четвъртък, 26 ноември 2009 г.

НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ - „ЛИРИКА” ДУХОВНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ В ПОЕЗИЯТА НА ЛИЛИЕВ

Поезията на Лилиев вълнува и впечатлява със своята красота на изказа, мелодичност, благозвучие. В стиховете си поетът рисува един по-различен, по-хубав свят, устремен към доброто и духовното.

Лирическият герой в Лилиевата поезия търси в поетичното преживяване живота и действителността на свят, който желае да докосне и да бъде щастлив. Авторът разкрива красотата в мечтателния унес на героя си, устремен към щастие, пресъздава душевното му състояние и търсенията му чрез описанията на природата в стихотворенията си. Конкретните природни обекти, описани в стихотворенията, са изразна вътрешната действителност на героя, образи на мечтата. Но въпреки копнежа по един по-добър свят и моментната радост, изпитана пред картината на възраждащата се природа, в своята същност героят остава една тъжна, обезверена и меланхолично настроена личност. Неговият полет към щастието, макар и мигновен, е единствената цел на духовните му търсения.

В стихотворението „Тихият пролетен дъжд” Лилиев създава бодро и весело настроение. Настъпилата пролет променя душевната нагласа на героя. Той изпитва желание за живот, у него се събужда стремежът към щастие. Пролетта е символ на възраждането, на новия живот, на възкръсването на света, отърсил се от тъгата и страданието. Нейната картина внася радост в душата както на лирическия герой, така и на читателя. С пролетта идва и надеждата:

... с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!

Събужда се неутолимият копнеж на човека към онзи друг, непознат, по-красив и стой-ностен свят. В своите духовни търсения лирическият герой иска да го достигне, да се докосне до неговата магическа сила и така да намери покой за душата си. Многократното повторение на стиха „тихият пролетен дъжд” внася не само поетичност и музикалност в творбата, но чрез него сякаш се осъществява съприкосновението с мечтата. Пролетният дъжд е символ на надеждата, на радостта, на раждането, на възкресението. Напоена с него, природата се събужда след зимния сън. Разцъфтяват цветя и дървета, поникват първите тревички. Като сигнал за събуждане, за отърсване на душата от меланхолията и тъгата звънна дъждът:

Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха...

Пролетта силно въздейства върху съзнанието и чувствата на лирическия герой. И както променлив и нестабилен е този сезон, в който се редуват слънце и дъжд, така и настроенията динамично се сменят. От една страна е красивият блян за един по-добър свят, от друга страна, лирическият герой е неудовлетворен, изгубил се в пътищата на живота човек. Стихът: „пролетни приказки шъпне”, допълва чувството за безнадеждност и обреченост, които изпитва героят. Осезаема е нуждата му от топлина и разбиране, но той не може да ги намери в действителността. Моментното му щастие: „колко надежди изгряха”, ярко се про-тивопоставя на тъгата от помръкналата радост: „колко искрици изтляха”. Надеждата, радостта, красивите копнежи са само един миг от вечността, моментно състояние на героя, защото негови постоянни спътници са тъгата, безнадеждността, меланхолията. Духовното търсене на щастието също е част от неговата същност, която осмисля живота, но въпреки това не е способна да го извади от нещастието и мъката.

Стихотворението „Светло утро” също звучи бодро и създава усещане за свежест, за ведрост и светлина. Долавят се радостта и приповдигнатото настроение на лирическия герой от настъпилото ново начало. В творбата символното значение на светлото утро се припокрива става на пролетта в „Тихият пролетен дъжд”. Поражда се усещане за полет в утринния простор. Началото на деня се свързва с възраждането на душата за нов живот. Всичко се пробужда от нови духовни устреми, прозвучали като музика в първия стих:

Светло утро, ти прокуди
всяка пара и мъгла...

Показателен в случая е глаголът „прокуди", който поражда очакване за промяна, за отхвърлянето на нещо нежелано и появата на новото. С пропъждането на тъгата и не-щастието в душата остават красотата и радостта пред чистото и свежо утро, символ на духовното прераждане и живота. Както в „Тихият пролетен дъжд”, така и тук присъствието на лирическия герой е подчертано единствено с притежателното местоимение „моите”. Но въпреки това неговият образ отново не остава скрит за читателя. Героят е в духовно търсене на красотата, стреми се към нейната пречистваща сила. В творбата повтарящият се стих:

пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила...,

внася не само движение, бодрост и лъчезарност на картината, но е символ и на окриле-на надежда. Прероден и щастлив, героят се чувства в „безбрежна шир” от красота и съ-вършенство. Осезателна за читателя е цялата тази светлина, която блика от стиховете:

Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светлина...

Тази светлина също е израз на надеждата, на вярата в бъдещето. Усеща се стремежът на лирическия герой към един облагороден свят, в който властват доброто и красивото. Чрез символиката на пеперудите, на изумрудите, на светлото утро, отвеждаща към радостните трепети на душата, открила тайнството на възкресението, на обновлението, Лилиев създава изящно като звучене и оптимистично като внушение стихотворение. Светлината, която струи от него, е символ на надеждата, на вярата, на пробуждането, за което подсказват и изразните глаголи „звънна”, „затрептяха”, „събуди”. Стихотворението звучи с характерната за поезията на Лилиев неповторима музикалност, постигната чрез игра на думи, красиви фрази, благозвучни словосъчетания.
Съвсем различно настроение създава стихотворението „Кръгозори надвесени”. В него Лилиев разкрива безнадеждността и отчаянието, обхванали човешката душа. Лирическият герой е в свят на скръбна пустота. Усеща се нещастието, мъката, самотността на един обезверен човек, изгубил пътя в живота си. В стихотворението описаната есенна природна картина е символ на залеза на човешкия живот. Тя поражда тъжни чувства, буди усещане за-обреченост. Повторението на стиха:

Ръми,
есен е,

още повече засилва това усещане, като същевременно създава и музикално звучене на творбата. Есенният дъжд се свързва със символиката на скръбта, на отчаянието, на залеза, на нощта, на смъртта. Той не е необходим като пролетния, за да възкреси природата, няма прераждаща сила. Обрисуваният пейзаж внушава чувство на неуютност, на студенина и тишина. Няма го звъна, липсва светлината, както и безбрежната шир. Всичко е прихлупено и мрачно, навяващо тъга и скръб:

Кръгозори надвесени
и сплъстени тъми...

Изградена е картината на един отчужден и тъжен свят, в който лирическият герой е самотен, унесен в „глухи жалби”. Той отново е в своето постоянно меланхолично състояние и броди сам.

Трите стихотворения сякаш представляват един неразрушим цикъл, в който щастие и нещастие вървят ръка за ръка, редуват се, преливат едно в друго и в крайна сметка се сливат в океан от чувства.

Поезията на Лилиев рисува един по-различен свят, разкрива духовните търсения и стремежи на една чувствителна и самобитна натура, кара читателя да търси красивото и доброто не само в света около себе си, но и в себе си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар