“ПИЯНСТВО НА ЕДИН НАРОД” ”Под игото” – Ив.Вазов

Израстването на народа и духовното му освобождение. Интерпретация на текста на главата “Пиянство на един народ”

Място на главата в сюжетно-емоционалната и композиционна структура на творбата
1. Поставена непосредствено след “Новата молитва на Марка”, тази глава играе роля на философско-есеистично обобщение на пробуждането, преминало през съзнанието на отделния човек и намерило отражение в революционния кипеж на масите чрез метафората на пиянството.
2. Стилистично главата има подчертан публицистичен характер и изразява отчетливо позицията на повествователя, говорещ от позицията на “историческата истина”, за да придаде достоверност на убеждението, че не е останал човек или прослойка от българското общество, които да не са докоснати то “огнения серафим” на духа на свободата. Достоверността, която кара повествователя да се върне назад в историята, не противоречи на реторическия патос, който проявява и който като че ли пренебрегва отделни факти от романовото действие, чийто смисъл не съвпада с подобно обобщение.
Смисъл на заглавието:
Липсата на определителни членове в заглавието заявява намерението на повествователя да се откаже от определеност по отношение на завършеност и фиксираност на метафората “пиянство”. Това е метафора, която отвежда към представата за преобърнатия свят, в който робът не е вече роб и свободният духом човек оспорва правото на досегашния господар да бъде господар.
Анализационни моменти в текста:
1. Вметнатата в началота на първото изречение дума “наистина” осъществява смисловата и емоционалната връзка с предходната глава и представя речта на повествователя като продължение и потвърждение на размислите и прозренията на чорбаджи Марко. Това, от своя страна, придава усещане за съпреживяване и по-дълбока емоционалност на последвалата философско-есесистична реч.
2. Текстът продължава с един внушителен образен паралелизъм между промените в природата през пролетта и революционното кипене. Сходството между ставащото в природата и в душите на хората извежда идеята за опиянението извън сферата на бита и търси причината за нея в нещо висше, подчинено на трансцедентен порядък.
3. Мотивът за пиянството се доизгражда по линия на сакралността чрез алегоричното уподобяване на българските събития с евангелските, внушено на текстово ниво чрез наситената с библейски смисъл лексика в първия абзац / забележка: при интерпретацията в този момент трябва да се цитират отделни думи или фрази/. Природното време – пролетта- и Христовото разпятие не е случайно съвпадение и обяснява метафоричното сравнение с българския кръст, който народът понася към своята Голгота.
4. Следващият абзац ретроспективно представя времето преди “двайсетина години”, споменава името на Раковски и има за цел да обоснове разбирането на повествователя за логическия и предопределен ход на историята, в която метаморфозите на народния дух не са плод на случайно стечение на обстоятелствата, а са чудо, което десетилетия се е творяло. Изгражда се образът на всеобщото опиянение с помощта на перифраза на отделни стихове от одата “Левски”, изгражда се представа за географския, социалния и нравствения облик на този подем
5. Третият абзац с множеството си метафорично натоварени художествени детайли представя живота като театър с декори и артисти, които наистина създават история. Тук може да се потърси аналогия с алегорията на “представлението” като своеобразен живот извън установените норми и уседналите граници на бита.
• Роля на поличбата – помага да се приеме промяната, когато още разумът не може да я приеме; това е инстинктивно търсене на опори в ирационалното, за да може българинът да приеме промените в себе си и в това, което става около него, за да го осъзнае.
• Автоцитатът на последното двустишие от одата “Каблешков” е поетическото обобщение на повествователя на идеята за пиянството, обхванало целия народ, и начин да напусне обективното романово време и да придаде на мотива епическа широта и измеримост с най-високите нравствени образци от българската история.
• Митологичните измерения на събитието придава усещане за святост и връща миналото към образа на Крали Марко – в образния език на главата това е приобщаване към началото на робството и придава на героизма една основателна хиперболизация и елемент на самовъзхищение.
• Отношението на турците иронично представя несъстоятелността на факта, че те подценяват този народен подем, минимализират го до сравнение със “заешка тупурдия”.
6. Удивлението на потомството в последната част на главата е сравнено с прогнозираната от повествователя бъдеща неспособност на историята да рационализира и подреди събитията от пролетта на 1876 година, защото те са движени от “ентусиазма – плява, която пламва и гасне, и илюзията – призрак, който става нищо”. Повествователят задава основателните въпроси за това трябва ли ентусиазъм, за да се разбере и приеме новото, необходима ли е онази поетическа лудост, за която Вазов говори в главата “Пробуждане”. Тук отново повествователят припомня пропитото с горчивина, но и с много разум метафорично сравнение на Марко, че в съдбата си народът ни е сврян в “черво адово” и трябват много сили и дух, за да се излезе на широкия и райски друм на историята.
• появилият се скептицизъм в размислите на повествователя обяснява следващите думи, но насочва към художествените задачи, които Вазов преследва с написването на романа. Важна е историята на промяната, самият обрат в историята и съдбата все още не се е състоял, но духовното пиянство е факт. Запознат с историческите обстоятелства около Априлското въстание, Вазов не може да скрие огорчението си от реалното му несъстояване, но това ни най-малко не му пречи да види гигантските усилия, положени от хората и категорично заявява че “историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост”, че това е “умствено опиянение, ...сюблимно безумство на народа....”. Тази конкретизация на метафората на пиянството получава своето обобщение и абсолютизиране в думите: “Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...”

Иван Вазов - "Под игото" "лудост" и "нормалност" в романа

В романа си "Под игото" Иван Вазов разкрива духовно-психологическите измерения на най-драматичното историческо събитие преди Освобождението - Априлското въстание, превърнало се в един от звездните мигове в бъгарската история. То показва, че колективният български дух е достигнал своята зрялост и е готов на най-върховното проявление - саможертва в името на свободата. Но малцина са тези, които са готови да жертват живота си в името на народната свобода. В романа "Под игото" Априлското въстание е често е определяно като "лудост", "поетическо безумие" и "пиянство". В основата на всички тези определения стои идеята за някакво отклонение, за внезапен и труднообясним изблик на смелост и енергия. Моделът на романа обхваща пътя на българина от неговата обикновенност и трезвост до "пиянството" на нажеджата и вдъгновената жертва за свободата. В този нелек път всеки от образите в романа прави своята малка крачка към "лудоста", но тази крачка е неимоверно трудна, именно защото е малка, защото е направена от обикновени хора, приели нормите на поведение на роба, примирили се с подчинението и отказали се от истинска, човешка самоличност. Обикновеният българин позира в нуждата от ново духовно пространство за всички, разбира необходимостта от жертви.

Лудостта в контекста на Вазовите творби означава безрезервно посвещаване на идеала - свободата на отечеството, нарушаване на установения от робските векове ред "луди" са хората на екстаза на смелостта, на готовността за саможертва. "Лудостта" изключва мисълта за лино щастие, спокойствие, сигурност и уют. Тя означава вяра в свободното бъдеще, безкористна отдаденост на борбата и осъзнато приемане на смъртта. Изразява се с понятия като идеализъм и патриотизъм. Без подобно полудяване не е възможно разрушаването на робската действителност. Лудите герои от Вазовия роман изграждат във въображението си една друга свободна действителност и по този начин сами се преобразяват, стават различни, свободни.

Издигането на народа от обикновеното, битовото и нормалното до пространството на новото, не познатото, "другото" опияняващото желание и вяра за свобода и убедително разгърнато чрез странната метаморфоза у чорбаджи Марко, разкрито в "Новата мотива на Марка". Героят сблъсква на всяка крачка с "полуделите" си съграждани и се опитва да осмисли ставащото, да прецени неговата "нормалност". Така той постеепенно надмогва страховете и притесненията на предвидливия стоманин и неусетно минава на страната на "лудостта". С други думи, проблемът за лудостта и нормалността поставя преди всичко въпроса за способността на човека да бъде свободен. Този проблем за свободата на духа поставя и Ботев в стихотворението си "Борба" с думите: "свестните у нас считат за луди..."

Героичният модел на поведение задължително изисква отказ от общоприетата мярка на живота. Героят нарушава правилата на живеенето, за да създаде нови. В този смисъл самото състояние е символично разрушаване на един приет за нормален, житейски ред. Романът изследва именно как хората от света "под"иго съумяват да създадат нови представи за чест и достойнство и да се впуснат в първата кървава епопея на героичните дела. Домове горят, села и градове запустяват, но от тях като феникс ще възкръсне, макар и не точно сега, нова Българрия.

