Трагизма и оптимизма в поемата “Септември ”

Поемата “Септември” синтезира най-хубавите черти на таланта на Гео Милев. Тя увенчава неговите идейно-художествени дирения и му отрежда видно място в българската литература. Тя блестящо потвърждава истината, че таланта зацъфтява само в прекия допир с живота и че голямата творба се ражда, когато твореца слее своята съдба със съдбата на народа.
Септемврийското въстание от 1923 г. свързва окончателно и кръвно поета с народа и революцията, изпепели много предишни древнобуржоазни илюзии. Онова революционно съзнание, което настоятелно зрееше преди това у него, сега изкристализира бързо. Съвестта му е потресена, решимостта да се бори всеотдайно за народни правдини е окрилена. Той се хвърля на дръзка борба с реакцията, пише жигосващи статии редактира огненото списание “Пламък”. Смелостта на въстаналия народ и зверствата на фашистите разтърсват дълбоко съзнанието и изпълнят с ново съдържание не само гражданското му поведение, но и творческото му въображение. В тия дни той е мрачен и самовглъбен, изпълнен с омраза към убийците, но и с трогателна любов и възторг към борещия се народ. В ума проблясват дръзки мисли, сърцето се изпълва с неудържими чувства. Бойният ритъм на борбата го следва неотстъпно и извиква във въображението патетични и потискащи картини. Стих след стих, образ след образ, редят, за да нарисуват мрачната и светлата, трагичната и героичната епопея на въстанието.
Така се появява “Септември” – избликнала спонтанно, написана на един дъх, но побрала в себе си падението и величието на епохата и съкровените преживявания на поета.
Поемата е написана с кръвта на сърцето и е изстрадана с цялата душа. Тя е вик на протест срещу жестокостта и изповед на неразривна връзка с народа. “Септември” не е създадена в тихи часове на поетическо съзерцание, а е творба, която задъхано изразява най-парливи, най-непосредни и съкровени граждански настроения. И затова тя е дълбоко актуална, на места дори до злободневност, и от актуална не само с темата, но с цялото си идейно жествена тъкан
“Септември”, “цитира” градове и лица, написва дръзка поема която въпреки всички заплахи на закона и беззаконието хвърля право в лицето на главорезите обвиненията и предупреждения. Емоциите се пораждат от непосредствения допир с конкретните явления реагират вярно на историческите факти, сливат се с народните чувства и мисли, и в своята художествена последователност набелязват хода на въстанието. По този начин се очертава своеобразен “сюжет”, в който развитието на историческата действителност се отразява не чрез случки и характери, а чрез емоционално-мисловната реакция на събитието от страна на лирическия герой.
2

“Септември” започва с мрачен и драматичен акорд:
Нощта ражда из мъртва утроба
Вековна злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав
Поетът изведнъж въвежда в темата и тона на произведението. В стиховете се дочува глухия тътен на вековната борба между народа и експлоататорите, борба за правда и за свобода. Гео Милев иска да внуши философската истина за развоя на обществото, че народните революции не се изблик на диви и разрушителните страсти, а закономерна реакция срещу потисничеството. Тази истина се усеща дълбоко в патоса на чувството и мисълта.
Народа въстана –
– с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия,
– със сърп сред полята
просмукан от влага и студ
Чук и сърп – емблема на единството между работническата класа и трудовото селячество, символ на общонародния характер на революционната борба. Въстаниците са прости хора, бедни, окъсани. Te са “измършавели от труд, загрубели от жега и студ”, със силни думи, пълни с жизнено съдържание и остра идейна оценка, рисува Гео Милев тежкото социално положение на трудовия народ. Доведен до просяшка тояга, унижаван и затъпяван с векове, този народ “въстана из мрака тревожен на своя живот”, за да запише първата страница на свободата си. Като отчетлив лайтмотив преминават през поемата думите: “Глас народен, глас божи!” Септемврийското въстание е народно дело, право дело.
полетели напред
без ред
неудържими
страхотни
велики:
НАРОД.
“Слънчогледите погледнаха слънцето” – в този традиционен образ Гео Милев влага нов смисъл, за да подчертае социално-освободителния характер на борбата, която се води на живот и смърт за най-съкровените мечти на трудовия народ. Тя е “свещеното дело на грубите черни ръце” и е насочена срещу основите на господствуващата социална система. “Светкавицата-гръм хрясна право в сърцето на гигантския, столетен дъб”. Този “гигантски” столетен дъб е тъкмо капитализмът, обществото което потиска трудовите хора от векове. И понеже въстанието има такъв радикален смисъл, то и първия ден на свободата отваря и първата страница от свободния ден на свободата отваря и първата страница от свободния народен живот: “И писа със своите кърви: СВОБОДЕН!”


