Една невъзможна любов сред ужасите на войната

Повестта "Крадецът на Праскови" ни запознава с изпитанията пред човешката същност по време на тежката и студена война, както и с изпитанията пред универсалните човешки ценности и най-вече с главната от тях - любовта. Онази истинска и съдбоносна любов, която се среща веднъж в живота.
Такава е и любовта между жената на полковника Елисавета и сръбския пленник Иво Обретенович - дълбока и искрена, но за съжаление в тези година на война тя е и драматична, и невъзможна.
В центъра на повестта любовта е поставена на фона на войната. Фон, който я прави невъзможна.
От една страна е противоречието между нуждата на човека да е отговорен към себе си, като изяви своята същност, и нормите на патриархалния морал, за който изневярата е престъпление. Постепенно авторът ни разкрива образа на главната героиня като наследница на видно, но обедняло семейство, което я подтиква да търси брак, отговарящ по-скоро на общественото положение на рода, отколкото на нуждите от човешка близост и любов. Но по-късно, когато тя действително се влюбва, разбира че връзката между нея и съпруга й е по скоро формална, отколкото истинска: "Той беше виновникът за пропиления й живот, той беше я излъгал, беше я купил с офицрския си чин и блясък, с обещанието да й създаде щастлив и сигурен живот". Донякъде нуждата и внушаването на родителите й, подтикват младата и неопитна учителка Елисавета да се омъжи за "бляскавия" офицер. Но след като прекарва известно време като негова съпруга тя прозрява истината, че живота й не е пълноценен: "В самотните часове, които прекарваше всеки ден тя изпитваше най-силно това неизказно чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени пред прага на старостта". Точно в този момент я връхлита любовта към Иво - любов, свързана както с душевна и духовна близост, така и със сетивната наслада от собственото тяло, от скрития в него живот. Така в един миг Елисавета става някак двойнствена: "...душата й бе разделена на две същества, едното - примерната, угнетената жена, чакаща пристъпващата на среща й старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото - непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо". Това към което се стреми всеки човек - свобода и щастие - две от най - важните човешки ценности.
Срещу тях обаче се възправят не само нормите на закостенелия патриархален морал. Втората група пречки пред невъзможната любов на Елисавета и Иво е омразата наоколо. Омраза, възникнала на националистическа основа - цялото действие на повестта се разгръща по време на война, - но скоро преминава в лична ненавист. Защото войните, националните вражди и следващите от катастрофи засягат личния живот на човека, изкривяват и променят съдбата му. "Той (полковникът) презираше румънците и диво мразеше сърбите, "коварните и подли съюзници" от Балканската война, които го бяха ранили и провалили военната му кариера". По - късно, с напредването на войната и приближаването на очакваното поражение, ненавистта на полковника към сърбите достига невероятни размери.
Всъщност това е характеристика не само на полковника - пленниците, "чуждите", са гледани от всички с лошо око, предразсъдък. За да успее да убеди Елисавета, че всека има пред себе си не диво животно, а човек, старият учител съсед се принуждава да го представи като "колега, учител по музика". Едва тогава подозрението към човека, принадлежащ към враждебната група на "сърбите", се изправя, защото се оказва, че той принадлежи към приятелската група на "учителите". Малко след това конфликтът се изрича и на глас: "Защо да не бъдем малко по - човечни? - възрази тя горещо". А полковникът отговаря: "Не виждаш ли, че няма хляб, няма дрехи. Войниците ходят боси и се бият гладни, а ти си се загрижила за робите! Я остави тия даскалски приказки!". От една страна са "нашите", към които трябва да се проявява цялата грижа и отговорност, а от другата са "робите" незаслужаващи и капка съчувствие. Всичко друго са "даскалски приказки" - непрактични, насочващи към отвлечени принципи като човечността.
Дискретно това отношение се внушава и чрез начина, по който в повестта се назовава Иво. Той е наречен по име само два пъти. Веднъж, когато го питат как се казва и той трябва да го изрече гласно, и втори път, когато единствено името му може да го разграничи от другите пленници. Но и тогава той е наречен само "Обретенович", сякаш за да се спази казарменият начин за назоваване на хората. Във всички останали случаи повестта говори за него като за "пленникът". Истински човек в него вижда единствено Елисавета - за другите той си остава само пленник.
Тези обществени преразсъдаци обаче не биха били може би фатални, ако към тях не се прибавяше и третата група причини - чисто психологическите, човешките. Когато всеобщата ожесточеност се съчетае с личните и родови комплекси на някой отделен индивид, сместа може да стане взривоопасна. Основният герой, носещ в душата си подобна смес, е ординарецът прекият извършител на убийството. На пръв поглед, като че ли застрелването на пленника е последица от заповедта на полковника - лозето да се охранява строго, дори и с цената на човешки живот. Но ако проследим внимателно развитието на сюжета, ще забалежим едно постепенно сгъстяване на напрежението, което възниква между Елисвета, Иво и ординареца. Ролята на вярно куче, пазещо къщата, прави ординареца неволен свидетел на зараждащата се връзка, за която той може би няма категорични доказателства, но изпитва оправдани съмнения. Елисавета непрекъснато усеща неговото презрение и лоша осъдителна усмивка. Но дали това презрение и осъждане идва само от лоялност към началството и от зачитане нормите на обществения морал? Всъщност дълбокият мотив на ординареца е по - скоро личен. Той е описан като наскоро овдовял селянин, който сигурно не е останал равнодушен към женската привлекателност на господарката. и в същото време ясно осъзнава, че няма никакви шансове пред нея. Откровената мъжка ревност и силното съзнание за малоценност, особено пък когато "съперникът" е някакъв си "роб", сгъстяват взривоопасната психологическа смес до крайност. И е нужна само една искра...
И така от едната страна са човешката нужда от любов, от свобода и щастие, от пълноценно живеене - основна отговорност към себе си. От друга страна са отговорностите към семейството и обществото. Конфликт достатъчен, за да засили драматизма на ситуацията до крайност. Но към него се прибавят националната омраза, преминаваща в лична, човешките предразсъдаци, комплексите за малоценност и неравенство, подсилени от същите тези предразсъдаци, за да стигнем до един истински трагичен възел, който няма разплитане. В тези обстоятелства любовта е невъзможна. Защото хората не са просто индивиди, а същества, принадлежащи към различни групи, между които съществуват непреодолими прегради. Тези прегради могат да се разрушат само от любовта. Но понякога този героичен опит завършва със смърт. Но тъй като наистина само любовта е в състояние да разруши преградите, повестта вдъхва повече светло и оптимистично чувство отколкото отчаяние. В крайна сметка невъзможната любов все пак побеждава.

Крадецът на праскови

Повестта на Емилиян Станев “Крадецът на праскови” е истински шедъовър на българската художествена проза.
Основната форма на изказ е класическият разказ , създаден с помощта на три гледни точки – на автора , на стария учител и на т.нар. всевиждащ разказвач.Сюжетът е от Първата световна война.Тревожните години възкръсват чрез страдалческите лица на военнопленниците , в бедните олющени къщи на Велико Търново , чиито граждани страдат от глад и безводие , в миризмите на плесен , в киселия хляб с купони на фона на горещото лято.Потискащата околност и красивата като съновидение Елисавета – самотна и скучаеща навяват меланхолия , тъга и презчувствие , че ще се случи нещо.
Основното , което живописно е преследвал авторът , е събитията и героите да говорят сами по себе си.Затова той си служи най-вече съсживописни описания на обстановките и персонажите. В тези описания показва тяхното развитие и емоционална промяна. Историческите реалности са като фон на покъртителната любовна драма на Елисавета и сръбския племенник – Йован.
Един от символите на следвоенна България е съпругът на Елисавета – полковникът , който е жертва на жестокото време , което го е създало.Докато обръзэт на полковникът е символ на мрачното съвремие , то образът на Елисавета символизира всеотдайната женска любов и поривът към смислено съществуване. Случайната и среща с младият и красив военнопленник Йован преобръща живота и. От момента на влюбването на двамата герои започва завръзката на действието , което става все по-напрегнато. Е.Станев следи всеки трепет на сърцето на своята героиня.Бунтът и срещу фалшивия еснавски морал срещу грубостта и бездуховността на полковникът е бунт на пробудената чрез любовтта душа.Разкрива се възраждащата сила на любовтта , което преобразява и одухотворява.Изпълнени с благодарност и обич към светът и към природата , Елисавета и Йован все по-силно преживяват духовното си възкресение.Опияняват се от духовната си близост , извисяват се до красотата и хармонията на вечната природа.Елисавета вече не може да живее сред предишната пустош и самота.Спомените от брачният и живот я измъчва и подтискат.За нея няма връщане назад , защото любовтта и я е изтръгнала завинаги от миналото и и душата си тя окончателно се е разделила с полковника.Но настъпващата есен носи мрачно предчувствие , засилва тревогата у влюбените , вещае смъртна опастност.Развръзката на личната драма: грозното убийство на пленника и самоубийството на Елисавета съвпадат с националната катастрофа и зловещия край на войната.Преждевременно покосената младост на влюбените , устремени към красотата и духовното извисяване е неизбежна последица от войната.
В тази великолепна повест Е.Станев обръща внимание в/у вечният проблем м/у хората , когато времето не предразполага към любов.Всички външни обстоятелства разделят двамата влюбени. Това е драмата на невъзможната любов. Между тях съществуват непреодолими външни препрядствия , но любовтта им е толкова силна , дълбока и всепоглъщаща , че побеждава и еснавския морал и стремежа към спокойствие и благополучие и дори смъртта. Защото тяхната смърт чрез най-великото човешко и божествено чувство – любовтта е път към безсмъртието на душите им.

"Крадецът на праскови"-повест за победата на любовта

Едно от най-големите постижение на съвременната българската литература-"Крадецът на праскови" е най-известната творба на Емилиян Станев.Писана в следвоенните години на страдание и смърт,тя разказва за събитията от Първата и Втората световна война.Чрез своята творба Ем. Станев утвърждава любовта като основна двигателна сила в живота, като пробуждане на сетивата ,спомагащи за един по-добър свят.
Още в заглавието на повестта "Крадецът на праскови" ,читателят открива в нареден ред вид основния конфликт.А именно противоречията между нормите на обществото,християнските ценности и душевните стремления на личността.В сюжета на повествованието военнопленникът е "реабилитиран" ,защото дава любов на Елисавета, която по-късно заплаща с живота си .
Четейки повестта "Крадецът на праскови" читателят забелязва една прераждаща се и непобедима сила на любовта . Тази любов предизвиква противопоставянето на две двойки образи : от една страна са образите на полковникът и ординареца ; а от другата са -Елисавета и пленника. Образа на полковникът в повестта не е много описателен . В очита на читателят полковника се вижда като смешен и жалък с изскуственото си достолепие , и трагичен в своята обреченост . Полковникът е душевно сломен и с това омразата му към пленниците нараства . Въпреки че е родолюбив и честен той винаги ще бъде надменен .Той носи всичко негативно ,което войната изгражда у него и хората . Полковникът е човек, който се е научил да мрази , за него военнопленниците са презрени същества , незаслежаващи да живеят. Чрез образа му е внушено , че войната заплашва всички нравствени идеали и ценности. За ординареца не е споменато много , само е изяснено , че наскоро е овдовял . Елисавета е нещастна в своя семеен живот. Тя е жена преминала първата си младост , бивша учетелка.Малко по малко тя зягубва способността си да се наслаждава на нещата около себе си , да обича и да бъде щастлива . Светът , в който живее не й предлага нищо друго, освен едно монотонно ежедневие и скучен брак . Главният виновник за това Елисавета да се отдели от своето ежедневие е Иво Обретенович .Той е сръбски пленник т.е. "враг" на полковника и обкръжаващото го общество.Но също Иво е и мъж-подвластен на емоционални подбуди.Откъснат от роднини и близки, самотен и гладен , бившият преподавател по музика ще намери сродна душа далеч от родния си дом. Не любовта към вкустните плодове , а убийственият глад принуждава сърбина да прескочи ограда на лозето и да открадне праскови.При първата срещата на Елисавета и Иво , пленникът има образ на мръсен , небръснат и одрепавял човек. Бракът на Елисавета с полковника е нещастен. Макар да й предлага спокойствие и добър живот, той не съумява да я дари с нежност и подкрепа- Не й дава и любов , от която така силно се нуждае романтичната й фигура. С времето Елесавета осъзнава , че тя и нейния съпруг живеят в два различни свята. Несъвместимостта е очевидна -полковникът е въплящение на казармения ред , а душата на геройнята се нуждае от простор и любов. Тази толкова нужна за спасението на душата на Елесавета любов и дава Иво Обретенович. Любовта между красивата българка и сръбския пленник е искрена и дълбока, но драматична и невъзможна. Тя се ражда в трудните години на една война , когато не е време за нежност и сърдечни чувства. Тази любов стои отвъд морала на обществото и има трагичен финал.Но макар неразбрана и осъждана , тя се оказа съдбоносно изжевяване в двата човешки живота. Любовта между главните герои на повестта "Крадецът на праскови" е възраждаща и завладяваща, но само миг от вечнастта. Смъртта на Иво и самоубийството но любимата му сякаш отначало е прозряна развръзка.Крадецът трябва да заплати за стореното. Цената за открадването на женското сърце е най-висока - собственият му живот.
Повестта "Крадецът на праскови" е антимиталистрична, тя носи посланието за безмислието на войната , която нанася огромни поражения върху човешката същност, разрушава човешките ценности. Най-категоричното обвинение срещу жестокостта на войната е силата и нежността на любавта, която побеждава дори и смъртта.

Любовта в условията на войната според повестта "Крадецът на праскови"

Повестта на Емилиян Станев "Крадецът на праскови" оставя трайни следи в съзнанието на читателя, защото го вълнува и подтиква към размисъл по една от най-многопосочно тълкуваните теми в човешките взаимоотношения - любовта. Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на времето, което жестоко ограничава личния избор на човека. Съдбата на героите в повестта е част от безкрайното човешко страдание, предизвикано от болестите, насилието, глада и смъртта. Сред тази отчайваща безпреспективност на света, в който живеят героите, се ражда тяхната светла,чиста и преобразяваща ги любов.
В края на лятото, когато плодовете са зрели и примамливи, един гладен военопленник се промъква в лозето на коменданта на града. Така се осъществява съдбоносната среща м/у някогашния учител по музика Иво Обретенович и интелигентната и красива съпруга на градоначалникът Михаил. Симпатията м/у двамата бързо прераства в силно, разтърсващо, страстно и изпепеляващо чувство . Магията на любовта ги обгръща и сякаш събужда техните души с желанието за нов живот.
Пътят към желаното щастие е сложен и мъчителен. Елисавета започва да преосмисля живота си, както и онези обстоятелства в него, с които по задължение е трябвало да се съобразява дълго време. Съпругът й е главна фигура в нейния дотогавашен свят, изцяло съобразен и подчинен на общественото мнение във все още запазилия патриархалните си нрави провинциален град. Тя се е пригодила по неволя към маниерите и към войнишкото битие на своя съпруг, но сега вижда в него "виновникът за пропиленият й живот". Сръбският военопленник, гладен, изтерзан, започва да изглежда в съзнанието й като мъченик. Човешкото страдание я прави дълбоко съпричастна към участта на пометениет от стихията на войната хора. Образът на военопленника вече е проникнал в съзнанието й. С трепетно очакване и надежда героинята жадува да го види отново. Дълго стаяваната потребност от любов и от щастие избликва неудържимо и още повече засилва неудоволетворението й от безрадостните години на съпружество, което дори не я е дарило с деца. Краткият разговор м/у нея и пленника визират само външните детайли на социалния статус на двамата, напомняйки за временната им социална неравнопоставеност в момента. Елисавета нито за миг не е освободена от мисълта, която е плод единствено на стеклите се обстоятелства, че е жена на полковника, а Иво Обретенович е един от тези, които мъжът й отказва да счита за хора. Това предопределя трагизма на връзката й с него. Любовта м/у тях трябва да остане и остава тайна, но тя й дава повод за дълбок самоанализ. Любовта се оказва по-силна от войната. Тя възвисява героинята и й помага да открие смисъла на живота си . До суровия си съпруг, Лиза може да очаква с примирение приближаващата старост, но с Иво тя се преобразява. Трагичната развръзка в повестта става е една "съдбоносна вечер". В последните дни на войната ординарецът застрелва Иво, а Елисавета се самоубива. Сякаш чрез физическата си гибел те съединяват душите си завинаги. За Елисавета и Иво любовта е едновременно свобода и право на избор, макар да им е отсъдено да я защитят с цената на живота си . Погубващата любов на двамата влюбени вдъхва повече оптимистично и светло чувство, отколкото отчаяние и невяра.
В повестта "Крадецът на праскови", Емилиян Станев ни убеждава и ни доказва,че без любов, свобода и щастие човекът не може да бъде човек!