българско училище, създава читалище „Просвета”…
Когато героите на романа се отклонят към общия стремеж към порядъка, те стават ненужни, нефункционални за романовото действие. Някак много бързо след женидбата на Султана умира баба и хаджи Серафимица, Божа на Бенковица също умира, сякаш за да освободи Лазар от дадената дума, тъй като му желае Ния. Най-показателен е обаче споменатият случай с Катерина, най-малката дъщеря на Стоян и Султана. Тя умира от „чарето” дадено от нейната собствена майка, защото е сторила грях, отклонила се е от едията за изначалния ред, движеща останалите герои. Следователно нейното съществуване е невъзможно и непродуктивно в нататъшното рованово време и пространство. И ако Лазар обема в пълната идея за пълноценно обединяване на лично-всекидневното с общественото персонално време, то трагичната съдба на Катерина, предшествана от патриархалните норми любов с майстора резбар Рафе Клинче, е абсолютизирано само на личното, което според голямата концепция на Талев няма живот, ако по някакъв начин не се съвместява с общото русло на традициянта. В този смисъл в романа са представени личните и на приемствеността /традицията/, и на отричането на тази приемственост, без обаче втората линия да е продуктивна на сюжетно-композиционно равнище. Линията на отрицанието се проявява повече като контрапункт на идеята за порядъка като сблъсък между тях трябва да внесе вътрешен драматизъм в героите – например у Лазар/раздвоението между Божана и Ния е раздвоение и между обществения дълг и личните чувства/, у Султана/трагичния вътрешен конфликт между майката и патриархалната българка/. Според основното теза на Талев, в своята индивидуална съдба персонажът трябва да илюстрера общите тиндинции на истрическото време. Индивидуалнато и общественото в романа са постоянно единство. Дори нещо повече – за Талев всеки персонаж има място и значение, ако по някакъв начин се свързва с голямата идея за национално осъзнаване на български народ в Македония. П този механизъм се появяват и „изчезват” героите на романа. Симптоматичен в това отношение е образът на майстора Рафе Клинче – изпълнил обществената си функция да съэдаде иконостас за новата църква, той трябва да напусне пространството на тетралогията – с него завършва „Железният светилник”, но в следващите романи Рафе Клинче не се появява. В процеса на изпълнението си на обществената си функция в романа, майсторът има право на лични чувства и преживявания, на своя собствена гледна точка за човека и света, но след това става излишен и „изчизва”. В В образа на Рафе Клинче е въплатена идея за изключителността на таланта, на художника, осъден да остане неразбран от обществото /Султана го опредея като „нередовен човек”/. Той остава в романа без корен и без „гранки”, дошъл е от никаде и се е запилял някъде – за разлика от всички останали герои, които във всички случаи са брънки от една семейна и обществена верига. Рафе Клинче е свободен неокован дух, който се рее из македония, оставяйки отподире си своите прекрасни следи – съвършенните и неповториме иконостоси на българската църква. Чрез отворения финал на „Железния светилник” гледната точка на майстора Рафе Клинче остава извън, встрани от авторовата гледна точка, тя не се снема в гледната точка на Талев и остава автономна – фкт, недопустим за класическия тип монологичен роман, но в лиризираната проза на Д.Талев съвсем логичен и въэмежен.
„Железният светилник” гради модели, които в слевдващите три романа се повтарят на нови нива. Досега от персонважите, от сюжетните ходове, от стилистичните прийоми на „Железния светилник”; позицията на Лазар Глаушев в началото на „Преспанските камбани” напомня за поведението Климент Бенков в предишния роман; Ния в доста отношения поема функцията, изпълнявана от Султана Глаушева в „Железния светилник” и т.н. Тази повторителност е значеща, тя представя глоболната теза на повествователя, водеща цялостно романовото действие от първия до четвъртия роман: историята на един народ като повторителност през годините, но на ново равнище. Това всъщност е отрицание на вече случилото. Онова, което е било, се появява пак в живота на един народ, но в нова светлина, по друг начин.
Ето защо и „Железния светилник”, и следващите романи са творби за трайното, устойчивото в българския характер, и в същото време те са размисъл за новото, което постепенно покълва в душата на българина, готов от поробена рая да се нарече гражданин в своя собствена държава – нещо, с което историята не се съобрази, до живеещите в Македония българи. Същевременно романите на Талев, илюстрирайки тенденцията на лиризация на българската проза от 50-те и 60-те години на ХХ в., постепенно се превръщат в традиция. Започналото в тях разпадане на монологичния тип роман ще продължи в българската литература в творчеството на А.Дончев /чрез идеологизираното на историческото във „Време разделно”, 1964г. /, на Е. Станев/умножаването но повествователските гледни точки „Антихрист”, 1970г./, на Г.Стоянов /чрез силното психологизирано на историческото в „Цената на златот”, 1975/. По такъв начин, от тенденцията към традицията, българската литература преминава през различните етапи от своето развитие. В този смисъл може да се твърде, че тетралогията на Д.Талев е важен етап от развоя на българската романистика.

“Железният светилник” - женските образи

Авторът, който се заема с нелеката мисия да преоткрие ценностните измерения на българския свят чрез тяхното проявление в националния характер , е Димитър Талев. Неговата известна тетралогия, посветена на съдбата на Глаушевия род и Македония, представядинамиката на една историческа епоха , въплатена в драмите на индивидуалния и колектижия йивот.Първият роман от тетралогията на Димитър Талев „Железният светилник” носи белезите на оригинално пройзжедение, в което писателят изследва българската душевност по нов, оригинален начин, различен от художествените следосвобожденски ретроспекции на Иван Вазов. Талев се изявява като познавач и майстор в изобразяването на българската душевност. Онова, което в десетилетията се натрупва в съзнанието на писателя като познание , като интуиция за един сложен духовен свят , кристализира в романа като цялостна жизнена философия , като представа за историята.