3

Гео Милев е верен на историческата правда. Той силно подчертава общодемократическия облик на въстанието. Но той долови и скрития класов смисъл на народната борба, която по своя социален идеал далеч надхвърляше рамките на общодемократическите реформи и целеше в последна сметка да премахне всяко потисничество и експлоатация. Поетът разкрива историческата тенденция в най-дълбок разрез, дава на народната борба по-широко и свободно тълкуване. Без да отстъпва от жизнената правда, той пресъздава събитията от висотата на историческата перспектива и в светлината на своя дързък революционен идеал – идеала за пълното освобождение:
хиляди вери
– вяра в народния възход,
хиляди воли
– вяра за светъл живот . . .
хиляди черни ръце
– в червения кръг на простора,
издигнали с устрем нагоре
червени
знамена
развени
високо
широко
над цялата в трепет и смут разлюляна страна
“Септември” не е безстрастен летопис на историята а проникновен неин тълкувател. Поетът в известен смисъл изпреварва събитията, извлича скрития им, недостатъчно осъзнатия дори от самите борещи се маси смисъл, вижда в тях въплътен собствения си идеал за народна борба. Той не само отразява, но и внушава. Настоящето и бъдеще, исторически факт и обществена тенденция, реалност и мечта здраво сплитат, за да се покаже народната борба в своя най-благодарен и възвишен социално-освободителен смисъл. И все пак той достатъчно отчетливо разкрива героизма на въстаналите маси, изключителните моралноволеви качества, които ги превръщат от стихийна тълпа в съзнателен борец на революцията. Поетът заостря характеристиката тъкмо за да подчертае решимостта на бойците: “хиляди воли – воля за светъл живот, хиляди диви сърца – и огън във всяко сърце”. Каква непреклонност и какво благородство на идеалите лъха от следните редове отправени към “бога”:
Не искаш ти никого гроб –
и ето – кълнеме се в нашия гроб –
ще възкресим ний човека свободен в света.
Пред нас е смъртта –
о, нека!
но отвъд:
там цъфти Ханаан
от Правдата обетован . . .

4

Не напомняли всичко това за стиховете на Ботев и Вапцаров, които сочат саможертвата на бореца, но противопоставят на смъртта народната признателност и радостта от бъдеща победа! И не показва ли всичко това, че Гео Милев стои на висота на революционните идеи на своето време! Той изцяло се слива с революционния народ и възпява безсмъртието на бореца, паднал за правда и за свобода. В “Септември”, както и в поезията на Ботев, Смирненски, Вапцаров се утвърждава идеята за сливане на личност и колектив. Смъртта е страшна само за личността, откъснала се от народа. Борецът за народна свобода е безсмъртен, както е безсмъртен и самия народ:
Страхливо вий поглед отпущате
пред близката смърт на човека
валачи!
Що значи
смъртта на един!
Чрез образа на поп Андрей поетът пресъздава удивителния героизъм и безстрашието на септемвриеца пред лицето на фашистките палачи. Какво величие, каква върховна красота внушава гибелта на героя, с каква незабравима сила е показан пътят към безсмъртието. Стихът е отсечен, ритъмът – напрегнат. Фонът е мрачен, но на него по-рязко се откроява исполинската фигура на “червения поп”. Нито страх, нито жалба в погледа, а само твърдост и увереност в правотата на народното дело, гордост за достойно изпълнен дълг и непреклонима вяра в бъдещето.
Силата на първата част на поемата е в патоса на борбата. Втората част разтърсва с драматизма на народната трагедия, пресъздадена с точно художествено изображение, с остра идейна характеристика и с неотразимо емоционално напрежение. Поетът рисува страшната картина на фашистките изстъпления. Борбата е ожесточена, силите неравни. Срещу въстаниците се нахвърля многобройна паплач от въоръжени до зъби войска, полиция и шпицкоманди, артилерия, пехота и кавалерия. А народът е с почти голи ръце, “с пръсти, с копрали, с търнокопи, с вили, с брадви, с топори, с коси и слънчогледи”. И в това неравенство още веднъж изпъква неутолимата омраза на масите и безкрайният устрем към свобода, тласнали ги срещу желязната машина на буржоазията.
Със силата на идейно заостреното политическо слово Гео Милев внушава истината: “победителите” могат да се срамуват от своя “подвиг”, толкова отвратителен е той. В кървавата светлина на жестокостта и на поруганието над народа всякакво ликуване на въстанието е погром над собствения народ
Кървава пот
изби по гърба на земята.
В ужас и трепет сниши се
всяка хижа и дом
Погром!