Не е случаен фактът, че именно чорбаджи Марко е героят, които трябва да осмисли 'лудостта', нейните залози и последици. Преди всичко той е героят стопанин, човекът на дома и семейството. Неговият житейски опит и дълги години го е учил на предвидливост и предпазливост, на великото изкуство да се оцелява в условия на робство, Той добре знае, че всяко усъмняване и трицание на нормата е съпроводено о тжестоки наказания - господарите обичат сигурността и своята власт. Именно това знание го прави 'неверен Тома' за разпалените въображения на поставените ентусиасти. Главта 'Новата молитва на Марка', както и предшестващата я 'около един труп', представят бавното преображение на 'трезвата глава' и на невзярщия.

За да се разбере и приеме 'лудостта', трябва да се преоцени самата 'нормалност'. Как става тази преценка? Пазител на норммите на критериите за 'нормалност' е общността. Болшинството от хора в Бяла черква с въодушевление пренерегват старите нормми и се отдават на опиянението от близкоочакваната свобода. Във всеки фрагмент от бита, какъвто наприемер е случаят с хорото, чорбаджи Марко вижда 'революционният елемент'. Това е много съществен аргумент в убеждаването на героя. Именно тази глава от романа - 'новата молитва на Марка', ни дава най-пълна представа за превръщането на човека от нормален в луд. Той изгражда преценката за себеси по отношение на другите. След като всички са полудели, значи наистина старите норми са в упадък и вървят към отмиране. Чоржаджи Марко още веднъж се убеждава в в това, когато открива натрупания оръжеен арсенал на синовете си в собствената си къща.

Вторият съществен аргумент е откроен чрез безпримерната постъпка на Безпортев - унижаването на турчина. Вова е сцена, в която вековните статуи на роба в поробителя са пренебрегнати. Безпортев е пиян в буквалния смисъл на думата, но това пиянство се вписва в цялостното романтично опиянение на народа в дните на Априлската епопея. Дълбокият смисъл на неговата луда пияна постъпка е не просто отмъщение и гавра с поробителя, а символичното потъпкване на робската норма на живота. Унизената и потъпкана норма може да възкръсне само в реки от кръв, Точно това се случва при потушаването на въстанието - нормата е пренебрегната от всичким тя е публично унизена. Да се живее в такава реалност е вече възможно. Чорбаджи Марко ще произнесе прочутата си реплика: 'Лудите, лудите - те са живи!', за да потвърди тази възможност. Той минава през всички етапи на колебанията на скептичния и невярващ българин и действително извървява пътя на неверието и съмнението, но не е способен да прекрачи границата към истинската вяра и да приеме всеобщата борба като своя съдба и част от житейския си път 'Марко беше всъщност партизанин на приготовлението, не на въстанието.'

Повечето от героите изявяват себеси в опиянението на подготовката. Не са готови за борба, защото не са способни на жертвеност и всеотдайност на всеобщата кауза. Мисълта, че свободата се постига с жертви, не става част от техния светоглед. Но все пак малцина, които достигат до лудост, са Бойчо Огннов, Соколов, Кандов, Рада, кака Гинка и дякон Викентий. Те успяват да запалят искрата за свобода и у другите жители на Бяла черква. Новата молитва на Марко идва да покаже, че България е вече онзи нов свят, в които единствено може да се живее истински -- според мярата на свободата и достойнството.

С думата лудост романът 'Под игото' назовава заличаването на робските норми, взривяването на робската 'нормалност'. Смисловият акцент на тази глава от романа - 'Новата молитва на Марка' е точно това - как един герой на съмнението се преобразява във вярващ в идеята за свобода и как дава своята благословия за 'лудостта'.

"Лдостта" присъства и реално в романа - в образа на Мунчо. Той 'следва' главния герой Бойчо Огнянов от самото начало на повествованието. Очевидец е на среднощно убииство във воденицата и присъства като сянка на героя във всеки важен момент.

Оценката на Вазов е, че 'лудите' изигравят своята огромна роля, защото те са тези, които пробуждат народното съзнание и предопределят духовните промени и съзраването на българите.

Романът на Иван Вазов "Под игото" описва труния път към свободата. Тази свобода има национални измерения, но и своите индивидуални измерения. Различните герои ни представят различни възможности да се пътува към свободата 'лудостта' е привилегированият път към свободата в този роман на романтичния бунт. За да се освободи България, трябва да има достатъчно 'луди глави' и 'смели сърца'. Необходимо е всеки да достигне до своята изстрадана молитва за родината: "Той мълваше някаква молитва, която не съществуваше в светчето му.. Той се молеше за България!..."