събота, 18 септември 2010 г.

Човешкото страдание в цикъла "Зимни вечери"

Човешкото страдание е основен мотив в една от най-популярните творби на Х.Смирненски – цикълът „Зимни Вечери”. Съдбите на лирическите персонажи са пряко зависими от последиците и от живота в големия град. Творбата е наситена с много болка и съчувствие, състрадание и зов за човешката милост
В цикълът З.В. ясно се открояват картините на живота в крайните градски квартали – един свят, сравним само с ада. В тези предградия властват отчаянието, мъката, бедността и мизерията. Изгубени са радостните емоции в живота. Страданието е всеобщо.
Още в началото на творбата С. сравнява града с „черна гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Епитетите „пуст и мрачен” се наслагват в/у определението „черна гробница” и безотказно внушават невъзможността да се забележи някаква следа от жизненост в това пространство. Всичко тук е замръзнало и статично. Глъхнещите сгради с „жълти стъклени очи”, оскрежените дървета и жици създават не само впечатление за призрачност и изоставеност, но и за един скован и безсмислен свят, в който човекът е излишен и ненужен.Драматизмът на ситуацията в бедното предградие е последица от социалната принадлежност на човека, лишен от естественото право на труд и възможност за препитание. Определението „безхлебен” е израз на печалния резултат от несполуката в живота на бащата. Безпомощен и отчаян от повтарящото се всекидневие, той достига до мисълта, че животът му е „непотребен”. Пренесена в семейството, тази социална безперспективност се превръща в чов. трагедия, чиито жертви са децата и майката. В този дом липсват уютът и топлината, а градът не само , че не дава закрила на социално онеправданите, но ги и лишава от опора и смисъл в живота.
Дори тогава, когато се трудят, хората от соц. низини не живеят щастливо. Дори метафората „златни сълзи” не носи послание за нещо възвишено и красиво, а по-скоро насочва смислово към тъжната участ на хората на черния труд.
Животът на хората в тази част на големия град задушава всеки техен порив и устрем, унищожава всяка обзела ги надежда и възможност за спасение. Присъствието на мъглата е неизменно и неотлъчно. Всепоглъщащата мъгла е еднозначна с живота, отреден за соц.слабите хора, за онези, които са притиснати от жестокостта на света, част от който са и самите те. Към тях лир. Аз се обръща с дълбоко съпричастие и с непринудена чов. близост : „Братя мои, бедни мои братя – пленници на орис вечна, зла....”. всичко се поглъща от хаоса, от скръбта и от смразяващия студ сякаш единствената възможна светлина е тази на свещите, запалени край ковчега на младото момиче. Смъртта е властна господарка над безпомощните с/у нея обитатели на бедните хижи. Безчовечната мизерия белязва жертвите със знака на смъртта. Молитвата със словата, отправена към Бога е осъдена на безответност, защото всичко в този обречен свят бавно, но неумолимо тлее и се претопява в небитието – така, както изчезват ледените цветя докоснати от целувката на „свещите бледни”.
Мъглата и бедността шестват в поемата като две родни сестри: едната – видима, а другата – невидима, но затова пък – убиваща безотказно. Не случайно мъглата се появява многократно и винаги нейната дреха е в различен оттенък: „сива”, „гъста”, „бледосиня”, „непрогледна”, „жълтопепелява”. Плътната й завеса трудно може да бъде „продрана” и макар никога да не успява да скрие от погледа на развълнувания и страдащ лир.герой картините на страданието и нещастието, тя оставя неизличимия си отпечатък в/у всичко и в/у всеки в призрачния нощен град. Дали това ще бъде слепия старец, който се връща от просия с натоварено до него дете, дали ще са други нещастни жертви – двете деца без детство, които треперят , опрели гръб до стълба с уличния фенер – няма значение. Техните силуети бродят, мяркат се и се стопяват в морето от мъгла, вихреща се в своето „зловещо пространство” . Чистите детски мечти и надежди за мъничко радост и за по-добро бъдеще се стопяват в уличната кал, подобно на снежинките, които падат в черната локва.
Движението в пространството на града е осмислено като демонстрация на протест с/у неговите соц.язви и антихуманна същност, съотнесена към съдбите на социалнонеоправданите. Неслучайно и в края на поемата се повтаря мотивът за „вечната бедност и грижа” , които „гледат през тъмните стъкла”. Социалното зло е вездесъщо за хората от „смълчаните хижи”, където „злорадствени песни/ напяват незнайни беди”.
Цикълът „з.в.” на х.с. лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човешката несрета на своите герои „пленници на орис вечна,зла”. Мизерията, която ги убива и страданието , което ги измъчва от люлката до гроба, което вгорчава и съкращава техните дни, им носи не само физическо унищожение , но и насилие над личностното начало у тях.

2 коментара:

Публикуване на коментар