5

Но страшното, “най-ужасното”, посочва поетът, настава след въстанието. Само с един стих от две думи – “Започва трагедията!” – Гео Милев въвлича в неописуемата вакханалия на ония дни. Това вече не е бой между две армии, не е “наказване” на въстаниците, дръзни срещу властта. То е кървава и безмилостна разправа с народа, с “виновни” и невинни, с мъже и жени. Поголовен терор и убийства, пожарища и гаври се разразяват като смъртоносен ураган. Унищожението минава над страната като безумен валяк и всява страх, ужас и проклятия:
Смъртта
– кървава вещица сгушена
във всички ъгли на мрака –
изписка
и ето посяга
далеч и навред из нощта:
със своите сухи ръце
– дълги, безкрайни –
улавя и стиска
зад всяка стена
по едно ужасено сърце.
О нощ на безименни тайни!
– и тайни, и явни . . .
Този образ на смъртта, смъртта от насилника, масовото, безогледно, ужасяващо изтребление на народа, е предаден от поета с изключителна експресивна сила, създава ярка представа за кошмара на онези дни.
В “Септември” има нещо забележително и непостижимо по дълбочина и размах на чувствата Със сгъстени бои разкрива Гео Милев мъките и страданията на народа, предава ужаса и безкрайното страдание. И в съшото време няма ни следа от понижено чувство и отчаяние. В преживяването и интонацията, в идейната позиция на художественото изображение се усеща удивителна твърдост и непоколебимост пред врага. Поетът, слял се с народа, възпява твърдостта на моралната му мощ. Колко жалки изглеждат пред поп Андрей “победителите”, които го окачват на бесилото. Нека врагът да тържествува – той може да унищожи една личност, но не може да убие народа, вярата и правдата му. Няма разкаяние у септемврийците, а дръзка увереност; няма хленч и молба за пощада, а непоколебимост и огромно морално превъзходство. Победители всъщност са удавените в кръв маси, защото те побеждават със своя дух и с благородство на своето дело. Погромът на въстанието е трагедия за народа, но тя звучи като оптимистична трагедия. Народът не пада на колене и смело гледа бъдещето.
“Септември” е произведение, оказало дълбоко въздействие върху съзнанието и чувствата на прогресивния читател. И безспорно това въздействие произтича на първо място от революционните идеи на поета. Но няма съмнение, че то увлича читателя също така със своята неповторима и подчертано изразителна форма, с острия си език и експресивна композиция.

ПРОБЛЕМАТИЧНОТО ОТЕЧЕСТВО В ПОЕМАТА “СЕПТЕМВРИ” НА ГЕО МИЛЕВ

Поемата “Септември” е едно от забележителните и стойностни произведения в българската литература, създадени между двете световни войни. От публикуването и до наши дни отношението и оценката на литературната критика за нея са твърде противоречиви и крайни. В повечето случаи те се основават на идеологически предразсъдъци и догми, които пренебрегват художествения подход и естетическите критерии.
В поетиката на “Септември” се преплитат и обединяват реалност и въображение, документална достоверност и визионерски размах, фактографска предметност и живописна метафоричност, разточителност на описанията и лаконизъм на внезапното художествено обобщение.
Художествения свят на поемата “Септември” е изграден, както е общоизвестно, върху конкретно историческа основа и визира в себе си кървавите събития от септември 1923 година. Историческото събитие само като повод за написване на творбата и насочва размислите ни към другите, не по-малко съществени предпоставки и мотиви, които са движели автора в творческия процес. Гео Милев поглежда на кървавото и братоубийствено стълкновение като на нещо грандиозно и величаво, като на една от поредните изяви на криза в бурно променящия се и обновяващ се свят.
Творческата задача на Гео Милев е не да изобрази въстанието в епичната му широта, а да предаде експресивно вътрешния му смисъл, да изрази породените от него субективни eмоционални преживявания, той заменя сюжета с група фрагменти, създаващи изразилни и вълнуващи представи за събитието, обединени от идейно-емоционалната и психическата нагласа на поета. Така се ражда свободната фрагментарна композиция.
Първите шест глави са великолепен пример за смелото изживяване към експресионистичния тип художествено мислене при изразяване на едно дълбоко демократично и прогресивно виждане за размаха на въстанието и за величавия революционен щурма на масите, който превръщат роба в народ. Преповдигнатото тържествено начало играе роля на лирикофилософски увод, въвеждащ не само в атмосферата на нещо изключително, а преди всичко в идейността и проблематиката на проблема.
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба
на своя пурпурен гняв –
величав.
Парадоксалнолто съчетание на “нощта” с глагола “ражда” внушава мисълта, че унижението и страданието събуждат гняв,а от там, че бунтът на робите е закономерно явление, тяхното ноотменно право.
Образът на народа получава нов вътрешен смисъл, изразен чрез градираните определителни степени:

неудържими
Страховити
Велики:
Народ!
Типично експресионистичен е този образ на народа, той е грутеско изразен, свързан е с природното, първичното, инстинктивното. Полемиката е започнала още със “спектакъла” на представянето – това е “народът”. Именно този нов величав народ защитаващ интересите на отечеството, с грубите черни ръце ще се опита да разруши на “нощта вкаменения свод” – онази забрана на старото общество, което поставя граници в духовното и социалното развитие на човека. И той, подчинил се, остава завинаги на колене под каменния “похлупак” на нощта. Но лавата на бунта е отприщена. От “ниско” към “високо” – от злоба към социален гняв е посоката на експресивното поетично действие. Силата на разрушителната геомилевска експресия е центробежна. Сякаш от епицентъра на подтиснатата човешка душевност се понася “взрив”, който с все по-приближаващ се бесен ритъм и тътен руши и събаря “с викове/с вой” символно рамкираните граници на стария свят метафорично изразен чрез образа на нощта. И тъмната нощ на робството и страха “отстъпва”:
Нощта се разсипва във блясъци
по върховете.
Появяват се първите пробойни във вкаменялото тъмно “око” на нощта и блясъци светлина – нова и чиста – нахлува в душата на полетелия “народ”, горд в своя “пурпурен гняв величав”, народ. Ражда се надеждата. И в гърдите на всеки запламтява красивия символ на всевиждащото, като възмездие и наказание, “око” на слънчогледа:
Слънчогледите
погледнаха слънцето!
Всеки поглежда истината за своя живот - открито и дръзко. Застава пред истинския лик на своето тревожно, изпълнение с подем и погром, бунтовно човешко днес написва “със своите кърви”:
СВОБОДЕН!
Човекът поема голямата отговорност на своята и за всенародната съдба чрез бунтовния порив на протеста. Става израз на нова човешка и социална справедливост. Гласът народен, а не гласът божи, изразява динамиката на времето. Гео Милев е реабилитирал, възкресил човека и отново, като в “апокалиптичен” образ на странен ренесанс, човекът застава в центъра на представата за света. Заменя бога, движи историята и променя настоящия миг на живота. Извисява своя ръст:
Над цялата в трепет и смут
Разлюляна страна
на бурята яростен плод:
хиляди -
маса -
народ.
И в ослепителната светлина на “червеният кръг” на свободата, изписан с кръвта на убитите и списъка на съчецениците с кървави саби, а народът ще очертае дръзко и смело порива на “хиляди черни рице”. Контрастът между подем и погром, между символиката на червено и черно ще противопостави народът и отечеството. И Гео Милев оставателно ще зададе най-страшния въпрос в българската литература, с трагично разтърстващ националното съзнание със своята истинност: ”Но що е отечеството?” И сам ще търси отговор на своята поетична риторика. Отечество – земя на дедите няма.
Разместени са националните стойности: “първи паднаха в кърви”, “…далечни и близки хълми/ потъмняха, обнизани с хора/ - плъпняха черни редици…”. Доминира черният символен цвят. Потъмняват българските полета, потъмняват надеждите, потъмняват майчините сърца и скръбните ликове на страдащите български мадони контрастно се открояват в тъмната рамка на траурните черни чембери. Няма ред, няма приемственост. Няма “горе”, няма “долу”. Земята на опците не принадлежи на децата и внуците им. Внука убива въстаналия баща, дядо и брат. Няма отечество. Един безкраен хаус – смърт, убийство и кръв. Кръвта потъмнява с траурния апокалиптичен блясък на погрома, на кървавото похищение на земята ни от тъмното и страшно като прокоба братоубийство и не остава педя българска земя, необругана от апокалипсиса и от кървавата влажда между Кайн и Авел:
Мъртви тела
- окървавени трупове -
ЗАПЛАХА
с клонове
валози
пътища…
Ужасът, погромът и разрушението “застилат” с безкрайна апокалиптична самота земята на дедите. Българската земя е обезлюдена. Освтават само мъртвите и вахалният кървав танц на смъртта:
- Кървава вещица сгушена
във всички ъгли на мрака –
Не остават наследници. Няма кой да наследи обруганата, кървавата българска земя на дедите ни. Единствен свидетел на тъмната, погромна нощ е смъртта. Тя е и единствената наследница на земята ни. Самотно и безмислено звучи националния химн над обезлюдените, застлани с трупове български полета: “Шими Марица…/ окървавена.” Няма народ, няма отечество, няма химн. Има страшно кърваво откровение за един народ и неговата трагична съдба. Гео Милев потъпква в тъмната апокалиптична нощ на българския бунт. Остава при народа, след народа. Броди сред мъртвите, разорани от ужас и скръб български поля, след кървавите угари на братоубийството и погрома. Мъртви и живи лазя в земята. Поетът е с тях. Ляга “между бодил и високи треви”, където “се валят черни глави”. След миг се извисява “над тъмни балкани”…”и вечното слънце”. Обгръща трагичното пространство на родната земя и разтлатата между земята и смъртта българска душа:
Мегдани… с кармин окървавени.
Смъртни писъци…
На вериги зловещия звек.
…
бесилки…
… Горящи села.
… кървави води.
Пламтяли клади…
“Замириса на живо месо” – ужасът и братоубийството са с космически, апокалиптични размери. Те са отвъд всичко земно и дори мистично, отвъд рая и ада: “Кървав на боговете курбан”
Поетическото действие напуска границите на българската национална душевност. Гео Милев се отдалечава от тъмната нощ на българското братоубийство и търси отговор на въпроса, трагично раздвоила душата му: “Но що е отечеството?”, в света на други цивилизации и култури, също познали необратимото в бунтовия акт на протеста:
Смърт, убийство и кръв!
Докога, докога?
Гео Милев застава сам – “горд и величав” като въстаналия народ, “непостижимо” като “епически смелия” поп Андрей – среща насилието в света на човешката цивилизация. Сам е и срещу насилника – бог заместил човека и свободата на духа му с мрака, насилие и вековечен разцвет на братоубийството. Дързост, в упор към времена и епохи поетът задава богоборчески въпрос: “Кой/ излъга нашата вяра?”. Разговаря с мъртви и живи. Търси отговор за епокалиптичния танц на смъртта през септември 1923г. по изпотъпканите български угари и в болката на човешките души. И открива страшното трагично знание за бунта и българската свобода. Дори и в инобитийното пространство на смъртта загиналите не престават да се бунтуват. Те са негов израз, въплащение и трагичен устрем към свободна висина:
Отговаряй!
Ти малчиш?
Не знаеш?
- НИЙ ЗНАЕМ!
Родното небе остава чисто, свободно. То е единственото неосквернено място за свобода на българския дух, почувствата от обреклия се на смърт народ. От условните художествени фрагменти на окървавена земя и свободно чисто небе Гео Милев извайва новия експресивен образ на наистово пожеланата свобода. И духът полита “нагоре”. Категорична и силна е вярата на поета в мечтата за човешко щастие:
- нагоре! Нагоре!
Земята ще бъде рай –
ще бъде!