Освен мотив в романа е съхраняването на дома, на семейството като крепост на българщината, Писателят показва сложността и динамиката на психологическия сблъсък на вековната традиция с нови мотивации, вълнения и надежди , завладяващи постепенно душевността на героите. Изградени като монументални характери, които изразяват конкретни социални и културни типове на своето време, Талевите персонажи са ювелирно индивидуализирани. Те имат самостоятелна логика за поведение . Авторът вниква в сложната мотивировка на човешкото поведение и успява да представи индивидуалната човешка съдба като част от историческата съдба на народа. Сам той признава: „Аз искам да проникна в най-сложните психологически състояния на човека, в най-дълбоките гънки на живота.”
Димитър Талев създава истинска домашна сага. Чрез личната психологическа драма, изживявана от всеки отделен персонаж, авторът успява да създаде вярна представа за историята на един народ.”Железният светилник” може да бъде наречен „семеен” роман, защото народният живот е показан като съдба на членовете на една почти угаснала фамилия, възродена благодарение на силният дух на Хаджи-Серафимовата внучка – Султана. Героинята заема централно място в романа със сложния си и противоречив образ. Тя е властна, силна, волева личност, упорита пазителка на народните патриархални традиции. Изправена пред суровата и жестока действителност. Талевата героиня притежава непоколебима вяра в собствените си сили и се явява истинска пазителка на традицията , „жрица на домашното огнище”, на семейството, където се е съхранявала народната самобитност.
Султана е последният представител на богат род. Събрала в себе си всичките му жизнени сили и морални ценности, тя храбро се бори с немотията и бди да не угаснат и няколкото останали в Хаджи-Серафимовото огнище искрици. Всърцето й гори желание за лично щастие , за дом и деца, затова не се поколебава да застане срещу закостенелия морал на Преспа и да защити правото сина свободен избор, за лична свобода. Решението й да се омъжи за грубия, простодушен и недодялан млад селянин Стоян Глаушев и дръзко нарушаване на установените норми на малкия град и предизвиква всеобщо неудобрение на еснафската среда. Приютявайки Стоян , тя не просто въстава срещу консервативния традиционализъм на българското градска общество , а поскоро се опитва да спаси устоите на родовия свят, изугравайки предопределената й от него роля – на съпруга и майка, на продължителка на Хаджи – Серафимовия род. Пред светлината на светилника Султана и Стоян извървяват един до друг тежкия житейски път, преразпределяйки своите социални и екзистенциални роли.Султана реабилитира Стоян като свободен човек , а той я превръща в жена и майка на възкресения род.Приела като предизвикателство на живота тази свещенна кауза – да продължи рода, тя с упоритост и себеотрицание се бори за постигане на целта.
Животът принуждава Султана да воюва за своето място под слънцето. Борбата й е продължителна и трудна:”Такава беше Султана , все в някаква борба със себе си, с другите, да подчини всичко на своята воля, на своя ум.” Дори консерватизмът й е плод на тази непрестанна борба за себеотстояване. В изключително тежки , изпълнени с драматизъм минути, когато Султана се бори със смъртта за живота на най-близки за нея хора, тя не губи присъствие , не се отчайва. Когато детето й умира , още на другата сутрин тя става и без сълзи, без плач продължава всекидневната си работа, като че нищо не се е случило. Когато раняват Лазар – единственият човек, когото тя не само обича, но и дълбоко почита и уважава. Султана не издава нито стон, нито вик , а само го прихваща.
Авторитарният и консервативен характер на Талевата героиня отговаря до голяма степен на господстващия нравствен дух на Преспа. Навсякъде, където се появи, тя всява ред и спокойствие.Дълбокото й чувство за порядъчност е сигурна гаранция за това че, нравите и взаимоотношенията на хората около нея са под строг контрол и се пазят грижливо от всякакви случайности и нови повеи. Султана е ярък психологически тип, който в пълна степен олицетворява консерватизма на господстващата в градчето ценностна система.Хора като нея, стъпили здраво на земята , не са способни на светли блянове, затова не може и не обича да мечтае.Дори вярата й в Бога е лишена от вдъхновение.Свикнала да разчита единствено на собствените си сили, за нея е трудно да се отдаде на молитва. Вярата й е свързана по-скоро с традицията да се вярва.И тя вярва в „ честта , която пази душевната чистота на човека”. Хора като Султана са хора на дълга , за което говори непрекъснатият й стремеж да живее съобразно изискванията на еснафския морал.В този подреден откъм ценности свят , в които безпрекословно се следват нормите, предписани от традицията, всеки „грях” се наказва безпощадно. Никой не си задава въпроса защо една поступка е извършена , а се интересува дали тази постъпка е морална, дали са нарушени правилата на поведение. Затова, въпреки че страда заедно с дъщеря си, Султана има ясното съзнание за правота.
Една от най-пленителните героини в „Железният светилник” е Султанината дъщеря – Катерина.Тя е носителка на абсолютната духовна свобода , а единственият й закон е законът на любовта. Изобразена в иконостаса , изработен от Рафе Клинче, като светица със земни черти ,тя въплащава архетипни значения.Образът й извървява пътя от детската наивност:”Боя се за тебе и за всички, които ще те срешнаъ….Запази я, Боже,от грях и да не става оръжие на греха” – казва Рилският монах, през витално-еротичното до сакралното.